Иван Стоянов
История на Българското възраждане (26)

Политически движения и организации на българите по време на Кримската война

Поредната руско-турска война, започнала през 1853 г., предизвиква нови надежди сред българите, които смятали, че най-сетне идва и техният ред да извоюване на политическа независимост. Поради тази причина по време на войната във вътрешността на българските земи и сред емиграцията настъпва политическо раздвижване, целящо да покаже, че българският народ с право очаква по-добро бъдеще. Първите сериозни прояви в това отношение са свързани с името на Георги С. Раковски.

През втората половина на 1853 г. с помощта на българската търговска буржоазия в Цариград Раковски създава „Тайно общество“. Това е политическа организация, имаща за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу вековния потисник. С помощта на верните си съратници Иван Бацов, Павел Чалъков, Павел Грамадов, Константин Ранов и други той се заема да изгради клонове на това общество в различни български градове. Сам посещава Шипка, Габрово, Търново, Шумен, Русе, Свищов, Враца, а Иван Бацов влиза във връзка с руските дипломатически представители в Белград и Букурещ. Като използва познанството си с един от турските министри, Раковски е назначен за главен преводач на турската Дунавска армия.

Планът, който разработва „Тайното общество“, предвижда освобождение на България по пътя на съчетаване на въоръженото въстание на българския народ с военните действия на руската армия. За главен район на бойните действия се предвижда Търновско, Габровско и районът между Калофер и Казанлък. Усилена подготовка се провежда и в Западна България, тъй като се предвиждало, че руските войски ще форсират р. Дунав при Свищов и Видин.

В края на декември 1853 г. Раковски е разкрит и арестуван, но по пътя за Цариград отново успял да избяга и след като събира чета от 12 души, през юни 1854 г. се установява в района на Котел, където решава да изчака навлизането на руските войски на юг от Дунав. Намесата на Англия и Франция във войната осуетява руския десант в българските земи и основните бойни действия се съсредоточават на Кримския полуостров. При това положение Раковски разпуска четата си и се установява в Котел.

В навечерието на военните действия между Русия и Турция се раздвижва и българската емиграция на север от Дунав. В края на 1852 г. представителите на едрата българска буржоазия в Букурещ формират политическа групировка, известна като Епитропия, която се изявява със своята дейност до март 1854 г., когато получава официалното признаване от страна на Русия под името Средоточно българско попечителство. Краткият по време живот на Епитропията е съпроводен от оживена дипломатическа дейност на Великите сили по Източния въпрос. Русия открито поставя въпроса за ликвидирането на Османската империя и за подялба на нейното наследство, като изявява своите претенции за окупация на балканските провинции. В същото време Петербург признава правото на Англия да се разпорежда в Близкия изток.

Тази позиция на северната империя предизвиква ответна реакция на Франция, която в никакъв случай не искала да остане изолирана при решаването на въпросите в Европейския югоизток, формалният спор за покровителството на светите места между Париж и Петербург довежда до обтягането на отношенията между двете сили, а малко по-късно и до военен конфликт. Истинските основания на този спор обаче се заключават в стремежа за първенствуващи роля и влияние над „болния човек на Босфора“. Според петербургската дипломация Русия е тази, която получава това още през 1774 г. с постановленията на мира, подписан в Кючук Кайнарджа. И Франция, и Англия оспорват правата на Руската империя и изтъкват многократно, че няма международен акт, който да оправдава амбициите на петербургското правителство.

През февруари 1853 г. в Цариград пристига официалният пратеник на Русия княз А. С. Меншиков, който трябвало да уреди възникналите спорни въпроси и да подпише договор с Високата порта, гарантиращ правата на Русия като първостепенен покровител на християнското население в империята. Отказът на Турция, подкрепен от нейните западни покровители, довежда до окупацията на Дунавските княжества от руската армия през лятото на 1853 г. Този акт на Русия е последван от навлизането на обединените морски сили на Франция и Англия в Мраморно море, а през октомври 1853 г. Османската империя официално обявява война на Русия. На страната на Турция в тази война се включват още Франция, Англия, Сардинското кралство и Австрия.

