Иван Стоянов
История на Българското възраждане (44)

Българската култура до Кримската война (1853–1856 г.)

С развитието на просветното движение се ускорява процесът на развитие на българската книжнина и литература. Появата на преходните училища и на новобългарските светски училища налага написването и издаването на учебници и учебни помагала. Това от своя страна поставя въпроса за езика, на който трябва да се пише и преподава. Този проблем е с изключителна важност, тъй като езикът е едно от основните градива на културата, заедно с традицията и чуждите влияния, и неговата характеристика безспорно рефлектира върху характера на градената върху него култура.

Още в предходните векове започват да се появяват писания, в които се използват елементи от живия, говорим български език, но целенасочено този въпрос се застъпва от Петър Берон, който е категоричен, че децата трябва да учат на общодостъпния говорим език. „Когато изперво видях по другите места — пише Берон, — че деца начеват да четат на книги, написани на техния език, познах, колко зле струват по нас учителите и колко напразно муки теглят горките деца. Защото като преминат младостта си в школата сас толкози страх и треперение, излизат и не знаят барим името си да напишат, нити да си сметнат, щото земат и дават, ами по догените, ако им се случи, понаучват се малко нещо. Почудих ся, как през толкози векове не ся намери ни един да познай това окаяно состояние и да покажи един пръв път камто учението… Това дело восприех аз.“

В идеята да се преподава на говорим български език Петър Берон влага както политически смисъл — защита от асимилаторското влияние на гърцизма, така и педагогически смисъл — постигане на по-добри резултати при усвояването на знанията. „Рибният буквар“ всъщност е потвърждение на това негово виждане, тъй като е написан на говорим български език.

Предложеното от д-р П. Берон се налага бавно и трудно. По това време съществуват и други становища по този въпрос. Според Неофит Рилски новобългарският език трябва да се изгради на основата на църковнославянския език, приеман като първообраз на старобългарския език. Аргументи за това се търсят в споровете и дискусиите, провеждани в съседна Гърция, където поддръжниците на старогръцкия език имат силни позиции.

Второто течение по езиковия спор е представено от д-р П. Берон и Васил Априлов. Според тях новобългарският език трябва да се изгради на основата на народните говори, използвани в българските земи. Дори през 1836 г. Априлов предлага за основа на новобългарския език да се вземе източното наречие.

Третото течение смята, че новобългарският език трябва да се изгради чрез един компромисен вариант на основата на църковнославянския език и народните говори.

В края на краищата въпросът е разрешен от самото естествено развитие на процесите в българското общество през XIX в.

Налага се мнението на д-р П. Берон и В. Априлов, тъй като източното наречие е език на едни от най-добре развитите в икономическо отношение български райони, от тях излизат видни представители на българското просветно дело — учители, книжовници, общественици. Те издават вестници, списания, учебници и учебни помагала, изследвания, литературни творби и т.н., като използват източното наречие, което по естествен път се налага като основа на новобългарския език. Новият език обединява духовния свят на народа. Той е определящият белег на българската национална култура.

Формирането на новобългарския език се отразява най-непосредствено върху развитието на българската книжнина и литература. На базата на този език се полагат основите на модерната българска литература, развитието на която преминава през два основни периода — първият през 30-40-те години на XIX в., а вторият обхваща 50-70-те г. на века.

През 30-40-те години на XIX в. култът към науката и образованието, към изящното слово, към рационалистичното мислене, към житейската практичност, свързан с любовта към отечеството, насочва литературния интерес към земните неща, към общобългарската съдба, към националните идеали и въжделения. Условията на азиатския гнет принуждават творците да издигат и налагат идеята за съдбата на българите, т.е. да изтъкват националните потребности пред личностните проблеми. Блестящ в това отношение е Неофит Бозвели — водач на тази част от българската интелигенция, която е против обвързването на българската култура с каквито и да са външни влияния. Като прави характеристика на съвременните му българи, „горките рожби на Мати Болгария“, той пише: „Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо — не знаят, горко въздишат и пъшкат, но за коя причина — не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат като нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла…“.

През разглеждания период промените, които все повече и повече се утвърждават в българското общество, започват да дават своите плодове и в културната област. Материалните и социалните изменения, настъпили през XVIII и първата четвърт на XIX в., сега, през 30-40-те години, избуяват и в духовнокултурната област. Издадените книги във всички жанрове през този период са общо 264.

