Иван Стоянов
История на Българското възраждане (42)

Четническо движение

Четническата тактика в българското освободително движение е обосновано най-пълно от Г. С. Раковски, но тя е позната и преди това. По същество тази тактика предвижда освобождение чрез навлизане на чети отвън, чиито действия да бъдат подкрепени от въоръжено въстание във вътрешността на страната. Тази тактика Раковски излага обстойно във втория си план, разработен в Белград. Като резултат е формирана Първата българска легия, но поради известни причини тя не съумява да осъществи вложения в нея замисъл. През 1867 г. Л. Каравелов създава Български комитет в Белград, който също изповядва четничеството, но някакъв конкретен успех не се постига.

Първите реални проявления на издигнатата от Раковски четническа тактика са свързани с преминаването в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през пролетта на 1867 г. Появата на Закона за народните горски чети съвпада с активизирането на руската политика, с българо-сръбските преговори за създаване на федерация и с желанието на Сърбия да се покаже от българската страна готовност за решително действие.

Двете чети са въоръжени със средствата на Добродетелната дружина. Начело на едната от тях е Главният войвода, определен за такъв от Върховното народно българско тайно гражданско началство. Все още е жив и председателят на Началството. Създава се впечатление, че това е начало в изпълнението на предвиденото от Раковски. Всъщност двете чети нямат за цел вдигане на въстание. Те получават указание от ръководството на „старите“ да избягват сраженията и изобщо срещите с турските въоръжени части. С една дума, те трябвало да осъществят един демонстративен марш с определена цел.

Четата на П. Хитов, брояща 30 души, преминава на българска територия на 28 април при Тутракан. Достига безпрепятствено до Балкана и престоява известно време в района на Котел и Сливен. В проведеното на 28 май събрание в Сливенския балкан е разработен и приет нов „Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска в 1867 година“. Този закон общо взето преповтаря закона на Раковски, но въпросът за въстанието вече се поставя като близка цел. След престоя си в споменатия район четата се отправя към Сърбия по билото на Стара планина. Малко по-късно, на 17 май, преминава четата на Ф. Тотю при Свищов. Тя брои 25 четници. Още с встъпването си на родния бряг започват сраженията с турските потери. След битката при с. Върбовка — Севлиевско, войводата се отскубва от преследвачите едва с 12 души. При срещата на двете чети над Златица-Пирдоп от втората чета са останали 4 четници и предводителят им. В началото на август обединената чета преминава на сръбска територия.

През 1867 г. се формират български чети и в Сърбия. В района на Зайчар голяма чета подготвят Н. Войводов и Цв. Павлович. Опитът на четата да премине на българска територия се оказва неудачен поради намесата на сръбските власти. Така пропада идеята за реализация на предвидената от Раковски масова четническа акция, придружена от вътрешно надигане на народа. Сходството обаче в действията на Букурещкия организационен център и на този в Белград предполага възможността за предварителна координация на предприетите действия.

Замислената и недотам успешно проведена четническа кампания все пак има резултат. Една част от участниците в нея се включва в състава на Втора българска легия, организирана през есента на 1867 г. в резултат на споразумение между Добродетелната дружина и Сърбия, подкрепено от Русия. Целта на откриването на това българско военно училище в Белград е подготовката на военни специалисти за предстоящото българско въстание. Средствата за обучение са отпуснати от Русия, а работата с българските младежи се извършва от сръбски офицери.

И сега, както и през 1862 г., първоначалният замисъл пропада. Нормализирането на сръбско-турските отношения прави излишни българите в Белград. Но правителството на Й. Ристич се страхува от недоволството на Русия и прилага нова тактика по отношение на легионерите — неприязненост и незаинтересовано отношение. Целта е постигната и през април 1868 г. легията се саморазпуска. Така за пореден път Сърбия доказва, че се интересува единствено от своите собствени интереси.

По-голямата част от легистите се прехвърля в Румъния и там през лятото на 1868 г. се подготвя поредната чета под предводителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Средствата за подготовката й са осигурени от Българското общество, а главна заслуга за нейната организация имат двамата войводи. Въпреки многобройните опити да бъдат отклонени от започнатото дело, въпреки намесата на П. Хитов и предупреждението на руското и френското консулство от Добродетелната дружина за преминаването на четата, на 6 юли 1868 г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на р. Янтра. Разкрита още в самото начало, четата води тежки сражения при с. Караисен, Патреш и Вишовград. В битката при Канлъдере загиват 28 души, а Ст. Караджа е ранен и пленен. Останалите четници, предвождани от X. Димитър, достигат връх Бузлуджа, където на 18 юли водят последното сражение, в което четата е унищожена окончателно.

Макар да приключва трагично бойния си път, четата на X. Димитър и Ст. Караджа ознаменува една от най-героичните страници в историята на българското освободително движение. Героизмът и дързостта да се въстане срещу една вековна империя имат своето значение най-малко в три направления. Преди всичко се повдига самочувствието на българския народ и дълго време след разгрома на четата се говори за продължаващи сражения и за успеха на X. Димитър в борбата срещу поробителя. На второ място, представителите на Великите сили са изненадани и възхитени от проявите на българските бунтовници. Както и да представяли събитията пред своите правителства, за тях самите става ясно, че подобен масов героизъм не предвещава спокойно бъдеще за османската власт в българските земи. На трето място, самата Висока порта била стресната от революционното надигане на българите, което по време съвпада с продължаващото Критско въстание. Ето защо тя става по-благосклонна към българските искания по църковния въпрос.

В края на краищата четническата тактика на Г. Раковски претърпява неуспех, но тя се оказва един задължителен етап в българското националноосвободително движение. През 50-60-те години на XIX век в България все още няма условия за организиране на масово въстание вътре в страната. Успехите на тази тактика в други страни на континента (Италия, Гърция) показват, че България се намира в един от най-невралгичните пунктове на Европейския изток, където чуждите интереси и вмешателства често провалят българските инициативи. Всичко това налага търсене на нещо ново, на нещо по-рационално в организиране на борбата за политическа свобода.