Иван Стоянов
История на Българското възраждане (45)

Подем на българската култура след Кримската война

След Кримската война в живота на българското общество настъпват дълбоки промени. Те обхващат материалната, социалната и духовната област. Укрепналата българска буржоазия се превръща във водач на българите в борбата им за самостоятелна църква и в стремежа им към духовнокултурно еманципиране. Овладяла окончателно общинската власт, тя се превръща в решаващ фактор на развитието във всички области на живота. В условията на всестранен икономически и духовен подем се появяват и първите обществено-културни организации. През 1856 г. са открити читалищата в Свищов, Лом и Шумен. Първо е читалището в Свищов, открито на 30 януари 1856 г. Между неговите основатели са Д. Начович, А. Конкович, Ем. Васкидович, Ив. Радославов. На 23 април 1856 г. е открито читалището в Лом. Негов основател е известният учител и книжовник Кр. Стоянов — Пишурката. През лятото на 1856 г. се открива читалище и в Шумен. Докато през периода 1856–1869 г. в българските земи има едва 30 читалища, то в следващите няколко години до Освобождението техният брой достига 131. Съвместно с общинските ръководства читалищата полагат грижи за развитието на просветата, на театъра и музиката. По този начин те се превръщат в организатори на духовния и обществения живот на българите.

Много важна роля играят читалищата „Братска любов“ в Букурещ, „Българското читалище“ в Букурещ и Цариградското българско читалище, основано през 1864 г. Голямата заслуга на Цариградското читалище се състои в това, че то започва да издава сп. „Читалище“, което в продължение на пет години изиграва ролята на централен и ръководен орган за всички български читалища.

Успоредно с читалищата възникват и други обществено-културни организации — женски дружества, полагащи грижи за развитието на девическото образование, учителски и ученически дружества, които си поставят за цел да приобщят интелигенцията към модерната култура.

През втората половина на XIX в. се появяват и първите общобългарски културни институции. Такова е Настоятелството при църквата „Св. Стефан“ в Цариград. Това е първата българска национална институция, която полага цялостни грижи за развитието на просветата и културата в българските земи. Характер на подобна институция имат още Цариградското българско читалище, благотворителното дружество „Просвещение“, основано през 1868 г., и „Македонската дружина“, основана през 1871 г. След учредяването на Българската екзархия през 1872 г. българската просвета преминава под ръководството на епархиалните съвети и подчинените им общини.

Общобългарските културни институции полагат грижи и защитават общите интереси на нацията. Те стават инициатори за провеждането на учителските събори от 1868 г. насетне. Главната тяхна заслуга се заключава в това, че те отстояват българските интереси от чуждите културни и политически домогвания. Най-вече с тяхна помощ се води борбата срещу домогванията на сърби и гърци в Югозападна България, те се противопоставят категорично на плана на Мидхат паша за отоманизиране на българското просветно дело.

След Кримската война българската възрожденска литература бележи своеобразен разцвет. Ако през 30-40-те години тя прави първите си плахи стъпки, сега, през 50-70-те години на века тя достига до забележителни резултати. През този период се обособяват отделните дялове на художествената литература — поезия, проза, драматургия, литературна критика. Общото за всички тези направления е революционният романтизъм, а обединяващата идея е националноосвободителната.

Началото на този етап в поезията поставя Г. С. Раковски с поемата си „Горски пътник“, обнародвана в Нови Сад (Австрия) през 1857 г. Макар съдържанието да е предадено в стихотворна форма, художествените похвати и поетичното майсторство са на твърде ниска степен. Достойнствата на тази поема се състоят най-вече в идеите, заложени в нея. Тя налага националната идея и революционния романтизъм като програмни начала на българската поезия през последните десетилетия на османския гнет.

През 60-те години продължава да твори Д. Чинтулов. Все по това време се появява и Петко Р. Славейков. Преминал през „даскалската поезия“ през 60-70-те години, Славейков израства като истински поет. На своите съвременници той импонира най-вече с качествата си на епичен поет. Неговите поеми „Изворът на Белоногата“ и „Бойка войвода“ правят силно впечатление със свободния езиков изказ, със силните чувства, които пораждат, с голямото поетично майсторство на автора. Заедно със Славейков през 60-те години с поезия се проявяват още Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Никола Козлев, Любен Каравелов, Добри Войников, Димитър Велексин, Теодосий Икономов.

През 70-те години на поетическото поприще се изявява и Иван Вазов със стихосбирките „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“. По това време стихове пишат още Константин Величков, Стефан Стамболов, Стоян Михайловски, Цани Гинчев, Кръстю Пишурка, Пандели Кисимов, Бачо Киро Петров.