В 30-40-те години на века постепенно се обособяват отделните направления в книжовната дейност: учебникарството, педагогическата книжнина, публицистиката, изследванията в областта на хуманитарните науки и природознанието, поезията, художествената проза. През този особено важен период от оформянето и изграждането на литературния процес се появяват и първите вестници и списания като разпространители на научните достижения и на актуалната текуща информация.

Началото на учебникарската литература се поставя с издадения от П. Берон през 1824 г. в Брашов „Буквар с различни поучения“, известен като „Рибен буквар“. В неговите осем дяла е систематизирана една значителна информация по граматика, четене и писане, аритметика, природознание и история. Всъщност букварът е една енциклопедия, която включва в себе си и мъдри съвети в стила на буржоазната етика, и патриотични мотиви, и обръщение към античната история. Макар да не съдържа оригинални идеи, тъй като почти всичко е заето от „Буквара“ на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804 г., „Рибният буквар“ помага за налагането на една нова учебна система, отговаряща на промените в българското общество. Поради тази причина той е и най-преиздаваната книга до Освобождението.

След Буквара на П. Берон най-забележителни са трудовете на Неофит Рилски. През 1835 г. в Крагуевац са отпечатани взаимоучителните таблици. В същата година издава и „Българска граматика“, предназначена за габровското училище, където той преподава. По-късно (1852 г.) отпечатва и „Христоматия славянското язика“, която е предназначена за преподавателската му работа в гръцкото богословско училище на о. Халки.

През 1835 г. Неофит Бозвели и Емануил Васкидович издават „Славяноболгарское детеводство“ в шест части. В предговора към третата част — славяноболгарска граматика, двамата се обявяват срещу възгледа, че човек си оставал такъв, какъвто се е родил, и изтъкват голямото значение на възпитанието за формирането на човешкия характер. Особено интересна е и петата част на „Детеводството“ — „Краткое политическое Землеописание за обучение на болгарското младенчество“, в която освен кратки данни за разните държави се дават по-подробни сведения за България и големите български селища. През 1836 г. Ат. Кипиловски издава „Кратко начертание на всеобщата история“.

Плодовит съставител на учебници е Христаки Павлович, който издава аритметика (1833 г.), Разговорник (1835 г.), Граматика (1836 г.). По един от преписите на Паисиевата история той съставя учебник по история под заглавието „Царственик или история Болгарская“ (1844 г.). Учебници издават още Ив. Богоров — „Първичка българска граматика“ (Букурещ, 1844 г.), Н. Геров — Физика (1849 г.), Константин Фотинов — „Землеописание“ и т.н.

В областта на педагогическата книжнина наред с д-р П. Берон се изявява В. Априлов. В Русия той издава много свои произведения, посветени на българската просвета и образование: „Български книжици“ (1841 г.), „Деница на новобългарското образование“ (1841 г.), „Допълнение към книгата «Деница на новобългарското образование»“ (1842 г.), „Мисли за сегашното българско образование“ (1845 г.). G тези свои трудове Априлов ратува за откъсване от културната опека на гърцизма и за приобщаване на българите към славянската, руската културна сфера.

Други видни представители на просвещенско-педагогическата мисъл са Райно Попович със своя труд „Христоития“ (1835 г.), Неофит Бозвели с „Общосборно жалостний советователний разговор на любородните“ и „Любопитнопростий разговор“, д-р Иван Селимински, Константин Фотинов, Александър Екзарх, д-р Иван Богоров.

През 30-40-те години на века силно развитие получава публицистиката. По-изявени нейни представители са Н. Бозвели, Н. Рилски, В. Априлов, д-р Ив. Селимински, Ем. Васкидович, Хр. Павлович, К. Фотинов, Ив. Богоров, Н. Палаузов, младият Г. С. Раковски. Силен тласък в развитието на публицистиката дава появата на периодичния печат. В 1844 г. К. Фотинов започва да издава в Смирна (Измир) първото българско списание — „Любословие“. Две години по-късно, през 1846 г., Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник „Български орел“. От началото на 1848 г. в Цариград започва да излиза вестник „Цариградски вестник“ отново под редакцията на Иван Богоров. През 1850 г. Ал. Екзарх откупува „Цариградски вестник“ и печатницата му от Богоров и става негов издател. С появата на българския периодичен печат се засилва политическата публицистика, която все по-открито започва да поставя въпроса за България, за нейното място в политическия живот и в големия Източен въпрос.

