Иван Стоянов
История на Българското възраждане (34)

Църковнонационални борби след Кримската война

През Кримската война в много епархии църковното движение заглъхва. Българите повярвали, че идва техният ред за добиване на политическа самостоятелност, както това става със съседните балкански народи в предходните руско-турски войни. След разгрома на Русия и след приключването на войната обаче движението се разпростира с още по-голяма сила. За това допринася и наложеният на султан Абдул Меджит нов реформен акт — Хатихумаюн, издаден на 18 февруари 1856 г. Хатихумаюнът потвърждава реформите, обявени с Гюлханския хатишериф, и предписва реформи в църковното управление. Макар че в много отношения, както предходните подобни актове, така и той остава само на книга, все пак българите намират в него законно основание да продължат започнатата борба.

Още през пролетта на 1856 г. е подадена молба до султана, в която от името на 6 400 000 българи се поставят две искания: да се даде правото на българския народ да си избира един върховен църковен глава и един върховен граждански началник, по народност българин. С тези искания всъщност се очертава новата национална програма, която съществено се различава от първата, издигната през 1844–1845 г. Сега вече цариградската българска община поставя открито въпроса за църковна автономия и за относителна административна самостоятелност в рамките на империята.

В името на тези искания цариградската община изпраща в края на 1856 г. писма до градските български общини, като ги приканва да изпратят в турската столица свои представители, които да защитават издигнатите искания. На следващата година в столицата на империята пристигат около 20 пълномощници на общините, които заедно с 40 местни търговци подават до Високата порта повече от 60 молби. В края на краищата тази акция завършва с неуспех, но чрез нея се формира първото българско представителство, избрано от общините.

С тази своя инициатива цариградската българска община окончателно се налага като ръководен център на борбата за самостоятелна българска църква. Водеща фигура е Иларион Макариополски, който през 1850 г. се завръща от заточение, а на 5 октомври 1858 година е ръкоположен за епископ на българската църква „Св. Стефан“ под името Макариополски. Членове на общината са такива видни български общественици като д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Бурмов, Г. Кръстевич.

През 1857–1860 г. движението срещу гръцките владици обхваща всички български провинции. Постепенно се оформя идеята за окончателно скъсване с Цариградската патриаршия. Пример за решително действие дават българите в Кукуш, които се отказват от патриаршията и през 1859 г. приемат унията с римската църква. Под влияние на Иларион Макариополски голяма част от кукушани се отказват от католицизма, след като за владика е поставен желаният от тях Партений Зографски, но завръщайки се в Цариград, Иларион заявява, че жителите на Кукуш го научили как трябва да се действа.

Проведеният през 1858–1860 г. църковен събор отказва да приеме дори умерените искания на Неофит Бозвели. По този начин възможността за разбирателство с Цариградската патриаршия пропада. За българите става ясно, че само с решителни действия може да се постигне желаната развръзка. Така се стига до началото на 1860 г., когато се извършва формалният акт на отделянето на българите от Патриаршията. По предварително разработен план, одобрен от мнозинството на българската община в Цариград, на 3 април 1860 г. — Великден, когато се извършва богослужението в църквата „Св. Стефан“, по искане на присъстващите Иларион Макариополски не споменава според църковните канони името на цариградския патриарх. Този акт означава, че Иларион се обявява за независим от цариградския патриарх духовен глава на българския народ. Заедно с него от Цариградската патриаршия се отделя и българската община в турската столица.

Великденската акция повдига духа на българите, а църковната борба навлиза в своята най-висока фаза. Към позицията на Иларион Макариополски се присъединяват Авксентий Велешки и митрополит Паисий Пловдивски. От много градове са отправени адреси до Иларион като към висш духовен началник на българите, а Високата порта е обсипана с прошения, в които българите заявяват, че се отказват от патриаршията и молят да бъде призната българската църква начело с Иларион Макариополски.

Акцията от 3 април 1860 г. възбужда силно патриотично въодушевление във всички български епархии. Активното участие на българите в насилственото прогонване на гръцките владици превръща църковната борба в мощно народно движение. В него участват всички слоеве на българския народ. Както съобщава Найден Геров, целият народ бил овладян от желанието да се освободи от гръцкото духовенство.

През 1861 г. обаче се наблюдава известно затихване на борбата. Причините за това трябва да се търсят в непостоянната позиция на босфорските политици, които се ръководят от максимата, че когато двама се карат, третият печели. Като се възползва от тази двулична политика, Цариградската патриаршия заточава непокорните владици и за пореден път съумява да овладее ситуацията.