Иван Стоянов
История на Българското възраждане (13)

Промени в селското стопанство

През XVIII и началото на XIX в. селското стопанство на империята, което се отличава със своята консервативност, търпи значителни промени, обусловени от разложителните процеси и зараждането на новите буржоазни отношения. В наложената в българските предели аграрна система се наблюдават нови процеси, свързани с трансформацията на основната същност на послужебното земевладение. Ако в по-ранните векове спахията не обръща особено голямо внимание на лена си, тъй като основните средства за живот той получава от плячката в победоносните войни на империята, след като войните започват да вещаят повече смърт, отколкото плячка, спахията обръща своя поглед към сигурния източник на доходи — земята. Поради тази причина сред ленниците и другите притежатели на парични средства се засилва тенденцията за придобиване на частновладелчески земи и за превръщане на послужебното в лично земевладение.

Спахиите придобиват в непосредствено владеене земя чрез най-различни средства — открито заграбване на селската земя, отнемане на земята за неизплатен дълг, покупко-продажба, разработване и присвояване на пустеещи държавни земи, възстановяване на стари поселения и разработване на прилежащите земи, създаване на говедовъдни стопанства (совати) и т.н.

Посочените пътища за придобиване на земя като лично владение са в разрез със съществуващото аграрно законодателство, но корумпираната турска администрация дава достатъчно възможности за преодоляването на законовите препятствия. Присвоените парцели земя постепенно се трансформират в частновладелчески стопанства, наречени чифлици.

Турският термин чифлик означава средно по размер еднолично селско стопанство, чиято поземлена площ варира от 60 до 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и се обработва с един чифт работен добитък. Това определение за чифлика се съдържа в Закона за земите от времето на султан Мехмед III (1583–1603). То се запазва и в Закона за земите от 1858 г.

Според османското законодателство чифлик е земята на всяко селско раетско домакинство. По същия начин се наричат и послужебните ленове, дадени от държавата на войници от помощните родове войска или на лица, натоварени с военностопански и военноадминистративни задължения. Тези поземлени владения са по същество феодални стопанства.

Възникналите в края на XVII и в следващите XVIII и XIX в. чифлици се различават съществено от тези, споменати в двата закона. Основните отлики се заключават в начина на придобиване на земята и изграждане на чифлишкото стопанство, в аграрните отношения, наложени в новите чифлици, в начина на производство и в целите на това производство.

Земята в чифлишкото стопанство практически е лична собственост, която донякъде се доближава до буржоазния поземлен режим. Чифликът е стоково стопанство, в което се използва както изполичарството и кесимджийството, така и наемният труд на ратаи, аргати, момци и слуги. Изполичарят е селянин, който взема определено количество земя за обработка от чифликчията и се задължава да му предостави половината от получената продукция. Кесимджията пък предварително се договаря за количеството продукция, което трябва да предаде на земевладелеца срещу дадената му за обработка земя. Тъй като в чифлишкото стопанство се срещат и старите форми на взаимоотношения, представени от изполицата и кесима, и новите форми на взаимоотношения, представени от хората, продаващи своята работна сила срещу съответно заплащане, то трябва да бъде окачествено като преходно стопанство, появило се и получило развитие в специфичните условия на източния азиатски деспотизъм.

Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно. Те възникват най-често около големите търговски центрове — градове, панаири, тържища и край оживените търговски пътища. В тези стопанства буржоазните отношения се изявяват в по-чист вид, отколкото в чифлиците, намиращи се в Добруджа, Македония и Северозападна България. Що се отнася до количеството земя, включена в чифлишките стопанства, трябва да се отбележи, че тя, ако я наречем условно чифлишка земя, не е доминираща дори в онези райони, където този тип стопанство има най-широко разпространение.

През XVIII век се появяват и т.нар. господарски земи, или господарлъци. Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип — със стокова насоченост.

Аграрният режим в този край е специфичен, тъй като до 1701 г. земите там са хасови владения на султанското семейство и великите везири. Освен това поради малочислеността на домакинствата в отделните села — според Хр. Гандев 80 % от селищата имали от 10 до 30 къщи — огромни пространства от тази земя спадат към категорията „меват“ — мъртва земя. Тя не се обработва, но и никой нямал право да се установи върху нея. Землищата на отделните села варират от 500 до 2000 дка, като в тях се включват както нивите, градините, бостаните и лозята на отделните селяни, така и земите за общо ползване — ливади, мери, кории и др. Цялата останала необработваема земя — „меват“, формира държавен поземлен фонд, с който се разпорежда султанът.

