Иван Стоянов
История на Българското възраждане (57)

Революционно движение след Априлското въстание

Разгромът на Априлското въстание и неистовите зверства на поробителя, физическото унищожаване на много от най-изявените революционни дейци и разпадането на вътрешните и външните организационни структури се отразява негативно върху освободителните борби на българския народ. На преден план отново излизат противоречията, които са особено силни сред различните кръгове на емиграцията в Румъния. Временният провал на революцията като път за извоюване на независимостта активизира привържениците на идеята за разрешаване на българския въпрос с помощта на Русия.

Продължаващата Източна криза и обстановката на Балканите допринасят за сравнително бързото преодоляване на последиците от неуспеха. Защитата на българската кауза от страна на европейската общественост и започналата сръбско-черногорско-турска война вдъхват надежда за успешен завършек на борбите за свобода. В подкрепа на българите се намесват и Славянските комитети в Русия, които още в края на 1875 г. планират даване на средства за подготовка на въстание. През май-юни Славянският комитет в Санкт Петербург отпуска 10 хил. рубли за българските доброволци в сръбско-черногорско-турската война и изпраща специален представител със задачата да обедини българската емиграция в Румъния.

Възложената мисия Владимир С. Йонин изпълнява частично. Вместо обединение на българските емигрантски среди в Букурещ се появяват две организации с една рождена дата — 10 юли 1876 г. Българското централно благотворително общество (БЦБО) с почетен председател В. С. Йонин и председател Кириак Цанков е наследник на Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН), основано още през 1875 г. от същия този К. Цанков, и продължител в известна степен на БРЦК, макар в идейно отношение да има съществени различия между тях. Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН) с председател митрополит Панарет Рашев изразява интересите на едрата русофилска буржоазия, групирана около Добродетелната дружина.

Непосредствено след конституирането си, по внушение на Славянските комитети, двете организации подпомагат процеса по набиране и изпращане на доброволци за участие в Сръбско-черногорско-турската война. Подкрепени материално от славянофилите, те подпомагат около 2500 души да попаднат в Сърбия. Българските доброволци са разделени на три отряда и са включени в руско-българската доброволческа бригада към сръбската армия.

Връзките на българите със Славянските комитети и руските военни дейци, участващи в кампанията срещу Турция на страната на Сърбия, довеждат до появата на няколко плана за въстание в България. Още през март-април 1876 г. латвиецът Ян Сколмайстер разработва проект за въстание на българите, като предвижда с това да се прекъснат пътищата между Турция и Сърбия и по този начин да се облекчи задачата на сърбите в предстоящата война. Планът е докладван на ген. Михаил Г. Черняев, който съобщава, че българите се готвят за въстание по план, „съставен от един от нашите офицери“.

През юни 1876 г. се ражда и планът на ген. Ростислав А. Фадеев, изработен с помощта на българина ген. Иван Кишелски. Той предвижда формирането на българска дивизия с руски ръководни кадри, която да удари турците в Северна България. Успехът бил сигурен поради ангажираността на Турция във войната срещу Сърбия. Още след първите успехи на дивизията трябвало да се обяви възстановяването на българската държава, което ще предизвика намесата на Русия в нейна защита. За командир на дивизията е предвиден ген. И. Кишелски.

Нов план за българско въстание разработва ген. М. Г. Черняев. Той отново е съобразен със Сръбско-черногорско-турската война. Според Черняев България можела да въстане само тогава, когато бъде заета от външна сила. Тя имала два изхода — или да бъде освободена от руските войски, или да бъде подпомогната от напредването на сръбската армия към вътрешността й. В изпълнение на този план е навлизането в Чипровско в началото на юли 1876 г. на българските отряди, ръководени от П. Хитов и Ф. Тотю. Заповедта на сръбското командване връща българите на изходните позиции, но около петдесет четници, под ръководството на Сидер Грънчаров, продължават похода си към вътрешността на страната. Четата води поредица сражения с преследващите я потери. Опитът за спасение чрез разделянето й на по-малки групи е безуспешен. Почти всички участници в четата са избити или заловени. На 31 юли при с. Чурек загива и войводата Сидер Грънчаров.

През август 1876 г. и БЦБО предлага план за въстание в България, свързан с войната в западната част на полуострова. Според БЦБО, за да се вдигне ново въстание, е необходимо формирането на един силен отряд от 1000 души на румънска територия или в Южна Русия, който да дебаркира на българска земя и да постави началото на въстаническите действия. За да се противопостави на въстанието, Турция трябвало да отдели част от силите си, съсредоточени срещу Сърбия, а това предоставяло възможност на ген. Черняев за настъпление и навлизане в България.

През октомври 1876 г. ген. Р. А. Фадеев предлага нов план за въстание. Този план е съобразен с възприетата от Русия линия за война с Турция, поради което на българите се отрежда значителна роля в борбата срещу турците. Тази борба, според Фадеев, трябвало да има спомагателен характер и да осигури бързото настъпление на основните руски сили по набелязания маршрут.