В последното десетилетие преди Освобождението се изявява и Христо Ботев, който напълно основателно може да се смята за най-голям и най-гениален български поет. Той е написал едва 20 поетични творби, но те са достатъчни, за да се прояви поетичният му гений. Неговото творчество е тясно свързано с борбите на българския народ за политическа свобода и независимост. Заедно с това Ботев е първият изявен певец на социалната правда, на общочовешкото щастие. Гениалността на поетичните му вдъхновения намира завършен израз в баладата „Хаджи Димитър“, в стихотворенията „Борба“, „Моята молитва“, „Хайдути“, „Патриот“ и т.н.

През 60-70-те години големи успехи постига художествената проза. Ако през първия период тя се проявява твърде плахо най-вече с подражателски опити, то през 60-те години се появяват първите оригинални разкази и повести. Васил Друмев написва „Нещастна фамилия“ (1860 г.), а Илия Блъсков издава повестите „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстника“. И в трите повести преобладават наивитетът и сантиментализмът, но те са приети с интерес, тъй като показват и разкриват несносното положение и робската участ на българина.

Най-изявеният представител на белетристиката през разглеждания период е Любен Каравелов. Той написва общо около 30 разкази и повести, между които се открояват „Българи от старо време“, „Крива ли е съдбата?“, „Мамино детенце“ и др. В тези свои произведения той представя робската действителност, характерните черти на българите от това време, опитва се да внуши определени критерии за добро или за лошо, да предложи нови норми на поведение, но публицистичният патос му пречи да създаде силни образи и художествени внушения.

Заедно с развитието на литературата се появява и литературната критика. Първите „критици“ са самите автори, между които се изявяват особено Т. Икономов и Л. Каравелов. Най-изявен представител на литературната критика до Освобождението е Нешо Бончев (1830–1878 г.). Неговите критични съчинения по въпросите на българската художествена литература имат съществен принос за утвърждаването на демократичното начало в българската поезия и проза.

Последните две десетилетия до Освобождението бележат върха на възрожденската публицистика. Характерното за нея през този период е това, че тя се диференцира в различни направления, отразяващи политическите течения и техните виждания в националноосвободителното движение. Около в. „Турция“ на Н. Генович се групират туркофилите, в. „Отечество“ на Добродетелната дружина привлича около себе си русофилите, „Македония“ на П. Р. Славейков е поле за изява на просветителите и черковниците, „България“ на Драган Цанков обединява униатите и западниците, а революционната публицистика е свързана с името на Г. С. Раковски и неговите вестници, с имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев и издаваните от тях „Свобода“, „Независимост“, „Дума на българските емигранти“, „Знаме“.

При развитието на публицистиката се появяват два нови жанрови вида — фейлетонът и памфлетът. Едни от първите, които използват тези жанрове, са П. Р. Славейков, Д Войников, С. С. Бобчев, но ненадминатите майстори в тази област са Л. Каравелов и Хр. Ботев.

През 50-70-те години се заражда и българската драматургия. Първи в тази област се изявяват С. Доброплодни, Кръстю Пишурка, Д. Войников. Първата българска оригинална пиеса принадлежи на Теодосий Икономов. Това е „Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия“, издадена през 1863 г. Опити в драматургията правят още П. Р. Славейков, Хр. Даскалов, Л. Каравелов, В. Друмев, Д. Войников и др. Техните произведения са силно повлияни от сантиментализма и романтизма на ранната европейска драматургия. Същевременно творчеството им е проникнато от революционни и патриотични идеи, които откликват на духовните и естетическите потребности на възрожденските българи.

Между драматурзите особено се открояват Д. Войников и В. Друмев. Д. Войников написва пет драми и пет комедии. Най-известните негови творби са „Райна княгиня“ и комедията „Криворазбраната цивилизация“. Изключително популярна е и драмата на В. Друмев „Иванко, убиецът на Асеня I“. Произведенията на двамата, заедно с „Многострадална Геновева“, не слизат от сцената дълги години.

След Кримската война продължават научните търсения на българите в областта на историческото минало, в областта на етнографията и фолклора. С исторически проучвания се занимават П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Г. Кръстевич, Д. Войников, Л. Каравелов, Сп. Палаузов, М. Дринов. Интересите на изследователите са насочени най-вече към средновековната българска държава, но се появяват и разработки, свързани с периода на османското владичество, с П. Хилендарски и С. Врачански, с църковните борби. Професионални изследователи на българското минало са Спиридон Палаузов и проф. Марин Дринов. Като професор в Харковския университет Дринов проучва задълбочено много въпроси от Средновековието и от Българското възраждане. Той свързва началото на тази епоха с делото и историята на П. Хилендарски.

