Иван Стоянов
История на Българското възраждане (54)

Обявяване и ход на въстанието

Въпреки взетите извънредни охранителни мерки на Оборище тайната за предстоящото въстание не могла да се запази. Сред делегатите е и Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко, който след разпускането на събранието уведомява турските власти в Пазарджик за взетите решения. За да изпреварят събитията, турците решават да арестуват ръководителите на революционната организация и с тази цел в Копривщица и Панагюрище са изпратени специални конни отделения. Опитът за арестуване на Т. Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът е превзет, мюдюринът убит и с това се поставя началото на априлската епопея.

Веднага след превземането на града Т. Каблешков съставя известното „Кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въоръжената борба срещу поробителя е захваната вече. Писмото завършва с думите: „Затова, братя, ако вие сте истински патриоти и желаете свободата на народа и отечеството, то последвайте незабавно нашия пример не само в Панагюрище, но разгласете и в целия окръг.“

В отговор на писмото Панагюрище въстава същия ден след обяд. Градът е овладян, Ив. Соколов е обявен за комендант, а революционната власт е съсредоточена в ръцете на Военен съвет, наречен Българско привременно правителство. Със специално Възвание, подписано от апостолите, българите се приканват да въстанат срещу поробителя. В него между другото се казва: „Настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония. Всеки българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, тъй както тя е текла и в жилите на нашите царе от старо време — Крум, Симеон, Борис и Асен, трябва да въстане с оръжие в ръка, та с първия си още удар да зашеметим врага. От днес, от името на нашия народ, ние обявяваме пред целия цивилизован свят: Пълна свобода или смърт!“

В първия ден на въстанието се вдигат Клисура и Стрелча.

Ръководителите на окръга поемат управлението на бойните действия по места. Със своята Хвърковата чета Г. Бенковски обикаля югозападния район и вдига на въстание селата Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Лисичево. Част от въстаналите селяни се съсредоточават на връх Еледжик в Средна гора, където се изгражда укрепен лагер под ръководството на Гене Телийски. В североизточната част на окръга действат П. Волов и Г. Икономов.

Междувременно турските власти започват да съсредоточават нередовни и редовни войскови части към въстаналите райони. На 22 април те превземат Стрелча, на 26 пада Клисура, а на 30 април в ръцете на турците вече е и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити революционната столица е неуспешен, а отсъствието му от Еледжик е използвано от турските сили, които нападат укрепения лагер и подлагат на жестока сеч намерилите тук прибежище жени, деца, старци.

Безпримерен героизъм показват въстаниците от селищата в полите на Родопите — Брацигово, Перущица, Пещера, Брестовица и Батак. Под ръководството на В. Петлешков брациговци отстояват срещу напора на башибозуците и едва след идването на редовна войска слагат оръжие. Жителите на Перущица, под ръководството на К. Честименски, Сп. Гинов и П. Бонев, оказват отчаян отпор на турските банди. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците решават сами да сложат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. К. Честименски и Сп. Гинов убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело святостта на думите, извезани на знамето от Райна Княгиня — „Свобода или смърт“.

Жестока е съдбата на Батак, където турските зверства трудно се поддават на описание. На 4 май там са изклани хиляди жени, деца, старци, мъже. „Онова, което видях там — пише Макгахан, — беше така ужасно, че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг. Човешки скелети, по които още висеше облекло и месо, гниеха на купища, женски черепи, коси се влачеха по пепелищата, детски коси, разпилени навред… Навред ужаси, ужаси и само ужаси!“

Въстанието в Четвърти революционен окръг е потопено в реки от кръв. Хилядите жертви обаче не отиват напразно. Това особено добре проличава в думите на Г. Бенковски, който, съзерцавайки от връх Лисец горящото Панагюрище, възкликва: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравее. А Русия — нека тя заповяда.“

В Първи революционен окръг „Кървавото писмо“ пристига с голямо закъснение — едва на 25 април В проведеното общо събрание на 25 срещу 26 април се решава въстанието да бъде обявено на 28 април. Залавянето на 27 април на Г. Измирлиев и Иван П. Семерджиев в Г. Оряховица и на Стефан Пешев в Севлиево обезглавява най-дейните революционни комитети в Горнооряховско.