При възникналата ситуация руската дипломация става по-отстъпчива и благосклонна към инициативите на българската емиграция и през март 1854 г. дава своето благоволение за създаването на Средоточно попечителство. Ръководството му включва седем души — Константин Чокан, Христофор Мустаков, Иван х. Бакалоглу, Александър Ходжик, Петър Протич, Христо Георгиев и Георги Атанасович. Попечителството създава свои клонове в Браила, Галац, Плоещ и други селища на север от Дунав. То се намира под силното въздействие на руската политика, следва инициативите на Петербург и си поставя задачата да набира доброволци, които да се включат в бойните действия на страната на руската армия. Освен това дейците на организацията и техните пълномощници събират разузнавателни данни, необходими на руското командване.

По същото време се формира и Одеското българско настоятелство. То има точна рождена дата — 2 февруари 1854 г. Негови членове също са едни от най-богатите български търговци в Одеса като Н. Хр. Палаузов, Н. М. Тошков, В. Рашеев братя Тошкович и др. Настоятелството е известно като благотворителна организация, но същинската му дейност е свързана с подпомагане на руската армия, набиране на доброволци, събиране на разузнавателни сведения, предоставяне на необходимите сведения на руското командване за по-известни и способни българи както сред емиграцията, така и във вътрешността на страната.

И Средоточното попечителство, и Одеското настоятелство са организации на най-едрата българска буржоазия, но още при тяхната поява между тях настъпват противоречия, свързани с опитите за налагане лидерството на едната над другата. Това довежда до обтягане на отношенията, но и двете организации правят много в подкрепа на руската армия. Така Н. Хр. Палаузов разработва дори проект за управление на освободените български области, тъй като дейците в Букурещ и Одеса вярвали в победата на Русия и освобождението на България като резултат от тази победа.

С помощта на специални емисари, изпратени сред българите във Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия, са събрани около 4 хил. доброволци, които са поставени под командването на гръцкия генерал Иван Самос. Недоволни от това, че грък е поставен начело на българите, двете организации продължават да набират нови доброволци, които се организират в самостоятелни български отряди, между които и един кавалерийски.

Неблагоприятният обрат за Русия във военните действия довежда до оттеглянето на руските войски от Дунавските княжества. Българските войскови части са разпуснати, а Одеското българско настоятелство получава официално признание едва след приключване на войната. Този обрат се отразява и върху подготовката на въстаническите акции във вътрешността на българските земи.

През 1855 г. в Търново е подготвено съзаклятие, свързано с имената на Никола Филиповски, Кънчо Кесариев, Петко Славейков. Те влизат във връзка със Средоточното попечителство в Букурещ, но подготовката по нападението над турския гарнизон в града пропада, тъй като заговорът е разкрит.

След приключването на войната и подписването на Парижкия мирен договор въстаническите надигания в българските земи продължават. През май 1856 г. във Видинско започва известната Димитракиева буна, носеща името на главния организатор Димитър Петрович от Силистра. Поради предателство въстанието е потушено сравнително лесно от турските войски, а главните организатори съумяват да се изтеглят в Сърбия. На 15 август 1856 г. се поставя началото на въстание в Търновско, начело с Никола Филиповски. Въпреки предварително привлечените многобройни симпатизанти от Търново, Габрово, Лясковец, Елена, Трявна и други селища на района, на уречения ден в Лясковския манастир се събира една малка чета от около 25 души. По пътя за Габрово четата води сражения с преследващите я турци, а предателството на тревненските и габровските чорбаджии ускорява нейното унищожаване.

Политическите движения на българите по време на Кримската война имат важно значение в няколко направления. Преди всичко по време на войната се създават едни от основните организации на българската емигрантска буржоазия, които в следващите години дават своя принос за окончателното разрешаване на българския въпрос. Освен това връзките между Русия и българското общество укрепват още повече. Независимо от това, че тази война завършва с победа на Турция и нейните съюзници, сред българите още по-трайно се вкоренява надеждата за освобождение с руска помощ. След Кримската война настъпва кулминацията в културните и политическите взаимоотношения между двата народа, а българският въпрос започва да присъства все по-трайно в дипломатическите инициативи на Петербург по проблемите на Източния въпрос.