В областта на етнографията проучванията са сравнително ограничени. Важно значение в тази област има трудът на Г. С. Раковски „Показалец или Ръководство как да се изискват и издирят най-стари чърти на нашего бития, язика, народопоколения…“. Тази разгърната програма за етнографски проучвания е завършена в Одеса през 1859 г.

Интересът към фолклора през разглеждания период нараства изключително много. През 1860 г. в Белград излиза трудът на хърватина Стефан Веркович „Народне писме македонски бугара“. В 1861 г. Л. Каравелов издава в Москва „Паметници на народния бит на българите“ на руски език. В същата година братята Димитър и Константин Миладинови печатат в Загреб „Български народни песни“, събрани от Македония. Проучвания в тази област правят още П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Геров, В. Захариев.

Отделни българи правят опити за изследователска работа в областта на философията, астрономията, химията, физиката, географията и т.н. Издадените учебници и преводната литература в посочените научни направления дават възможност на българите да се запознаят с достиженията на европейската и световната наука.

През 50-70-те години на XIX в. настъпват значителни промени в областта на живописта. Развитието на обществения живот и изнасянето му вън от църковния храм поставя на втори план църковната живопис и изтласква напред светската живопис. Тази тенденция е свързана с имената на Станислав Доспевски, Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович.

Станислав Доспевски (1823–1877 г.) е възпитаник на Санкт-петербургската художествена академия. Голям майстор на четката, той се изявява най-вече като портретист и пейзажист. Известни са портретите на Н. Геров, Ст. Захариев, на сестрата на художника Доминика Ламбрева, автопортрет и много други. Хр. Цокев (1847–1883 г.) от Габрово също е възпитаник на руската школа. Негови известни творби са „Руска девойка“, „Мъж с ордени“, „Монах“ и др.

Георги Данчов (1846–1908 г.) е самоук зограф. От църковната живопис преминава към светските мотиви. Рисува първия портрет на В. Левски, създава литографията „Свободна България“, забележителен е портретът на Пейо Кюркчията.

Николай Павлович (1835–1894 г.) е възпитаник на Виенската и Мюнхенската художествени академии. Той рисува най-вече картини с историческа тематика. Най-популярни са неговите платна „Минаването на Аспарух през Дунава“, „Покръстването на Преславския двор“, „Крум Страшний с отсечената глава на Никифор“. Възкресявайки славното минало на средновековна България, Н. Павлович внушава на българите дързост срещу поробителите на отечеството. Павлович е и голям портретист и оставя цяла серия забележителни портрети, между които на Ст. Берон, на П. Берон и др.

След Кримската война се появява и българският театър. Първото театрално представление се осъществява в Шумен през 1856 г. Представена е комедията на шуменския учител Сава Доброплодни „Михал“ („Михал Мишкоед“). В същата година Ломското читалище организира театрално представление на мелодрамата „Многострадална Геновева“. В края на годината пак в Лом е поставена и пиесата „Велизарий“. След това следват представления в Свищов, Габрово, Пловдив, Плевен и т.н.

Особени заслуги за развитието на българския театър през Възраждането има Добри Войников, който основава първата театрална трупа в Браила. В продължение на около десет години тя давала представления пред българските емигранти в Румъния. Поставя театрални постановки дори на сцената на Националния театър в Букурещ.

През 50-70-те години започва развитието и на модерната българска музика. Главен център на възрожденската музикална култура е гр. Шумен. Там през 1850 г. унгарският емигрант Михаил Шафран формира оркестър от 9 души цигулари емигранти, които изпълняват творби в духа на западноевропейската музика. По настояване на богатия шуменец Анастас Хаджистоянов в първите дни на април 1851 г. Михаил Шафран съставя оркестър от 11 българчета. Това е първият български оркестър. През 60-те години Добри Войников започва да преподава в шуменското класно училище пеене по ноти и създава първата ученическа духова музика. До Освобождението в Шумен са образувани още два оркестъра.

Вторият голям музикален център през Възраждането е Русе. През 1871 г. там се учредява Певческо дружество, което изградило хор за църковна музика, но заедно с това хорът изпълнявал и светски песни. Хор е създаден и в Свищов от учителя Мустаков.

В последните години на османското потисничество се налагат маршовите песни с патриотични мотиви, училищните маршове във връзка с честването на 11 май. Композитор на подобни маршове е Петър Груев. Заслуги в тази област има и Д. Войников.

Културните достижения на българския народ през Възраждането са забележителни. Без държавна подкрепа и въпреки противодействието на Високата порта и Цариградската патриаршия, българите съумяват да изградят една напълно демократична по своя характер култура, като заимстват от буржоазна Европа всичко, което има стойност за духовното развитие на България.