Иван Стоянов
История на Българското възраждане (18)

Паисий Хилендарски. История славяноболгарска

Промените, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на XVIII в., довеждат до възникване на националноосвободителната идеология. Това е естествен процес, свързан с промените в съзнанието на българите, с промените в начина на живот и с промените в начина на възприемане на заобикалящата ги действителност.

През първата половина на XVIII в. се появяват личности, които постепенно осъзнават същността на новите проявления в живота на българския народ. Това осъзнаване в повечето случаи е интуитивно, но въпреки всичко тези хора схващат промените, усещат зараждането на националната идея и дават израз на тази идея. По онова време дамаскинската книжнина възпитава българите в дух на непримиримост към опитите за потурчване. Христофор Жефарович публикува своята „Стематография“, проявява се Партений Павлович. Като родоначалник на националноосвободителната идеология обаче с пълно основание се поставя Паисий Хилендарски, който най-цялостно и най-точно съумява да разбере потребностите на своето време, промените сред българите и задачите, които стоят пред тях.

Появата на Паисий и неговата история е обект на обяснимо внимание от страна на историческата наука. В съществуващата книжнина са изказани множество мнения, имащи за цел да изяснят и личността на Хилендарския монах, и причините, довели до написването на знаменитото му съчинение. Въпреки това делото на П. Хилендарски не е могло да бъде обяснено дълго време. Патриотичният му зов към българския народ се е считал като изолирано явление в живота на българското общество през XVIII век, като далечно предусещане на едно развитие, което започва няколко десетилетия по-късно. Появата на историята се обяснява още с индивидуалния дух на Паисий, с неговата наблюдателност и прозорливост, с голямата му обич към българския народ.

Всъщност П. Хилендарски е успял да отрази в своята „История славяноболгарска“ новия, незабелязан от неговите съвременници процес на обществено развитие, новите елементи, новите зараждащи се сили в българското общество, успял е да види новите насоки в историческото развитие на българския народ и да набележи задачите, които стоят пред него. Без разглеждането му в най-тясна връзка с развитието на новите буржоазни отношения в България през XVIII в. делото на П. Хилендарски не може да бъде правилно обяснено.

Паисий е роден през 1722 г. в Самоковската епархия. Много са селищата, които претендират, че именно в тях се е родил великият българин, но в последно време превес взема становището, че Банско има най-големи основания за това. През 1745 г. Паисий заминава при своя брат Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир в Света гора, и става монах. Новата среда оказва решаващо влияние за неговото идейно израстване. През XVIII в. атонските манастири са средища на духовния живот на балканските християнски провинции. Те пазят в своите библиотеки огромно количество средновековна и нова литература. В тях работят граматици, преписвачи на книги, учители, зографи, съчинители на летописи и т.н. Манастирите са средища, посещавани от поклонници от близки и далечни страни, от учени, от пътешественици и историци. Така тук започват да проникват идеите на европейската култура и образованост, рационалистичният мироглед, новото светоусещане. През XVIII в. светогорските манастири се превръщат в общонационални центрове на поклонничество.

Като монах и водач на поклоннически групи Паисий обхожда нашир и надлъж българските земи. При тези пътувания той опознава българската етническа територия, влиза в непосредствен досег с обитателите на тази територия, запознава се с положението, страданията и стремленията на българския народ. Върху него оказват влияние и идеите, разпространявани от откритото през 1753 г. светско училище при Ватопедския манастир, известно като Атонска академия. Негов създател е видният гръцки просветител Евгениос Вулгарис. Макар да просъществува само няколко години, училището доказва, че дори в Атон, където християнските канони са вечната и неизменна норма на поведение и съществуване, проникват новите идеи, шестващи в Европа.

В тази среда П. Хилендарски замисля да напише история на българския народ. Идеята за това се заражда под въздействието на икономическите, социалните и културните промени, настъпили в живота на българите през първата половина на XVIII в. Все по-отчетливото разграничаване между християнските народи поражда интерес към тяхното минало. Като резултат се раждат редица исторически съчинения, които допринасят много за националното обособяване на гърци, сърби, власи, българи.

В продължение на две години Паисий събира материали в библиотеките на Атон. В своята история той отбелязва: „Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти, също така и из много стари места из България, гдето се намират много стари български книги.“ Изучава царски грамоти, жития на светци, поменици, кондики, приписки и други документи. В Атон П. Хилендарски изучава руския превод на труда на кардинал Цезар Бароний „Деяния церковная и граждания“. През 1761 г. посещава Сремски Карловци, голям сръбски културен център, намиращ се в пределите на Австрия. Там той се запознава с руския превод на труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини (Маврубир според Паисий) „Книга историография“, издаден през 1601 г., а в руски превод през 1722 г. От този труд той черпи много сведения за южните славяни и заимства идеята за общославянското единство. Това съчинение дава много от необходимите на Паисий сведения за написване на неговата история.