В десетилетията до Кримската война се правят и първите опити в научната област. С езиковедски разработки се проявяват Н. Рилски и Н. Геров. В областта на българския фолклор работят В. Априлов и Н. Рилски, а в областта на историята се изявяват В. Априлов и Спиридон Палаузов. С изследователска работа се занимават още д-р Ив. Селимински, Н. Пиколо, Г. Пешаков. Особено се откроява сред своите съвременници д-р П. Берон, който след отказването си от лекарската практика и търговската дейност се отдава на научна работа и издава на френски, немски и английски множество съчинения в областта на медицината, философията, физиката, химията, астрономията и др. Наистина тези съчинения нямат някаква научна стойност и не внасят нищо ново в областта на естествознанието. Именно поради това за българското просветно дело най-важен се оказва „Рибният буквар“ и предложеният от Берон проект за реформиране на българското образователно дело.

През първата половина на XIX век се зараждат поезията и художествената проза. В областта на художествената литература все още няма открояващи се постижения, но първите опити налагат една трайна тенденция, която по-късно дава богати плодове. Първи стихотворни опити на новобългарски език правят Димитър Попски, Н. Рилски, Н. Бозвели. От това време са известни одите на Г. Пешаков в памет на Ю. Ив. Венелин, на Т. Хрулев в чест на Хр. Павлович.

През този период се появява и т.нар. „даскалска поезия“, пресъздаваща в стихотворни форми нравоучителни теми. Най-видни представители на този тип поезия са Атанас Границки, Йордан Ненов, Йордан Хаджиконстантинов — Джинот, Йоаким Груев и др.

През 1846 г. се проявява и Найден Геров, който написва поемата „Стоян и Рада“. Макар да не блести с особени достойнства, тази стихотворна мелодрама се отличава от написаното до нея и тя поставя началото на по-сериозните опити в областта на поезията.

Сериозни постижения в тази област има и Добри Чинтулов, който прави първите си опити в Одеса, а стихотворенията му, писани между 1845–1849 г. са обнародвани в „Цариградски вестник“ през 1849 г. Особено популярни са неговите революционни стихотворения, станали по-късно бойни маршове и революционни химни. Такива са „Стани, стани, юнак балкански“, „Къде си, вярна ти любов народна“, „Вятър ечи, Балкан стене“, „Българи юнаци“ и др.

През 30-40-те години се правят първите опити и в художествената проза. И тук, както при поезията, началото е трудно, но въпреки всичко първите представители на този жанр скъсват със средновековните норми и насочват погледа си към земята, към човека, към проблемите на своето отечество и на своето време.

Докъм края на XVIII в. достиженията на българската литература се разпространяват най-вече чрез ръкописи. Разбира се, отделни книги са издадени и отпечатани в чужбина, но ръкописната практика е доминираща. Промените, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на XIX в., дават отражение и в това направление. Появява се нуждата от българско книгопечатане, което да задоволява потребностите на развиващата се книжнина. Откриването на български печатници става възможно едва през втората четвърт на XIX в., когато буржоазията укрепва значително и в материално, и в духовно отношение.

Първата българска печатница е открита през 1838 г. в Солун от архимандрит Теодосий Синаитски. Тя просъществува до 1843 г. Няколко години по-късно, през 1846 г., Никола Карастоянов открива печатница в Самоков. Сравнително най-добре уредена е откритата през 1848 г. българска печатница в Цариград. В нея д-р Ив. Богоров започва да издава в. „Цариградски вестник“. След като през 1850 г. начело на печатницата застава Ал. Екзарх, тя се превръща в най-значимия център на българското модерно книгопечатане.

В годините до Кримската война настъпват значителни изменения в областта на архитектурата. Укрепващата българска буржоазия и променените условия на живот налагат търсенето на нови форми в строителството, целящи скъсване с ориенталщината и утвърждаване на националния стил. Най-рано и най-бързо тази тенденция се налага в църковното строителство.