Задълженията на селското население в хасовите земи се състоят в това, че ежегодно то заплаща на специалните надзорници, ръководени и подчинени административно на Видин десятък от добиваната от тях продукция в пари. Тази практика поставя това население в доста неизгодно положение в сравнение със спахийските селяни, тъй като то трябвало да намира пазар за своите произведения, за да получи необходимите му средства. В същото време селяните в Северозападна България не притежават тапии за земята, която обработват — т.е. те са лишени от документа, който гарантира техните владелчески права. Като резултат производството на селскостопанска продукция намалява значително, а към края на XVII и началото на XVIII век селското население в този район прави всичко възможно, за да скъса връзката с хасовата зависимост — изоставя се на произвола обработваната земя, използват се земи от държавния поземлен фонд, което деяние трудно се контролира от административните органи, напускат се старите местоживелища и се търсят нови… Вследствие на всичко това доходите на султанското семейство и великите везири намаляват постоянно.

През 1701 г. управителят на хасовите земи във Видин предлага на султанския диван в Цариград да се промени режимът на земеползване в този край, като на селяните и на желаещите да обработват земя се издадат тапии, удостоверяващи владелческите им права. Това щяло да повиши заинтересоваността им и съответно ще доведе до увеличаване на приходите. Още същата година предложението е прието и хасовите земи се изравняват по режима на земеползване с мирийската земя.

Промяната дава възможност за придобиване на владелчески права върху земята на всички заинтересовани категории население, но тя облагодетелства най-вече турските търговци, занаятчии и обикновени граждани. Срещу големи подкупи те успяват да получат от видинската управа тапии за землищата на цели села. Селяните запазват само мюлковата земя в чертите на селището и в непосредствена близост до него. В невъзможността да се отделят от жилището си и от малките собствени поземлени парцели, те са принудени да работят в т.нар. господарски земи или господарлъци като изполичари и кесимджии. След появата на този вид земевладение селяните продължават да заплащат хасов десятък в пари. Освен това те вече изпълняват задълженията си и към новите поземлени собственици, които ги обременяват с всевъзможни натурални и парични вземания. В същото време те са ограбвани и от надзорниците на агите (господарите), което допълнително усложнява и утежнява положението им.

Най-масовото разграбване на селските земи във вид на господарлъци съвпада с времето на Осман Пазвантоглу, но този процес продължава и в следващите десетилетия. Според Хр. Гандев „в тази област е била извършена приблизително за 80 години (от средата на XVIII докъм 40-те години на XIX век) една грандиозна поземлена експроприация, при която земята на много селяни от хасовите райони се превърнала в частна поземлена собственост на еничари, чиновници, търговци и изобщо градски елементи, които се слели с господстващата феодална класа“. Заплетеният възел от аграрни противоречия в Западна и Северозападна България се усложнява дотолкова, че той, при отсъствието на ясни правни норми, можел да се разреши единствено чрез силата.

От казаното дотук следва, че през XVIII и началото на XIX век спахийската система се намира в пълно разложение. Вместо да изпълнява своите задължения, спахията съсредоточава цялото си внимание към ленното владение или чифлика, които му осигуряват необходимите средства за живот.

След създаването на редовна армия спахийството се превръща в ненужно бреме, поради което държавата пристъпва към премахване на военноленната система. Аграрната реформа започва през 1832 г. и преминава през три етапа. Първият продължава от 1832 до 1838–1840 г. Оттогава започва междинният етап и той продължава две години — 1840–1842 г. Характерното за тези два етапа е това, че в юридическо отношение връзката между ленника и неговото владение не се променя, но се появява една междинна фигура между спахията и селяните — това е държавният чиновник. През първия етап той събира данъците и той ги разпределя, а през втория — установява действителните доходи на ленното владение. Третият етап започва през 1842 и завършва през 1844 г. По това време спахиите са пенсионирани на базата на установените през втория етап доходи, а ленните им владения са отнети окончателно.

Аграрната реформа не засяга Западна и Северозападна България. Турското правителство се ръководи от свои собствени съображения, за да пропусне този край. Близостта на Сърбия и отсъствието на мюсюлманско население по селата принуждава Портата да се съобразява с местните аги. Едва след поредицата селски въстания, започнали през 1833 и завършили с Видинското въстание от 1850 г., Цариград решава да проведе реформата и в тези български земи, но тук селяните, за разлика от останалите райони, са принудени да откупят земята от бившите вече притежатели на господарлъците.

Аграрната реформа завършва през 1844 г., но тя е узаконена едва със Закон за земите от 1858 г. Макар и феодална по характер, реформата създава нова структура в селското стопанство, която се характеризира с дребното еднолично селско земевладение. В своето мнозинство българските селяни се превръщат в раетски (свободни) селяни, които притежават различни по размер парчета земя. Притежателите на по-големи и плодородни участъци изнасят част от продукцията си на пазара. Така след реформата раетското земевладение спомага за развитието на стоково-паричните отношения и за налагането на новите буржоазни порядки.