Иван Стоянов
История на Българското възраждане (49)

Васил Левски. Изграждане на Вътрешната революционна организация

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това в градското взаимно училище. Поради тежкото материално положение на семейството Васил не може да продължи образованието си, а смъртта на баща му през 1851 г. го принуждава да се грижи заедно с майка си за издръжка на близките си. Като послушник при вуйчо си Василий учи в старозагорското класно училище, завършва учредения курс за свещеници, а през декември 1858 се замонашва под името Игнатий.

Макар да се справя добре с новите си задължения, Васил не става ревностен божи служител. През 1861 г. дякон Игнатий се посвещава на борбата за свобода, за което свидетелства самият той: „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во (лято) да му служа до смърт и да работя по народната воля.“ На 3 март 1862 г. заминава за Белград и постъпва в Първата българска легия. По време на сраженията с турците през юни, когато заедно със Ст. Караджа проникват в белградската Байраклъ джамия, Васил получава името Левски.

След разпускането на легията се завръща в родния град и отново поема службата си в църквата. Известно време пребивава в пловдивския затвор, след това за трети път се отдава на дяконската служба, а през 1864 г., на Великденските празници, окончателно скъсва с монашеството и дяконството.

В периода 1864–1866 г. учителства в с. Войнягово. След това се премества в с. Еникьой, Северна Добруджа. И тук не се задържа дълго. През февруари или март 1867 г. напуска окончателно учителската професия и заминава за Румъния, където се подготвят четите на П. Хитов и Ф. Тотю.

Като знаменосец в четата на П. Хитов В. Левски преминава през цяла България. Включва се в състава на Втората българска легия, но за пореден път изживява разочарованието след нейното разпускане. Заболял тежко, Левски прекарва два месеца в болничното легло. През това време преосмисля изминатия път и породените съмнения в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За това свидетелства писмото му от края на март или началото на април 1868 г. до П. Хитов, в което се казва: „Но пак ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да ви пиша аз какво мисля да правя и ще го направя, ако рече бог с ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще ви моля да ми позволите, за което, ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си.“ Тези думи на Апостола са доказателство за промяната, която настъпва във вижданията му за начина, по който може да се доведе до успешен край революционната борба на българския народ.

След разпускането на легията Левски заминава за Румъния. Не се присъединява към четата на X. Димитър и Ст. Караджа, тъй като окончателно се убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. В Букурещ се свързва с Ив. Касабов и дейците на Българското общество. По това време се запознава с Хр. Ботев, с когото живеят заедно от ноември до началото на декември в една изоставена вятърна мелница. Подпомогнат материално от Българското общество, В. Левски започва първата си обиколка из България на 11 декември 1868 г., когато с параход заминава за Цариград. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. На 24 февруари 1869 г. Левски приключва своята обиколка и се прехвърля в Турну Мъгуреле.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Ив. Касабов. И двата документа, които трябвало да удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на политическа организация, са подпечатани с печат на „Привременното правителство в Балкана“. По времето на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната комитетска организация. Посещава Плевен, Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Пловдив, Перущица, Пазарджик, Сопот, Чирпан, Ст. Загора и Сливен. Навсякъде създава частни революционни комитети. През втората половина на август той се връща в Ловеч и на 26-и отново се озовава в Турну Мъгуреле. Избирането на този румънски град за основен пункт на р. Дунав не е случайно. Тук живее и работи най-довереното лице на Апостола в Румъния — Данаил Хр. Попов.

След завръщането си в румънската столица В. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. Заедно с Л. Каравелов участва в създаването на БРЦК. Възприетата от новата организация идея за масовото народно въстание, подготвено във вътрешността на страната, като основно средство за освобождението на България явно се налага от опита, извлечен от Левски при двете му обиколки из българските земи.

През почти едногодишния си престой в Румъния Левски непрекъснато работи в интерес на издигнатата нова тактическа линия. Той се стреми да убеди емигрантските дейци, че центърът за подготовка на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, там, където ще се лее кръвта, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Разнобоят в мненията явно е доста сериозен, което се вижда от едно писмо на Левски, отразяващо идейните виждания на емиграцията в края на 1869 и началото на 1870 г. В това писмо той изрично подчертава, че идва нарочно из Българско (става въпрос за август 1869 г.), за да им представи народното мнение. По-нататък Апостолът продължава: „Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял? Като се разгледате в миналото от края на работите си до сега във Влашко, кой с кого се е турял на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после хайде пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ти обнародвание във вестниците, ту тоя оногози, онзи тогова… Аз при тия комедии в година време донейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти нямаме хора във Влашко и станах, та си дойдох в България.“

Разочарован от емигрантските кръгове, Левски напуска Букурещ и на 27 май 1870 г. се завръща в България. За столица на Вътрешната революционна организация той избира Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство в България.

В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество. Той единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства се оказват особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Първоначално Левски предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор. В писмо до сливенци от юли 1871 г. той дава конкретни указания по този въпрос. „Туряме се вече да търсиме пари под какъвто начин можем… Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари… чорбаджиите изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават — трябва да се убиват с време.“

Наред с организационното укрепване и доизграждане на Вътрешната революционна организация, през втората половина на 1870 г. Левски съсредоточава своето внимание и върху изработването на проектоустава на организацията. Проектоуставът, наречен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, е завършен през август-септември 1871 г. Основната задача, която поставя Левски в този документ, е „с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление).“ Републиканските си настроения Апостолът защитава още по-ясно в дописка до в. „Свобода“, в която изрично се подчертава: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът — в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, те ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република».“

В „Наредата“ Левски посочва и необходимите средства за осъществяване на революцията, а именно: организация, хора, пари, оръжие и други бойни потреби. Върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който се избира „по съгласието на по-голямата част от българския народ“. Участниците в комитета имат точно определени задължения, а решенията се вземат от мнозинството. „Наредата“ изключва категорично самовластието и едноличната диктатура.