На 28 април въстават селата Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Русаля. Формираната тук чета от 200 души под ръководството на Поп Харитон и Петър Пармаков се отправя към Балкана и се укрепва в Дряновския манастир. Между четниците са Бачо Киро Петров, Христо Караминков, Тодор Лефтеров. Отбранителните боеве продължават от 29 април до 7 май. При направения опит да се разкъса обсадата една част от четниците съумяват да се измъкнат от турския обръч, но по-късно са предадени и заловени.

Въстанието обхваща и Габровско-Севлиевския край, където се появява формираната в Соколския манастир чета на Цанко Дюстабанов. Въстават селата Батошево, Кръвеник и Ново село. По своята масовост въстанието в тези селища наподобява това в Четвърти окръг. В продължение на цели десет дни въстаниците удържат турския напор и едва след пристигането на редовни войски се оттеглят във вътрешността на Балкана. Появилата се в Тревненско чета от около 120 души много скоро била разпръсната от преследващите я потери.

Както в Търновски, така и в Сливенски окръг превес взема четническата тактика. Противоречията, появили се още с пристигането на апостолите, продължават и сега, когато се получава известие за въстанието. Турските власти, които са предупредени много по-рано, вземат необходимите мерки и извършват поредица арести. Въпреки това ръководството на окръга решава да се развее знамето на борбата и на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстанието в Сливен. С малко свои последователи те се отправят към лагера Куш бунар, където по това време се намира Стоил войвода. Към четата се присъединяват и други въстаници. Те показват чудеса от героизъм, но постоянно преследвани, понасят тежки загуби. Загиват Ил. Драгостинов, Г. Обретенов, Стоил войвода. Останалите бунтовници също били избити и само малка част попадат в ръцете на своите преследвачи. Заради подкрепата на въстаническото движение жителите на с. Бояджик, Ямболско, били масово изклани от бандите на Шевкет паша.

На 24 април известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Главният апостол обаче, подкрепен от местните дейци, смятал, че въстанието трябва да започне на 11 май. Поради тази причина врачани не се включват в борбата, както това правят останалите окръзи. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която трябвало да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май, след като вече се знае за преминаването на Ботевата чета, въстанието е обявено и във Враца. Събралите се неколкостотин души обаче се разпръснали твърде бързо, след като се разнесла мълвата, че към града настъпват турски войски.

Въстанието през април 1876 г. обхваща и част от югозападните български земи. На 8 май се вдигат селяните от Разловци, Пиянечко. Формираната чета от 60 души е начело с Димитър Попгеоргиев и Стоян Разловски. Тя води тежки сражения с преследващите я потери. Много от четниците са избити, а други заловени и осъдени. Между малцината оцелели е и един от ръководителите — Д. Попгеоргиев.

Димът на пожарищата и погрома още се носи над българските земи, когато в Северозападна България се появява четата на Хр. Ботев. Макар да не взема участие в заседанията на Гюргевския комитет, той се включва активно в подготовката на въстанието. Убеден привърженик на комбинираната тактика — въстание, подкрепено от навлезли в страната чети, Ботев се захваща с организационна работа. Усилията му са подкрепени от пребиваващите в Румъния Н. Обретенов и Г. Апостолов.

Четата в състав от около 200 души, под ръководството на Хр. Ботев и Никола Войновски, със знаменосец Никола Симов — Куруто, стъпва на българския бряг на 17 май, недалеч от Козлодуй. Още от самото начало тя е принудена да води сражения с преследващите я потери. Очакванията обаче за масово надигане във Врачанско не се оправдават. Към четата се присъединяват само отделни българи. На 18 май се води тежко сражение при Милин камък, в което загиват 30 души, между които и знаменосецът. Временното изтегляне от турското обкръжение на 19 май дава възможност за придвижване към връх Вола и котловината Йолковица. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Хр. Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Н. Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени и само малка част от тях успява да се прехвърли в Румъния.

На 16 срещу 17 май на българския бряг източно от Тутракан се прехвърля и четата на Таньо Стоянов в състав от около 20 души. Съгласуваността между действията на двете чети е очевидна. Те слизат в почти едно и също време на българска територия и целят подпомагане на българското въстание в Източна и Западна България.

Четата на Т. Стоянов преминава през цялото Лудогорие и достига до Османпазарско. Тя, макар и малобройна, води успешни сражения с преследващите я потери. В края на краищата четата е унищожена, като в последната битка загива и войводата.