След завръщането си от Австрия той се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва своята „История славяноболгарска о народе и о царей и о светих болгарских и о всех деяния и бития болгарская“. После прави нещо не по-малко важно от самото й сътворение. Започва сам да я разнася из българските земи. През 1765 г., когато посещава Котел, намира и първия преписвач — поп Стойко Владиславов. Земния си път Паисий завършва през 1773 г. в Станимака (Асеновград).

История славяноболгарска има общо 85 страници и се състои от два предговора, основна част и послесловие. Първият предговор е заимстван от труда на Цезар Бароний и е озаглавен „Полза от историята“. В него се изтъква, че познаването на нещата и деянията на предшествениците е не само полезно, но и твърде потребно. Историята е нужна както на обикновените хора, така и на великите властелини, понеже им дава разум „как могат да държат дадените им от бога поданици в страх божи, в послушание, тишина, правда и благочестие, как да се опълчват против външните врагове във войните, да ги победят и сключат мир“.

Вторият предговор е лично дело на Паисий и той е озаглавен „Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. В него П. Хилендарски посочва целите, към които се стреми с написването на историята — укрепване на българското самосъзнание у народа чрез разкриване на неговото славно историческо минало. „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.“ По-нататък Паисий критикува отцеругателите и изтъква славното минало на българите. На тези, които се отказват от своя род и език, той дава за пример гърците, като подчертава, че и от тях имало народи по-мъдри и по-славни, но никой грък не оставял своя род и не се влачи по чуждите. Тези упреци на Паисий нямат за цел да поставят разделителна граница между гърчеещите се и останалите българи. Напротив, той призовава първите да не забравят, че и българите са имали славно минало, свое царство и държава, че са владели над „силни римляни и мъдри гърци“. Следователно Паисий призовава гърчеещите се да се върнат към своя род и език.

След втория предговор започва изложението на най-старата история на българския народ. П. Хилендарски извежда произхода на българите от общия славянски род. Идеята за славянския характер на българската държава и за славянската принадлежност на българския народ е основна идея на История славяноболгарска.

Съдържанието на същинската част на Паисиевата история представлява ярко изложение на историческото минало на България в духа на съществуващите по това време историографски традиции. Паисий обръща своя поглед към миналото, за да търси там идеали, упование и надежда. Той интерпретира величието на българската държава през средните векове в силно националистически и романтичен дух. От анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите крайни заключения, подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и език. С тези разсъждения Паисий всъщност очертава политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурят условията за нейното бъдещо историческо развитие.

В своята История славяноболгарска Паисий акцентува на националното обособяване на българите на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Той защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. Паисий издига и идеята за историческото право на българите на държавно обособяване.

В своята история П. Хилендарски се обръща към всички — към простите орачи и копачи, бедните технитари и българските търговци. Никъде в изложението той не противопоставя тези групи на българското общество. Симпатиите му са насочени и към хората на земеделския труд, които той определя като незлобиви, простодушни, гостоприемни, и към занаятчиите и търговците. Той доказва, че българският народ, включващ тези категории, има право на отделно съществуване наред с останалите народи и никой българин няма основание да се срамува от своето име и своя език. През XVIII в., когато се заражда процесът на формирането на българската нация, за Паисий е важно да отбие чуждите асимилаторски домогвания и да призове всички българи да се сплотят в името на върховните интереси на народа. Поради това той се обръща към селяните, занаятчиите и търговците, включително и към гърчеещите се търговци, които разобличава, но в същото време спори с тях и ги увещава да не се увличат по чуждия език, а да обичат и да изучават своя.

П. Хилендарски пръв долавя и дава ярък израз на процеса на зараждането на българската нация. Но със своя труд той помага за развитието на този процес. Заедно с това Паисий посочва и трите основни задачи, които стоят пред българския народ: развитие на българската национална просвета, борба за самостоятелна българска църква, борба за извоюване на политическа независимост. По такъв начин той очертава ясно основното съдържание на българската национална революция.

П. Хилендарски е изразител на коренните интереси, на стремежите и настроенията на селяните, на занаятчиите и търговците, на патриотично настроената част на зараждащата се българска буржоазия. Ето защо той е идеолог на целия български народ. Неговата идеология има антифеодален, буржоазнодемократичен, националноосвободителен характер. По времето на Паисий най-важната задача е да се съдейства за формирането на зараждащата се българска нация, за нейното утвърждаване и затова той се обръща със страстен призив към всички българи да обичат своя език, своя род, своето отечество, да се гордеят със своето славно минало и да вярват в бъдещето.

История славяноболгарска е позната и разпространена в почти всички краища на българските земи. За това свидетелстват съществуващите около 50 преписа и 20 преправки на Паисиевия труд. Преписването, преработването и разнасянето на историята стават една от главните предпоставки на българската национална пропаганда през втората половина на XVIII век. С нейното широко разпространение все повече и повече се увеличават последователите на Паисий, които споделят и ратуват за оцеляването на идеите и задачите, заложени в съдържанието й.