Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Борба за самостоятелна църква до Кримската война

През втората четвърт на XIX в. българското общество все по-осезателно променя своя социален и духовен облик. Укрепналата материално буржоазия се превръща във фактор, който държи на взаимността в отношенията с останалите партньори. Превърнала се в реална сила, тя застава начело на българите в стремежа им към светска просвета и духовно обособяване. Прокламираният Гюлхански хатишериф, гарантиращ живота, честта и имота на всички поданици на империята, дава законно основание на българските въжделения. Особено важно условие за самостоятелността в църковно отношение се оказва прокламираното право на свобода на вероизповеданията в Турция.

Важно място в този процес има и влиянието на съседните балкански страни и най-вече на гръцкото кралство. Само няколко години след извоюване на независимостта си Гърция се отделя от Цариградската патриаршия и създава своя автокефална църква. Този акт, осъществен през 1833 г., е предшестван от поредица конфликти и остри стълкновения, но като краен резултат исканията на гърците стават факт.

Началото на организираното църковнонационално движение се поставя през 1838 г., когато търновските граждани под ръководството на Неофит Бозвели издигат искането за назначаване на българин за търновски митрополит. По това време Търновската епархия обхваща цяла Северна България и част от Югоизточна България, а търновският митрополит носи титлата „Екзарх на цяла България“.

Повод за започване на борбата на българите дава търновският митрополит Панарет, назначен на този пост след смъртта на Иларион Критски през 1838 г. Макар и духовно лице, новият митрополит обичал твърде много светските радости, което предизвиква силно недоволство сред населението. Чашата на търпението прелива, когато той наклеветява българите, обвинявайки ги в бунтовничество. Тогава жителите на 16 кази съставят прошение до Високата порта и Цариградската патриаршия, с което настояват за смяната на Панарет с Неофит Бозвели. На следващата, 1839 г., Бозвели заминава за Цариград, за да организира тамошните българи в подкрепа на издигнатото искане. През 1840 г. в турската столица пристига и нарочна търновска делегация, която носела прошението на 16-те кази. Турското правителство приема благосклонно подетата от българите акция, но тя завършва с неуспех, тъй като Патриаршията съумява да подкупи търновските делегати. За нов митрополит е назначен Неофит Византиос, като се разчитало, че името му ще заблуди обикновените миряни. Неофит Бозвели е издигнат за протосингел на търновския архиерей с обещанието, че ако стриктно изпълнява своите задължения, ще получи епископски пост, но тъй като Бозвели продължава борбата и срещу новия митрополит, той е заточен в Хилендарския манастир на Света гора, където остава до 1844 г.

Подетата от търновци борба срещу митрополитите Панарет и Неофит Византиос се различава по своя характер от споменатите събития във Враца, Скопие, Самоков. След издаването на Гюлханския хатишериф в редица епархии недоволството от гръцките владици се превръща в истинско движение за тяхното изгонване. По такъв начин започнатата в Търново борба се разпространява и в останалите райони на българските земи и приема формата на национално движение, насочено срещу господството на Цариградската патриаршия. Начело на движението за самостоятелна църква застава укрепналата българска буржоазия. То е подкрепено от интелигенцията, от свещениците, от мнозинството на българските чорбаджии — т.е. от всички просветени българи. Активно участие в него взема и българската емиграция в Южна Русия, Молдова, Влашко, Австрия.

Първите сериозни сблъсъци с гърците налагат създаване на ръководен център, който трябвало да координира и направлява борбата на българите. Тази идея е реализирана в Цариград, където по това време живеят много български търговци, занаятчии, учащи. Според различни сведения техният брой е между 25 и 40 хиляди. В турската столица са едни от най-богатите и влиятелни българи като Стоян Чалъков от Копривщица, братя Гешови, Христо и Никола Тъпчилещови, младият Г. С. Раковски, Гаврил Кръстевич, Сава Доброподни. Тук е и внукът на С. Врачански — Стефан Богориди, който се издига най-високо от българите в административната йерархия на империята и който има силни позиции сред висшата турска администрация. Като организатори на цариградските българи се изявяват Иларион Стоянов Михайловски и Неофит Бозвели, който през 1844 г. избягал от Атонския полуостров и се установява в Цариград. С помощта на поляка Михаил Чайковски двамата подават по един меморандум до Високата порта през септември 1844 г. Най-същественото в двете изложения е следното: в българските земи да се назначават български владици; на владиците да им се определи заплата; владиците да се избират и сменят от народа; българският народ да има свои представители в Цариград за непосредствена връзка с турското правителство; да се построи българска църква в Цариград начело с български владика; да се разреши свободно издаване на български вестник и български книги; свобода за откриване на български училища; създаване на смесени българо-турски съдилища.

Това е първата българска програма по църковния въпрос, чиято същност се заключава в осигуряване на културно-духовна самостоятелност и политическа независимост от страна на Цариградската патриаршия. Евентуалното получаване на исканите права означава дефакто признаване на българската нация.

В своята дейност Неофит Бозвели и Иларион Михайловски търсят и намират подкрепата на полските емигранти в Цариград. Благосклонното отношение на Високата порта към българските искания и помощта, която те получават от Михаил Чайковски и френската мисия в турската столица, принуждават Патриаршията да активизира дейността си в защита на своите интереси. Връзките на Бозвели и Михайловски с полските емигранти са представени пред руските дипломати в Цариград като стремеж към нарушаване единството на православието. Опряна на руското посолство, Цариградската патриаршия, без да иска разрешение от Високата порта, заточава Неофит Бозвели и Иларион Михайловски през юли 1845 г. на Атонския полуостров. Там Бозвели умира през 1848 г.

След заточаването на двамата водачи цариградските българи насочват вниманието си към изграждане на българска църква в столицата, която да служи като символ на съществуването на отделна нация в империята. Това искане, издигнато от Бозвели и Михайловски, е подновено през 1847 г. от Александър Екзарх. Като използва личните си връзки сред турските управляващи среди, той прави опит да издейства ферман за построяване на български храм в Цариград.

През 1848 г. 24 еснафски сдружения упълномощават абаджийския първомайстор Никола Сапунов да действа в същото направление. За получаване на султански ферман съдейства и княз Стефан Богориди. Заедно с това той подарява и една своя къща, която трябвало да послужи като параклис и основа за изграждане на българската църква. През лятото на 1849 г. в отговор на молбата на Стефан Богориди е издаден султански ферман, който разрешава построяване на български храм на мястото, подарено от родолюбивия българин в квартала „Фенер“. За кратко време параклисът под името „Св. Стефан“ е построен, а на 9 октомври 1849 г. се извършва тържественото му освещаване. През юли 1851 г. е изработен и уставът на българската цариградска община. В избраното настоятелство, състоящо се от 24 души, има представители на еснафските организации, на търговското съсловие и на българската интелигенция. На 15 август 1851 г. за епископ на новоучредения храм е ръкоположен сърбинът Стефан Ковачевич.

Формираната цариградска община се превръща в ръководен център, направляващ движението за културна и духовна еманципация на българите. Междувременно Александър Екзарх откупува „Цариградски вестник“ и печатницата му, заема се с редактирането и издаването на вестника, който се превръща в печатен орган на учредената българска институция. Така идеята на Бозвели и Михайловски за организация и ръководен център получава реализация през 1850–1851 г.