Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Българското селско стопанство през XV-XVI век

Въпреки преживяната кървава вакханалия през последните години на XIV век и първите десетилетия на XV век, българската народност остава доминиращ етнически елемент в трите стари български области Мизия, Тракия и Македония. Огромната част от българското население, останало по местата си след налагането на османската власт, живее в селата. То е известно като рая — безправна маса, осигуряващо функционирането на империята чрез доходите, които внася в държавната хазна от своите лични стопанства. На практика феодалните владения в тяхната разновидност, посочени по-горе, са комплекс от еднолични селски стопанства.

Българските селяни притежават в безусловно владение земя в чертите на селището или в непосредствена близост — това са дворните места, градините, лозята, които се владеят като мюлк. Тази земя е недостатъчна за изхранване на семействата, поради което селското население ползва земя и далеч зад границите на селището. Тя се нарича „бащина“ или „бащине“ и е условно държане, осигурено от държавата и предоставено на селяните със специален документ, наречен тапия. Тапията се издава от феодала, в чието стопанство се намира „бащината“, срещу такса, наречена тапийска такса. Селянинът няма право да продава земята, владяна въз основа на тапията. Тя преминава в наследство на неговия син без допълнителни вземания, но ако няма такъв, другите наследници трябвало да заплатят тапийска такса, за да я получат и обработват. Старото османско законодателство налага редица условия на селяните, целящи осигуряване на редовни доходи за спахията и държавата — те нямали право да напускат земята и да я оставят пустееща, не им се разрешавало да променят предназначението й и т.н. Така тотално ограничаван от османското законодателство, селянинът е само владелец на земята, но не и собственик.

В началото на турското господство в българските земи законодателството допуска промяна в заниманията на селянина. Ако той се захване с нов вид дейност и изостави земята, трябвало да заплати обезщетение на своя феодал за имота и добива от него. Така се процедира, ако раята е напуснал земята преди повече от десет години. В противен случай неговият феодален господар можел да го върне в старото му местоживеене.

Експлоатацията над българските селяни се осъществява посредством данъците, изплащани от тях на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местния феодал, е поземлено-личният данък „ресми чифт“ за мюсюлманите и „испенче“ за немюсюлманите. Размерът на „испенчето“ е 25 акчета, независимо от категорията на земята, докато „ресми чифтът“ се движи в рамките на 9–22 акчета. Значителен дял от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления добив (юшур). С данъци се облага и добитъкът, като само християните плащат специален данък за отглеждане на свинете. „Бегликът“ е десятък върху овцете и козите, а „серчимът“ — десятък върху свинете. При определени поводи еднократно се събират такси и глоби, обозначавани със събирателния термин „бадухова“. Селяните имат и редица отработъчни задължения към спахията, които се изразяват в превоз на строителни материали, в превоз на събрания десятък, участие във вършитбата, строеж на къща, на стопански постройки и т.н. Макар да съществуват, тези задължения още през XV в. започват да се заменят с паричен откуп. При невъзможност да заплати селянинът задължително отработва задължението си.

Българите плащат редица данъци и на държавата. Така немюсюлманите от мъжки пол между 15 и 75 години заплащат данъка „джизие“. До края на XVII век този данък се налага на домакинството. С напредване на времето той се увеличава непрекъснато. В края на XV век неговият размер се движи от 40 до 80 акчета, а в края на XVI век вече е 140 акчета. По най-различни поводи централната власт налага редица допълнителни или извънредни вземания. Наред с всичко това селяните са задължени да изпълняват редица държавни повинности: поправка на крепости, строеж на нови такива, строеж на пътища, мостове и т.н.

Особено тежък за българите е т.нар. „кръвен данък“ (девширме), който се събира от християните в продължение на почти цели три века. Този данък се изразява в събиране на момчета от българските семейства, които след специално обучение попълват редовете на еничарския корпус. Официалното въвеждане на кръвния данък става през 1395 г., а последните сведения за събирането му в българските земи датират от 1705 г.

През XV-XVI век, след като преминала страшната буря на завоюването, селското стопанство продължава да се развива по възходяща линия. За това особено много допринася благоприятният климат и трудолюбието на българското селско население. Макар да се използват изключително примитивни оръдия на труда, селскостопанското производство нараства най-вече за сметка на увеличаване на обработваемата площ. Твърде често селяните, с разрешение на турската власт, изсичат големи пространства гори и превръщат освободените площи в плодородни ниви. Основните направления в земеделското производство са свързани с добива на пшеница и други зърнени култури, с лозарството и градинарството.

През разглеждания период силно развитие получава животновъдството. То много често се ползва със специални протекции на централната власт. Нуждата от месо за големите консумативни центрове и за османската войска довежда до възникването на специална категория население — т.нар. „джелепкешани“ — това са едри овцевъди и търговци на дребен добитък, задължени да доставят овце за нуждите на държавата. Силно развитие получава и свиневъдството, което задоволява най-вече нуждите на местното християнско население. В българските земи се отглеждат още големи количества едър добитък — волове, крави, биволи, коне, които се използват най-вече като работен добитък. Значително място в селското стопанство се отделя и на птицевъдството.

Отглеждането на огромни количества едър и дребен добитък активизира както вътрешната, така и външната търговия. Особено ценен артикул във външнотърговската дейност са кожите — малка част обработени и значителни количества необработени, които се търсят от традиционните партньори на българските пазари — дубровнишките и венецианските търговци.

През XV-XVI в. ръстът на феодалната експлоатация се задържа поради огромната военна плячка, която спахиите натрупват в победоносните за империята войни. През този период спахиите не обръщат особено внимание на ленните си стопанства. Средствата, получавани от тях, се използват преди всичко за въоръжаване. Тази относителна незаинтересованост на ленинците дава възможност на българските селяни да използват една значителна част от произведеното за свои собствени нужди. Предвид на това несносното положение на покорените българи се проявява най-вече по линията на религиозната дискриминация в данъчното облагане.