С цел материалното осигуряване на така планираното въстание Московският славянски комитет закупува от Германия 20 хил. пушки „Шаспо“, две круповски батареи, 6 млн. патрони и 2500 снаряда. По-късно с това оръжие е въоръжено Българското опълчение.

И петте посочени плана са съобразени с промените, които настъпват в развитието на Източната криза. Те се свързват най-вече със Сръбско-черногорско-турската война и с ориентацията на Русия към военна акция срещу Османската империя. Подчиняването на българското освободително движение на промените, които настъпват на Балканите, може да се приеме за нещо естествено. В същото време тенденцията към съчетаването на освободителните борби на българите с военните действия на сърби и черногорци показва, че в средите на БЦБО превес вземат буржоазно-либералните настроения. Зависимостта от Славянските комитети и стриктното изпълнение на поставените от тях условия доказва, че и БЦБО, и БЧН очакват освобождение на България от Русия.

От 18 до 22 ноември 1876 г. БЦБО провежда Народен събор в Букурещ. На това по същество общо събрание присъстват представители на емиграцията и на вътрешните дейци. Основната задача на събора се заключава в обсъждането и приемането на програма за решаването на българския въпрос. В приетата програма се предвижда възстановяване на българската държава в границите на Мизия, Тракия и Македония, „гдето главният и навред преобладаващ елемент е българският“. България ще се управлява самостоятелно, а основният закон на страната ще бъде конституцията, изработена от един законодателен орган. В програмата се предвижда още другите закони да бъдат в съгласие с основния закон, равенство за всички граждани, без разлика на вяра и народност, свобода на словото и съвестта, всеобща военна служба, общо просвещение за всички. За да се осъществи всичко това, Турция трябвало да бъде окупирана от външна сила.

Така разработената програма, придружена от специално съставен мемоар на френски език, е изпратена в началото на декември 1876 г. на участниците в предстоящата Цариградска конференция.

Приетата от Народния събор програма показва по безспорен начин още веднъж, че БЦБО разчита изцяло на външните сили за разрешаването на българския проблем. Демократичните принципи, заложени в програмата, са факт, но по тактически съображения участниците в събранието не указват формата на бъдещото държавно управление. Пълното доминиране на буржоазно-либералните идеи в този документ е съобразено с реалната обстановка. Поражението на революционната стратегия отваря вратите на политическите комбинации. Те в случая се оказват и по-удачни, и по-перспективни.

През лятото и есента на 1876 г. българската емиграция от средите на „старите“, съвместно с Екзархията, организира и реализира една забележителна по своите крайни резултати дипломатическа акция в Европа. Мисията, изпълнена от Марко Балабанов и Драган Цанков, е обезпечена финансово от БЧН и неговия действителен ръководител Евлоги Георгиев.

В началото на август Балабанов и Цанков започват своята дипломатическа обиколка и посещават Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария. При срещите си с видни държавници, дипломати, политици и общественици те издигат българските искания, отразени в специален меморандум и в брошурата „България“, написани от самите тях. Основното искане е автономия за българите в пределите на империята. Тази сравнително ограничена политическа програма, която отразява идеите на организаторите на мисията, отчита интересите на Великите сили в Европейския югоизток и съчетава реалните стремежи на българите с тези интереси. Избраният подход показва, че дипломатическият такт става едно от основните оръжия в домогванията на българите към крайната цел.

М. Балабанов и Др. Цанков изпълняват по един забележителен начин възложената им мисия. Срещите им през лятото и есента на 1876 г. в европейските столици убеждават за сетен пъти най-ревностните крепители на Турция в необходимостта от действителни промени в живота на българския народ.

Българският въпрос в европейската политика през 1876–1877 г.

Разразилата се Източна криза активизира дипломатическата дейност на Великите сили. Всяка една от тях защитава своите интереси в Европейския югоизток, но кризата се оказва удобен повод за разбъркване на картите и за извличане на съответните дивиденти. Още срещата в Райхщад показва, че и Русия, и Австро-Унгария преследват най-вече своите собствени цели. Двете държави се договарят да не се намесват в конфликта между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга. Договарящите се страни, независимо от противоречията, възникнали между тях, приемат ясно становище по въпроса, че ако Сърбия и Черна гора бъдат разгромени, то те няма да допуснат посегателство върху тяхната териториална цялост. В случай на техен успех двете сили се задължават да не допуснат създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров.

През октомври 1876 г. Сръбско-черногорско-турската война завършва с разгром на двете славянски държавици и само решителната намеса на Русия възпира по-нататъшното настъпление на турските войски. В този случай всъщност се прилага едно от решенията в Райхщад — да не се допусне посегателство върху тяхната цялост.

