Иван Стоянов
История на Българското възраждане (56)

Световната общественост в защита на българите

Жестокостите на турците не остават скрити за света. Сведенията за тях дават първи дипломатическите представители на чуждите страни в империята и журналистите на големите европейски вестници. Анкетните комисии, които обикалят въстаналите области, отразяват в своите доклади потресаващите факти на жестоката трагедия. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз А. Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Ю. Скайлер, на американския журналист Дж. Макгахан, на англичанина Едвин Пиърс. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 материала, разкриващи истината за потушаването на българското въстание. Тази истина е толкова страшна, че дори официална Европа е стресната.

Във Франция общественото мнение е категорично в полза на българите. Голям принос за това имат журналистите Емил Жирарден, Жан Петри и Жан дьо Вестин. Един от най-големите хуманисти на XIX век, Виктор Юго, заставайки в защита на българите, заявява: „Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат… Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Нека обуздаем фанатизма и деспотизма. Стига войни, убийства и кланета.“ Още по-категоричен е Емил Жирарден, който пише: „Трябва да се свърши с целостта на Османската империя. Колкото по-скоро стане това, толкова по-добре ще бъде.“

В Англия, най-ревностния защитник на Турция, опозиционната либерална партия, начело с Уйлям Гладстон, организира грандиозни митинги в защита на българите. Управляващите консерватори и лично лорд Биконсфилд са обвинявани като крепители на един анахронизъм в Европа. Гладстон пише през есента на 1876 г. брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“, а през април 1877 г. я преиздава със заглавието „Уроци по клане или изложение за конфликта между Портата и България през май 1876 г.“ Макар да използват ситуацията за свои политически цели, либералите въздействат стилно върху общественото мнение в полза на българската кауза.

Силен отзвук имат априлските събития в Италия и Австро-Унгария. В много италиански градове се провеждат митинги, създават се комитети за оказване помощ на пострадалите. Великият революционер Джузепе Гарибалди изпраща нарочна телеграма, с която изказва съчувствието си към българския народ.

Особен отклик имат българските ужаси сред славянските народи, намиращи се в пределите на Австро-Унгария. Видни техни писатели, поети, учени, общественици заклеймяват азиатската варварщина. В подкрепа на българите се изказва и Константин Иречек.

Обединена Германия също изразява съчувствието си към злощастния народ. Канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в Райхстага, че след зверствата, извършени в българските земи, за Османската империя няма място в Европа.

Съседните балкански страни също издигат своя глас в защита на българите. Най-силен резонанс зверствата срещу българите имат в Румъния, където цялата прогресивна интелигенция възроптава срещу турските жестокости.

Особено силна реакция на извършеното в българските земи има в Русия. Славянофилските комитети и лично лидерът на славянофилството по това време Иван С. Аксаков разгръщат масово движение за събиране на помощи в полза на пострадалите българи. Освен това славянските комитети оказват силен натиск върху руското правителство с цел предизвикване на военен конфликт и цялостно решаване на Източния въпрос. В полза на българите се застъпват такива видни руски писатели, общественици и учени като Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, Ив. С. Тургенев, Д. П. Полонски, В. Д. Аверкиев, Вс. Гаршин, Д. И. Менделеев, художникът В. В. Верещагин и т.н. Настроението на руската общественост най-точно изразява сп. „Отечествените записки“, в което се казва: „Никой у нас в Русия не мисли за друго, не иска да слуша за друго, не желае да чете нищо друго, освен известията за това, което става отвъд Дунава.“

Широката международна подкрепа в защита на българите изостря до краен предел Източната криза. Босфорските политици, изправени пред пълен банкрут, решават да се разделят със султана, с чието име са свързани зверствата в българските земи. На 30 май 1876 г. младотурците, ръководени от Мидхат паша, извършват държавен преврат. Свален е султан Абдул Азис и на негово място е възцарен султан Мурад V. С този акт се цели да се покаже, че Турция скъсва с политиката, която води до този момент — следователно виновниците за българските ужаси са отстранени от държавната власт.

Превратът не дава очакваните резултати. Вместо успокояване, в западната част на полуострова започва нов военен конфликт — този път между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга. Сръбско-черногорско-турската война започва на 18 юни 1876 г., а само няколко дни след това, на 26 юни, се провежда срещата в Райхщад между Франц Йосиф и Александър II. Тази среща поставя началото на серия дипломатически инициативи, които в края на краищата довеждат до поредната руско-турска война.