Иван Стоянов
История на Българското възраждане (46)

Формиране на българската нация

Завладяването на България в края на XIV в. и попадането на останалите балкански държави под властта на османските турци показва, че появата на новите нашественици и тяхната роля в бъдещето на Балканите не е разбрана и оценена правилно от управляващите в Европейския югоизток династии. Нито Византия, нито България, нито Сърбия, нито отцепилите се от тях самостоятелни владетели съумяват да преценят същността на новата опасност. Историята едва ли има право да ги вини за тази им недалновидност, тъй като набезите на узи, печенези, кумани и особено на татарите по своя размах и жестокост не са по-малко страшни от тези на турците. Но всички те минават, остават временно и отминават, като отлагат във филтъра на балканските народи горчилката от ужасите и страданията, ала и поуката за преходността на злото. Подобни са очакванията и за новите нашественици, поради което много често те са използвани като съюзници в непрестанните разпри между враждуващите съседи. Този път обаче съдбата предлага нещо ново, непознато, неподдаващо се на сравнение с отминалото и именно поради това не се намира ефикасно противодействие.

Съдбата на българския народ след завладяването му от турците е жестока. Най-изявените родове и личности са унищожавани съзнателно или са принудени да приемат исляма. Първосвещениците на българската църква, дръзнали да се опълчат срещу поробителя, или намират смъртта си, или са изпратени на заточение в далечни земи. Други намират прибежище в славянските страни, изпитали по-късно злощастната съдба на българите, или се установяват в източнославянските държави, останали незасегнати от османската експанзия. Подложена на жестока сеч през XV в., на съзнателна асимилация през следващите векове, българската народност въпреки всичко съумява да се запази и да съхрани език, бит, традиция и вяра.

В народностната психика настъпват дълбоки промени, свързани с новите условия на живот. Социално изравнената народна маса, лишена от своите водачи, лишена от своите духовни пастири, се затваря в себе си и в продължение на векове загубва пропусквателната си възможност както навътре, към сърцето и душата на българина, така и навън, към останалия на свобода християнски свят. Тази постановка не трябва да се абсолютизира, но тя е характерна за подавляващото мнозинство, запазило главите си от ятагана на поробителя. При това положение битовият консерватизъм се оказва най-сигурното оръжие срещу неспирните изригвания на ислямския фанатизъм. Затворени в семейството, в селото, в общината, българите заживяват в един омагьосан кръг на раждане, израстване и роене, на плащане на кръвна дан, на робско примирение и отмъстителни изблици, на смирение пред домашното кандило и Христовата икона… Този омагьосан кръг всъщност е кръгът на живота, който запазва и съхранява народа през най-тежките векове на чуждото потисничество.

Важно място в този процес има християнската религия и църква. Унищожаването на Търновската патриаршия и включването на подвластните й територии и население в диоцеза на Цариградската патриаршия дава своето негативно отражение върху българите. И все пак това се оказва, поне в началото, „малкото зло“, защото източноправославната християнска религия си остава основното верую за покорените народи. Милетската система, възприета от османската администрация, при която религиозните общности получават право на самоуправление във вътрешните си дела, прехвърля всички граждански отношения върху църквата. От раждането до смъртта си българите свързват всяко събитие с бога и с вярата в бога, определят морално-етичните си норми на поведение въз основа на десетте божи заповеди, живеят с ритъма на църковния календар. За малкото радост в техния живот и за горчивата робска участ те виждат Божият промисъл и търсят утешение в пост и молитва, във вярата за по-добър живот „в отвъдното“. Всъщност взаимноизключващите се ценностни системи, издигнати от християнството и исляма, довеждат до такова противопоставяне между покорители и покорени, което не дава възможност за преплитане между двата народа, а това в голяма степен също има своето значение за съхраняването на българската народност.

И запазването на местното самоуправление способства за оцеляването на българите. Още от самото начало на чуждото владичество в българските земи общината се превръща в буфер, който поема ударите и от страна на османската административна система, и от страна на българската общност. Съвсем не е случаен фактът, че за ръководители на общините са избират най-авторитетните, най-образованите, най-почитаните личности, които трябвало да удовлетворяват интересите и на двете страни. Завоевателите се опират на тази съществуваща и преди тях институция с оглед фискалните нужди на държавата. Така се намира най-сигурният начин за събиране на данъците от покорените народи. В същото време общината запазва, в повечето случаи, своите членове от пряк досег с турските власти, а това се оказва много полезно за запазване на българите.

Жестоката съдба и тежките удари през първите векове на османското потисничество не съумяват да ликвидират българската народност. Разбира се, деформациите в душевността, в манталитета, в езика са неоспорим факт, но стъпвайки на прага на Новото време, тази народност разчита на своя бит, на запазените български традиции, на своята вяра, на своя език. И още — българската народност е обединена в рамките на Османската империя. Много са източниците с домашен и чужд произход, които сочат, че границите й се простират от Дунав до Бяло море, от бреговете на Черно море до Тесалия. Или българите са доминиращ народностен елемент в трите стари области Мизия, Тракия и Македония.