През времето, когато се водят военните действия в западната част на Балканския полуостров, в Цариград представителите на Великите сили развиват оживена дипломатическа дейност. В пълен ход е подготовката на Цариградската посланическа конференция, която трябвало да се произнесе по съдбата на България, Босна и Херцеговина и по възстановяването на мира между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга. Предварителните заседания на делегатите започват на 11 декември. След изключително напрегнати разговори и дипломатически преговори в края на краищата се стига до решението да се даде автономия на българите в почти същите граници, начертани от фермана за независимата българска църква. По настояване на английския представител Солсбъри българските земи в тези граници се разделят на две административни области — Източна с център Търново и Западна с център София. За да бъдат отдалечени българските граници от морския бряг, от Западната област са изключени Воден, Кукуш и Дойран с прилежащите им райони.

Конференцията решава още, че главният управител на всяка от двете области ще се назначава от Високата порта със съгласието на силите гаранти. Той можел да бъде турски поданик или чужденец, но задължително християнин. Предвижда се изграждане на областни събрания, избирани от всички жители над 25-годишна възраст, имащи определено имущество. Проектира се изработване на правилник за организиране на правосъдието, гарантиране свободата на вероизповеданието и всяка община сама да решава религиозните и училищните дела, редовната турска армия да се съсредоточи в големите градове, като освен нея се създаде и милиция от християни и мюсюлмани пропорционално на общия им брой с офицери, назначавани от главния управител, а висшите — от султана, заселените в европейските владения на империята черкези да бъдат прехвърлени в Мала Азия и т.н. Този план, изработен и подписан от представителите на всички Велики сили, е връчен на Високата порта на 21 декември 1876 г.

Предложението за образуване на две автономни български области е изключително важен международен акт, с който не само се признава съществуването на българската нация от всички сили, но се очертават и нейните граници. Тези граници, с малки изключения, се покриват с границите, начертани от турското правителство през февруари 1870 г. Въпреки значителните различия по другите обсъждани въпроси във вижданията на участниците в конференцията границите на двете български области са приети единодушно.

На първото редовно заседание на конференцията, проведено на 23 декември 1876 г., турският представител Савфет паша обявява, че султанът дарява своите поданици с конституция, поради което предложеният от делегатите проект става безсмислен и ненужен. Съобщението е съпроводено с топовни гърмежи, които трябвало да известят конституционното начало в турския държавен живот. В началото на януари 1877 г. Великият диван отхвърля окончателно предложенията на посланическата конференция въпреки категоричното напомняне на Солсбъри и руския представител Н. П. Игнатиев, че Портата поема голяма отговорност с това си действие.

След отказа на Турция да приеме решенията на Цариградската конференция все повече и повече се налага убеждението, че Източната криза може да бъде разрешена единствено по пътя на войната. При това положение руската дипломация засилва своята активност и на 3 януари 1877 г. подписва тайна конвенция в Будапеща, съгласно която Австро-Унгария поема задължението в случай на руско-турска война да пази доброжелателен неутралитет и да оказва дипломатическо съдействие на Русия. По-късно във Виена е подписана втора тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, датирана като първата с 3 януари 1877 г. Австро-Унгария добива съгласието на Русия да анексира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора. Русия от своя страна получава правото, според подписаната конвенция, да възстанови своята власт над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор от 1856 г. Предвиждало се България, Албания и част от Румелия да бъдат организирани като самостоятелна държава. Съгласно чл. 3 на конвенцията се изключва възможността за създаване на голяма славянска държава на Балканите. С това всъщност за втори път Русия поема международно задължение, според което на Балканския полуостров не трябва да се допуска създаването на една голяма славянска държава. Това задължение противоречи на предложенията на Н. П. Игнатиев на предварителните заседания на Цариградската конференция за създаване на едно силно българско княжество. Поради тази причина Виенската конвенция е подписана без знанието на Игнатиев. Тя е запазена в тайна от него и през март, когато той посещава австрийската столица и води преговори с граф Андраши.

В изпълнение на възложената му дипломатическа мисия Н. П. Игнатиев посещава, освен Австро-Унгария, още Германия, Франция и Англия. Целта на тази обиколка е да се наложи руското виждане за излизане от кризата, основаващо се на неутрализиране на останалите Велики сили пред очертаващия се руско-турски военен конфликт.

През март 1877 г. в Лондон се провежда нова конференция по въпросите, свързани с Източната криза. С приетия на 19 март Лондонски протокол, подписан от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия, на Високата порта се препоръчва да приведе в изпълнение предложените й от силите мерки за промяна в положението на покорените християнски народи. И сега обаче босфорските политици отхвърлят решението на великите държави. Причината за това трябва да се търси както в недалновидността на турските ръководни среди, така и в противоречията между договарящите се сили. При това Англия, макар да подписала решенията на двете конференции, тайно подкрепя неотстъпчивостта на Високата порта. Изчерпала почти всички възможности за мирно разрешаване на проблема, Русия се ориентира към подготовка на поредната военна кампания срещу Османската империя.