Иван Стоянов
История на Българското възраждане (14)

Промени в промишленото производство. Развитие на градовете

През разглеждания период се разраства и разширява своя обхват стоковото производство в българските земи. Градовете се развиват като търговско-занаятчийски центрове. В тях се струпва все по-голям брой население, което се откъсва от селското стопанство и се отдава на търговия и занаяти. Някои села в резултат на развитието на занаятите и търговията в тях приемат все повече градски облик. Особено се засилва този процес след ликвидирането на феодалните размирици в началото на XIX в., което относително намалява вътрешната несигурност.

Интензивното развитие на занаятчийството през XVIII в. се предопределя от нарасналото търсене на неговите произведения както в империята, така и зад граница. Това от своя страна довежда до промени в занаятчийското производство като организация. Ако в предходните векове занаятчията работи преди всичко по поръчка и с материали на клиента, то сега той произвежда предимно за пазара. Домашният занаят преминава на втори план. Първостепенно място заема вече сравнително добре уредената занаятчийска работилница, в която работят известен брой чираци и калфи.

Ускореното развитие на занаятчийството довежда до появата на нови производства и до възникване на специализрани райони, в които преобладават определен вид занаяти. Тази специализация се налага от природните дадености, от географските условия, от суровинната база и от съществуващата традиция. Така в планинските и полупланинските райони, които са центрове на животновъдството, продължават възходящото си развитие абаджийството и гайтанджийството. Просперират още кожарството, кожухарството, папукчийството, мутафчийството. В районите на Самоков, Неврокоп, Малък Самоковец (Странджа), Чипровци се развиват занаятите, свързани с получаване на желязо, обработката на сурово желязо и други метали — железарство, ковачество, казанджийство. Особено значение добива предачеството, което след внасянето на чекръка през втората половина на XVIII в. е разпространено масово във вълнодобивните райони и в областите, занимаващи се с памукопроизводство и копринарство.

Съществено значение за развитието на занаятчийското производство има ферманът на султан Мустафа III от 1773 г, с който на еснафските организации се гарантира вътрешна автономия и държавно покровителство. И още — регламентира се структурата на еснафите, изясняват се техните права и задължения. Тази височайша намеса е категорично доказателство за това, че една значителна част от производството на занаятчийските сдружения отива за задоволяване нуждите на държавата.

Ферманът на Мустафа III дава силен тласък в развитието на ръчното производство. Благодарение на обявената вътрешна самостоятелност на еснафските организации българите се налагат твърде бързо като основен елемент в производствените им дейности. Те са тези, които поемат ръководството на еснафите с всички произтичащи от това последствия.

През ерата на Танзимата занаятчийското производство укрепва още повече. Промените, настъпили вследствие на проведените през втората четвърт на XIX в. реформи, довеждат до разцвет на ръчното производство. През този период се обособяват над 100 отделни занаята. Голяма част от тях работят за нуждите на редовната турска армия — абаджии, гайтанджии, папукчии, терзии, тюфекчии, барутчии, мутафчии и т.н.

Интензивното развитие на занаятчийството през първата половина на XIX в. довежда до появата на предприятия с по-голям брой заети в производството лица. Това са простите кооперации и манифактурите, в които вече се наблюдава доста напреднал процес на разделението на труда. Най-ранно и най-широко разпространение простата кооперация и манифактурата достигат във вълненотекстилното производство. Организатори на предприятия от подобен тип са преди всичко богати търговци, които използват наемен труд във всичките етапи на производството. Манифактурата обхваща онези клонове на промишленото производство, които изработват стоки за широкия пазар на империята. Преобладаваща в българските земи е разпръснатата манифактура, тъй като тя отговаря на традиционния, домашен начин на производство. Освен това този тип предприятие изисква значително по-малко средства от своите организатори. Като най-характерен пример за разпръсната манифактура във вълненотекстилния бранш може да се посочи манифактурата на Атанас Гюмюшгердан в Пловдивско.

През 30-те години на XIX в. става факт и фабричното производство в българските земи. През 1834 г. Добри Желязков от Сливен открива в родния си град модерна тъкачница, а през 1835 г., след като издейства нарочен ферман от Махмуд II, построява тъкачна фабрика. След реконструкцията и преоборудването й през 1840 г. тя се превръща в модерно предприятие, в което работят 300–400 наемни работници, а качеството на произвеждания плат не отстъпва на качеството на внасяните от западноевропейските държави платове. Втората фабрика е открита в същия бранш през 1848 г. в с. Дермендере (Първенец), Пловдивско. Тя е собственост на сина на Атанас Гюмюшгердан — Михалаки Гюмюшгердан.

Отсъствието на държавен протекционизъм и твърди гаранции за личността на собственика и неговото имущество обаче прави появата на фабрични предприятия в българските земи спорадично явление. Съществуващите условия принуждават богатите българи да се занимават с дейности, които не могат или трудно се контролират от държавата и нейната администрация. Поради тази причина мнозина от тях се отдават на търговията и лихварството.