Иван Стоянов
История на Българското възраждане (25)

Видинско въстание през 1850 г.

Годините след Нишкото въстание се характеризират с постоянен революционен кипеж сред селските маси в Западна и Северозападна България. В отношенията между селяните, от една страна, и притежателите на господарлъци, от друга, се натрупва толкова много вражда и ненавист, че въоръжените стълкновения могли да започнат всеки момент по най-незначителен повод.

Революционният кипеж в Европа през 1848–1849 г. също оказва въздействие върху по-издигнатите представители на българския народ и върху войводите от предишните въстания, които не се примиряват с поражението и продължават своята организаторска работа. Брожението сред българските селяни през 1848–1849 г. е свързано с имената на Никола Сръндак, Пуйо войвода, даскал Велчо и др. Опитът на Никола Сръндак да премине с чета в българските земи завършва с арестуването му от сръбските власти, оковаването във вериги и затварянето му в гр. Алексинац. Подготвяното от Пуйо войвода въстание се проваля и на 11 май 1849 г. видинските власти съобщават в Цариград, че Пуйо, даскал Велчо, свещеникът и още девет техни помощници са арестувани и хвърлени в затвора.

Под влияние на общото недоволство през 1850 г. започва подготовка на ново въстание. Инициатори са белоградчишките първенци, ръководени от кнез Цоло Тодоров. И сега те се надяват на сръбска помощ, а целта на подготвяното въстание е „или да присъединят този край към Сърбия, или пък да извоюват някакви правдини“. Молбата за помощ от страна на Белград получава твърде уклончив отговор: „Ако цялото население въстане, Сърбия може да помогне, обаче тайно и само с пушки и барут.“

На общото събрание на съзаклятниците, проведено в манастира край с. Раковица, се обсъждат основните въпроси по подготовката и хода на предстоящото въстание. В избрания ръководен комитет влизат кнез Петко Маринов, кнез Цоло Тодоров, кнез Иван Кулин, Вълчо Бочов Куюмджията, Лило Панов, Първан Стамболията и други селски първенци. Решава се въстанието да избухне на 1 юни. Според изработения план се предвижда завземането на Лом, Белоградчик и Видин. За ръководител на Ломския отряд е определен капитан Кръстьо, дядо Игнат от с. Раковица е избран за командир на Белоградчишкия отряд, а Първан Върбанов е поставен начело на въстаниците, които трябвало да обсадят Видин.

На 1 юни въстанието започва в с. Воднянци, където по това време се намира капитан Кръстьо със своите помощници. Въстават и съседните села, но опитът за превземане на Лом завършва неуспешно. Поради липса на огнестрелно оръжие селяните били разпръснати, капитан Кръстьо убит, а помощникът му Илия Гочев — тежко ранен. Една част от въстаниците, под ръководството на Иван Кулин, се отправят към Белоградчик в помощ на тамошните бунтовници.

Подобна участ сполетява и селяните, които обкръжават Видин. Под ръководството на Петко Маринов се намират няколко хиляди души, но лошото въоръжение довежда до погром още при първото стълкновение с башибозушките банди.

Кулминацията на селското въстание от 1850 г. е обсадата на Белоградчик. На 8 юни повече от 10 хил. души блокират града и в продължение на 10 дни го държат напълно изолиран. Изградени са три укрепителни линии, но вместо да предприемат активни настъпателни действия, въстаниците чакали предаването на турците, които са лишени от хранителни припаси. Турските власти от Видин и другите съседни градове се възползват от бездействието на селяните около Белоградчик и от погрома на въстанието в другите райони, организират наличните турски сили и предприемат настъпление срещу обсаждащите града селяни. Първите сблъсъци завършват с победа на въстаниците, но на 19 юни турците предприемат общо настъпление, което завършва с разгром на селските отряди.

След потушаването на въстанието вълната на терора се разпростира навсякъде в Северозападна България. „В селата и по улиците, навсякъде, гдето могат да се намерят християни, са ставали убийства като над животни. Преди няколко дни двама турци срещнали един християнин на улицата; единият запитал другия дали може с един удар да отсече главата му — турчинът извадил ножа си и му отсякъл главата“ — се казва в едно донесение от района на въстанието.

Косвена вина за кървавата вакханалия имали и сръбските власти, които нареждат на околийските началници в пограничните околии „да не приемат ония от въстаниците, които биха пожелали да влязат в Сърбия и да се предадат.“ С официално писмо от 19 юни сръбското правителство успокоява видинския валия, че слуховете за помощ от страна на Сърбия „са празни приказки“. За пореден път белградското правителство изиграва своята роля на подстрекател, а след това на недоброжелателен наблюдател на бедите, сполетели българското население.

Турските жестокости предизвикват реакция сред представителите на великите сили в Османската империя. В защита на българите се застъпва руският дипломатически представител в Цариград Титов, който настоява категорично за наказание на виновниците за кървавите зверства. И английският представител е принуден да се намеси в защита на българите, като заявява на турското правителство, че ако „желае доброто разположение, приятелството и помощта на Англия, то трябва строго да накаже виновниците на тия престъпления и заедно с това да вземе мерки против всяко евентуално повтаряне на подобно злодеяние“.

Намесата на представителите на великите сили принуждава Високата порта да се заеме с уреждане на спорните въпроси. Изпратени са специални правителствени анкетьори, които установяват извършените жестокости. След продължителни спорове между правителството в Цариград и селските делегации, изпратени от въстаналите райони, аграрната реформа е проведена и в тази част на българските земи. До юли 1853 г. на селяните са раздадени тапии за земите, с което приключва спорът по господарлъците.

Въстанията и бунтовете през 1835–1850 г. създават предпоставки за националноосвободителното движение, като показват, че у българския народ зреят революционни сили, които могат да бъдат използвани и организирани за самостоятелно извоюване на политическа свобода. Разгледаният период е по-висок етап в борбата на българския народ срещу турския феодален гнет, етап, който завършва с отвоюване на известни придобивки, подобряващи условията за бъдещата борба.