На базата на българската народност, населяваща споменатите територии, през XVIII и XIX в. се формира българската нация. Това е главният резултат на възрожденската епоха и той се преплита с всички основни и второстепенни процеси, протичащи в българското общество през тези последни два века на чуждоземен гнет.

В историческата литература са изказани много мнения и определения за нацията, но многообразието на националнообразуващите фактори, специфичността на този процес за различните народи и региони и разнообразието в прехода към тази висша степен на взаимоотношения и организация на отделните групи в човешкото общество прави тези определения непълни, неточни и неприложими в повечето случаи. Безспорно в националнообразуващите процеси при почти всички народи може да се намерят и много общи неща, но спецификата, която твърде често се пренебрегва, тъй като не се вмества в известните дефиниции, в някои случаи взема връх и елиминира общото и характерното в този процес. Ето защо мисълта за принадлежност към дадена нация е най-същественият белег, характеризиращ общността от хора, обединени и по редица други признаци. Тази мисъл е характерна за всички нации независимо от географското положение, независимо от климатичните условия, независимо от особеностите на прехода, независимо от всичко, което може да бъде изтъкнато като специфика, като открояваща се особеност или нещо подобно.

При българите националнообразуващите процеси се изявяват през XVIII и XIX в. и те са свързани с промените в стопанските отношения, с промените в социалната област, с духовнокултурните промени, които са следствие на променената стопанска и социална структура на обществото. Като резултат се променя мисленето на хората, излиза се от омагьосания кръг и се надмогва простото възпроизводство на продължители на рода и българщината. Ако се използва икономическата терминология, може да се каже, че през XVIII и XIX в. вече е налице сложното възпроизводство в човешки план, което променя не само числеността, но което променя мисленето, съзнанието, което ражда ново качество в духовната същност на оформящата се общност. Трудно, мъчително трудно, се заражда мисълта за принадлежност към тази общност, за съпричастност с тежненията и стремежите на хората в различните територии, обитавани от тази общност, но постепенно тя става факт с първостепенно значение.

Ако се разгледат, макар и твърде схематично, процесите, довели до появата на тази мисъл сред българите, те могат да изглеждат така: 1. Стопански промени, които настъпват през XVIII и XIX в., довеждат до появата на общ икономически живот и формирането на единен национален пазар. Това е изключително сложен и продължителен процес, свързан както с господстващите в империята отношения, така и с въздействието на външните влияния, които налагат редица промени в традиционния живот на Турция. Появата на общността в стопанския живот се налага в резултат на развитието на производството, в резултат на засилената стоково-парична циркулация и в резултат на появата на специализирани производствени райони. Това профилиране налага взаимната зависимост и обвързаност на цялата българска стопанска общност, на цялата българска територия. Взаимната зависимост на различните райони в стопанско отношение довежда до там, че българите започват да живеят в единен икономически ритъм. Частичното избързване или забавяне на отделни територии не променя картината като цяло. Основна роля в този процес има българската буржоазия, която със своята предприемчивост и находчивост надмогва отживелиците и свързва стопанството на българските земи с европейските страни. Това довежда до активизиране и стимулиране на социалните отношения, развиващи се сред българското общество. То излиза от местната затвореност и ограниченост. Така в резултат на стопанските и социалните промени сред българите през XVIII и XIX в. се създават основите за образуване на българската нация. 2. Важно място в този процес заема културното развитие на обществото по онова време. През XIX в. се оформя новобългарският език, на основата на който се създава възрожденската книжнина и литература. Езикът е основен белег на националната култура. На този език се говори в трите области Мизия, Тракия и Македония. Силно влияние върху културното развитие на българите оказват още традицията и чуждите влияния, Формиралата се през XVIII и XIX в. новобългарска култура, вплела в себе си новите повеи с аромата на традиционното наследство, приела и отсяла нужното от чуждите влияния — балкански, славянски, западни, обединява българския народ от всички краища на земите ни и налага единен духовен ритъм в развитието му.

Обединен стопански и духовно, българският народ постепенно прераства в нация, чието окончателно формиране приключва някъде към 60-70-те години на XIX век. Общата територия, общият език, общият психически облик, основан на обща култура, вяра и традиция, единният национален пазар сплотяват в едно цяло българското население, обитаващо обширни територии на Балканския полуостров. Обладани от мисълта за принадлежност към това цяло, българите насочват усилията си към отхвърляне на чуждоземния гнет и извоюване на политическа самостоятелност.

През 1870 г. консолидираната българска нация получава официално признание не от някой друг, а от самата Османска империя. В чл. 10 на издадения на 28 февруари 1870 г. ферман за учредяване на самостоятелна българска църква се очертават границите на Българската екзархия. Тези граници обхващат почти всички земи с преобладаващо българско население и включват трите класически български области Мизия, Тракия и Македония.