Проектоуставът е едно забележително постижение на българската революционнодемократична мисъл. Той разкрива по неповторим начин прозорливостта на В. Левски, който изгражда и организацията, и „Наредата“ с вяра в силите на народа и в революцията като единствено средство за освобождението на България.

Наред с работата си по изграждането и укрепването на Вътрешната революционна организация Левски води оживена полемика на няколко фронта. Преди всичко той се стреми да убеди старите войводи П. Хитов и Ф. Тотю, че възприетата от тях линия на търсене съдействие от страна на Сърбия е погрешна. Дейността им вън от редовете на организацията не помага, а вреди на делото. Поради това Левски изрично заявява на П. Хитов: „Всички войводи трябва да си бъдат в Българско, щото извън носят вреда, а не полза.“

Срещу идеята за единодействие със Сърбия Левски издига идеята за независимост на българското движение, за превръщането му в равностойна на сръбската държава сила, за преговори на равни основи. Първоначално, докато движението е още слабо, той отхвърля всякакви проекти за контакти със Сърбия. „Чак тогава — пише той — когато съберем и четиритях краища на Българско в едно и направим прописът си, та да видим какво имаме пред нази, чак тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа с две думи ще се извърши, ако сръбското правителство говори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постига целите си, т.е. с лъжи и предателства… па тогава ще отсвирюваме.“

Тези свои мисли за сръбско-българските отношения Левски развива още по-обстойно в писмо до П. Хитов от 1871 г. С една изключителна фраза той показва на стария войвода, че българското движение е станало самостоятелно и независимо и че никой не може да го отклони от този път. „Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания.“

В. Левски не е против съюзяването на балканските народи срещу общия противник, но той държи неотклонно на равнопоставеността на евентуалните съюзници. Ето защо, вместо със сръбските националисти, той препоръчва единодействие с черногорците, тъй като „тяхната и нашата цел е една — народно управление“. Във вижданията си за взаимоотношенията между народите на Балканския полуостров Левски достига и до идеята за балканската република. За разлика от Каравелов той разбира, че съществуващото положение в Европейския югоизток не позволява изграждането на една балканска федерация. Поради тази причина идеята за федерацията при него стои на по-заден план. Левски съзнава необходимостта от пълното изравняване на българския народ с останалите балкански народи и едва след това на дневен ред може да дойде и въпросът за обединението.

В. Левски отговаря решително на критиката, отправена срещу него от онази част на българската емиграция, която се противопоставя на Каравелов и която обвинява вътрешните дейци, че се водят изцяло по неговия ум. Като отхвърля това обвинение, Апостолът категорично заявява: „Приписвате ми, че уж от него (Каравелов) чакаме програма, закони, печати и не знам какво си. С една дума от него са вода. Отворете си очите хубаво в писмата ни по кой ред искаме тия работи, по и от кого и да било там от вас по одобрението само на Каравелова, Ценова, Райнова, Живкова, Кършовски и от Д. Хр. Попова ли или по одобрение на тукашното ни вишегласие, па тогава да се върнеха и да се напечатат. Тъй кьоравата недейте стъпва и да дрънкате, че тука в Българско ви бележим вашите работи като убийство за народа ни.“ Макар да поддържа Каравелов, Левски подчертава своята самостоятелност и указва категорично, че Вътрешната революционна организация е независима от каквито и да са външни влияния. Тя се ръководи от разбиранията на Апостола, а решенията си винаги приема чрез вишегласие. Разбира се, макар да държи на независимостта, Левски, по тактически съображения, се съобразява донякъде и с БРЦК в Букурещ. Доказателство за това е приемането от негова страна на двамата помощници — Д. Общи и А. Кънчев, изпратени му от Букурещкия български революционен център.

Към края на 1871 г. изградената Вътрешна революционна организация е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския въпрос. Идейната й платформа, разработена от В. Левски, е забележителна с гениалността в прозренията на нейния създател. Така той единствен между „големите“ в революционното движение предвижда зимата като най-удачен сезон за началото на българското въстание. Трудните условия ще затруднят редовната турска армия и ще дадат възможност за бърз и сигурен успех на българите. Във въстанието трябва да участва целият български народ — само по този начин, според Левски, може да се осигури крайната победа. При това той категорично отхвърля мечтанията на отделни групи за помощ от Русия. Като разяснява правилно политиката на руския царизъм, Апостолът подчертава, че провокираното през 1867 г. революционно движение в България било в изгода единствено на Русия. Във връзка с това той предупреждава Ф. Тотю и другите дейци, че трябва добре да се поучат от уроците на миналото: „Цели сме изгорени от парене — пише Левски — и пак не знаем да духаме.“

Конструирал по един неповторим начин Вътрешната организация, изяснил в детайли пътя на предстоящото действие, Левски е категоричен в начертанията си по въпроса за бъдещето на освободена България. Тя ще бъде „чиста и свята република“, в която „българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности ще се избере“.

С идейните си виждания създателят на Вътрешната революционна организация се издига като най-значимата фигура на българската национална революция. Реализмът в неговите предначертания, почерпан от отличното познаване на българската действителност и всички аспекти на Източния въпрос, се съчетава по един забележителен начин с постиженията на европейската прогресивна политическа мисъл. По този начин Левски издига революционнодемократичните идеи до степен, от която може да започне конкретната им реализация.