Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Стопански и социални промени в българското общество след Кримската война

Кримската война (1853–1856 г.) завършва с победа на Турция и нейните западни съюзници. Териториалната цялост на османската държава е гарантирана категорично от съвоюващите страни, а подписаният на 30 март 1856 г. Парижки мирен договор узаконява основните положения, наложени от победителите. Те поставят в твърде тежка ситуация една велика сила, която се явява главна опасност за турското съществуване на европейския континент. Руската империя, разбита и унизена, е принудена за известно време да свие знамената и да се задоволи с ролята на наблюдател в Европейския югоизток. По този начин вместо стабилизиране на положението Парижкият договор изостря противоречията, но отлага развръзката за едно недотам далечно бъдеще.

Положителните резултати, постигнати от Турция в тази успешна за нея война, имат много висока цена. След 1856 г. империята попада в пълна зависимост от напредналите западноевропейски държави. Изостанала в икономическо отношение, тя фактически се превръща в полузависима страна, в която съюзниците от приключилата война налагат окончателно своята воля. Представителите на тези сили в Цариград започват да диктуват безцеремонно условията и насоките, в които трябва да се развиват имперската политика и икономика. Под натиска на Англия, Франция и Австрия Високата порта е принудена да обнародва нов реформен акт, Хатихумаюн, издаден на 18 февруари 1856 г. Хатихумаюнът всъщност е едно ново издание на Гюлханския хатишериф от 1839 г., с което се цели възобновяване на реформите в империята, започнали през 30-40-те години на XIX в. Този пореден опит за продължаване ерата на Танзимата преследва в крайна сметка модернизирането и европеизирането на Турция — т.е. извеждането й от състоянието на „болния човек“ на Босфора и превръщането й в една що-годе приемлива държавнополитическа система.

С новообявения реформен акт султанът потвърждава оповестените с Хатишерифа гаранции за запазване живота, имота и честта на всички поданици на държавата. Освен това той обещава реформиране на съдебното дело, на съществуващата данъчна система, премахване на злоупотребите, свободно развитие на училищата, изкуствата и занаятите. Хатихумаюнът предвижда още създаване на смесени съдилища, достъп на всички поданици на империята до участие в местните управителни органи и свобода на вероизповеданията. На християнските търговци, чужди и местни, се дават редица нови привилегии. Особено внимание се обръща на необходимостта от привличане на външни капитали и от използване на достиженията в науката на европейските страни. Обявява се правото на чужденци да притежават недвижими имоти в границите на империята.

И Хатихумаюнът, както и предходните подобни актове, издадени от Високата порта, не променя основните начала в Османската империя. Представителите на мюсюлманската религия — дервиши, улеми, молли, проповядват, че предложените промени нарушават старинните турски традиции, обичаи и институции, осветени от шериата. Като резултат мнозинството от турското население фанатизирано демонстрира незачитане на правата, дадени на християните. Високата порта също не спазва поетите обещания. Вместо реформиране на данъчната система, правителството увеличава размера на вземанията, а най-тежкият данък за селяните, десятъкът, продължава да се събира в натура, чрез системата на откупуването, до Освобождението. Злоупотребите, насилията и грабежите остават и занапред ежедневни явления, съпътстващи живота на феодалната империя.

И все пак Хатихумаюнът, който открива втория период на Танзимата, изиграва и известна положителна роля. Като обявява правото на немюсюлманите да придобиват земи, той помага за засилване на процеса за преминаване на земята в ръцете на българските селяни. Освен това правителството в Цариград, принудено от западните си партньори и подтиквано от появилата се турска буржоазия, провежда някои реформи, които в много отношения са и половинчати, и гротескни, но които все пак улесняват донякъде развитието на новите отношения. Обявената свобода на вероизповеданията е използвана от българите за узаконяване на тяхната борба за самостоятелна българска църква. Оповестеното свободно развитие на училищата, изкуствата и занаятите издига движението за културна еманципация на още по-високо ниво.

Новият реформен акт, издаден по настояване на западните велики сили, облагодетелства преди всичко самите тях. С Парижкия мирен договор и с Хатихумаюна се потвърждава запазването на режима на капитулациите, а това е красноречиво доказателство за действителните цели, преследвани от „покровителите“ на империята. Превръщането й в суровинна база на бързо развиващата се западноевропейска промишленост и в консуматор на произведенията на същата тази промишленост е определящото в отношенията на Англия, Франция и Австрия към Турция. Като резултат търговските връзки между тези страни и Османската империя след 1856 г. бързо се разрастват. Така през 1857 г. търговският оборот между Турция и Франция възлиза на 156 млн. франка, а през 1869 г. нараства на 223 млн. франка. Подобна е картината в търговията с Англия и Австрия, като последната почти монополизира обмена с дунавските пристанища, след като Русия, по силата на мирния договор, е отстранена от устието на р. Дунав.

Неравностойността в търговските взаимоотношения, изразяваща се най-вече в митническата политика, заплашва с разруха стопанския живот на империята. Ниските вносни и високите износни мита застрашават дори интересите на великите сили, поради което в началото на 60-те години Високата порта сключва със западните държави нова серия търговски договори, съгласно които вносното мито се увеличава от 5 % на 8 %, а износното мито се намалява от 12 % на 10 %. Тези облекчения обаче идват твърде късно и те нямат никакво решаващо значение за стопанството на Турция.

След приключването на войната западните капитали се настаняват трайно в Европейския югоизток. С тяхна помощ започва строителството на жп линии, на пътища, пристанища и т.н. През 1860 г. с английски капитали е построена първата жп линия на Балканския полуостров — Черна вода — Кюстенджа, а след това се строят редица други линии. Представителите на западните фирми получават много концесии от държавата, в които влагат доходни инвестиции. Чуждият капитал навлиза и в банковото дело. Той контролира дори Отоманската национална банка, която представлява основен финансов орган в държавата.

Неблагоприятните тенденции в икономическото развитие на империята принуждават Високата порта към сключване на поредица външни заеми, които трябвало да доведат до финансовото стабилизиране на Турция. Вместо очакваното подобрение, кризата се задълбочава още повече и през 1860 г. държавният дълг достига половин милиард франка. Трудността при погасяването на външните дългове достига дотам, че за изплащане на текущите лихви правителството сключва нови заеми. Като резултат през 1875 г. дългът към западните държави и Отоманската банка надхвърля 5 милиарда франка.

Процесите, съпътстващи живота на Османската империя след Кримската война, не оставят съмнение за истинското положение, в което тя изпада. Държавата фактически се превръща в сателит на напредналите европейски страни, който подхранва с жизнените си сокове тяхната икономика и който в същото време не прави почти нищо в защита на собственото си стопанство. Всичко това рефлектира върху българското общество, което търпи редица промени след 1856 г.