След като Одринският мирен договор от 1829 г. отменя забраната за строеж на големи църкви и след започване на движението за духовно обособяване на народа, българите насочват своите усилия към изграждане на храмове, които да символизират съществуването на отделна българска нация в империята. Размерът на църковните сгради и тяхната вътрешна украса съответстват на икономическата мощ и порасналото самочувствие на българите. През 1835 г. Митю Софиянски и Кольо Фичето (Никола фичев) възобновяват главната църква в Преображенския манастир. През 1836 г. майстор Кольо Фичето строи църквата „Св. Никола“ в Търново. Забележителна със своята архитектура е и църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик, построена през 1837 г. След изгарянето на Рилския манастир през 1833 г. започва неговото възстановяване. Тук в периода 1834–1837 г. работят майсторите Павел, Миленко, Алексей Рилец, Кръстьо Дебърлията. През 1837 г. завършва строежът на Главната църква, която представлява истински шедьовър на възрожденското църковно строителство. Самият манастирски комплекс, изграден след пожара, е един от най-внушителните по своите размери и своята архитектура на Балканския полуостров.

През разглеждания период българите обръщат голямо внимание на строежа на училищни сгради. Порасналото самочувствие се отразява и тук по един забележителен начин. Появяват се училищни сгради по на няколко етажа, с големи и просторни помещения. Те се издигат на най-хубавите места в селищата и се превръщат в светини на българщината. Типичен пример в това отношение е сградата на пловдивското училище „Св. св. Кирил и Методий“, строена през 50-те години.

Значителни промени в тези десетилетия настъпват и в строителството на частни жилищни сгради. Появяват се масово къщи по на няколко етажа, с големи прозорци, с големи кьошкове и чардаци. Приземните етажи се използват като занаятчийски работилници и дюкяни. Ако в предходните векове лицевата част е обърната към двора, за да бъде скрита тя от погледа на поробителя, сега тази част е ориентирана към градския площад, към чаршията, към света и демонстрира новия светоглед на българина. Значими възрожденски комплекси са запазени в Копривщица, Пловдив, Търново, Охрид.

Най-известният строител през XIX в. безспорно е майстор Кольо Фичето (Никола фичев) от Дряново. През своя сравнително дълъг живот (1800–1881 г.) той създава най-известните паметници на българската възрожденска архитектура: църквата „Св. Константин и Елена“ в Търново, Къщата с маймунката в Търново, турския конак в старата българска столица, хана на хаджи Николи, съборната църква в Свищов, покрития мост в Ловеч, мостовете над р. Росица в Севлиево и над р. Янтра при Бяла, чешмата в Соколовския манастир и много други.

През 30-40-те години на XIX в. голямо развитие получават художествените занаяти. Между тях се открояват дърворезбата и златарството. Марангозите (майсторите дърворезбари) работят по украсата на църквите и частните жилищни сгради. Най-известни по това време са представителите на Тревненската и Дебърската школи, но заедно с тях се изявяват и майсторите от Самоковската школа. Със своето умение те оставят неповторими образци в областта на дърворезбата. Забележителни са иконостасите в главната църква на Рилския манастир, в църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик, в Преображенския манастир. Новите мотиви, използвани от майсторите, отразяват новите моменти в живота на българите.

Строителството на нови и големи църковни, обществени и частни сгради дава силен тласък в развитието на стенописта, иконописта и графиката. Оформилите се още през XVIII в. Тревненска, Самоковска, Дебърска и Банска школа сега добиват възможност за пълна изява и реализация. Освен в църквите те работят и в други обществени и частни сгради. Техните произведения, макар и да принадлежат към църковната живопис, съдържат и много нови елементи, наложили се в резултат на промените в живота на българите. Включването на битови мотиви, на познати лица, на природни картини в библейския сюжет преследва определена цел. Реалистичните моменти показват стремеж към скъсване със средновековните норми и ориентиране към земното, към насъщното, към действителността.

Най-известният български художник от първата половина на XIX в. е Захари Зограф (1810–1853 г.). Представител на Самоковската школа, той създава множество стенописи по църкви и манастири из цяла България, рисува първите български портрети, много икони и акварелни творби. Заслугите на 3. Зограф се състоят най-вече в това, че той оформя стила и хуманистичната програма на новото българско изкуство, определя неговите естетически критерии и морални норми. Като откъсва живописта от църковните канони, 3. Зограф я свързва с постиженията на възрожденския българин, с неговия оптимизъм, с неговия стремеж към новото.