Иван Стоянов
История на Българското възраждане (50)

Първо общо събрание на БРЦК. Подем на революционното движение

След като В. Левски напуска Букурещ в края на май 1870 г. и се установява в Ловеч, в българското освободително движение се оформят два центъра — БРЦК в Букурещ и БРЦК в Ловеч. Отношенията между тях не се прекъсват. И двете страни правят опити да се запази както единството на целите, така и единството в действията. Разбира се, със своето теоретизиране и отсъствие на каквито и да са практически действия БРЦК в Букурещ предизвиква недоволство сред вътрешните дейци, които по всякакъв начин дават да се разбере, че създадената от тях организация е независима от външния център. Сам Левски държи много на самостоятелността и независимостта в действията на Вътрешната организация, но той не се противопоставя на прибавката в печата, която правят емигрантските дейци. Към надписа „Привременно правителство в България“, който той използва, те добавят „I отд. от БРЦК“, което ще рече, че комитетът в Ловеч е първи отдел или първо отделение на БРЦК в Букурещ. Левски приема и изпратените му помощници. Това показва, че въпреки противоречията между двата центъра и въпреки тяхната относителна самостоятелност, отношенията между тях през периода на изграждането на Вътрешната революционна организация се запазват.

В края на 1871 и началото на 1872 г., когато „Наредата“ на Левски вече се обсъжда от емигрантските дейци, започва да си пробива път идеята за провеждане на едно общо събрание, което да отстрани недоразуменията и обедини усилията на двата центъра за постигане на общата цел. Причините за появата на тази нова тенденция трябва да се търсят в противоречията между вътрешните и емигрантските дейци, които съществуват от много време, в появата на противоречия вътре в самата организация (например между В. Левски и Анастас поп Хинов), в разрастването на организацията и необходимостта от намиране на средства, в желанието за доизясняване на взаимоотношенията между единия и другия център. Освен това вътрешните дейци разбират, че въстанието е немислимо без подкрепата на емиграцията, която разполага както със значителни средства, така и с възможност за подкрепа на българското дело. От своя страна и емигрантските дейци се убеждават, че само с пропаганда трудно ще се постигне желаното.

Общото събрание се провежда от 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ. В него участват 25 представители на комитетите в България, Влашко и Бесарабия, като някои от делегатите на Вътрешната организация представят по няколко комитета. Представителите на България имат 33 гласа срещу 17 на емиграцията. Избраната от събранието комисия е натоварена да подготви програмата и устава на БРЦК. На следващия ден двата документа са предложени за обсъждане и приети. Новата програма се основава на програмата, поместена в „Народное дело“, на възгледите, прокарани в брошурата „Български глас. От БРЦК“ и излагани в статиите на в. „Свобода“. По-голямата част от нея съвпада с основните положения на програмата на БРЦК от 1870 г., но е включен и чл. 10, за отношението на българските революционери към турците, който съвпада по съдържание с принципното положение на „Наредата“ на В. Левски.

Новата програма посочва революцията като единствен път към свободата: „БРЦК има за цел да освободи България чрез Революция — морална и с оръжие.“ Основните средства за постигане на тази цел са: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт.

Бъдещата форма на управление не се конкретизира по тактически съображения, но програмата дава категорични доказателства, че се предвижда демократично устройство на освободена България, тъй като се говори за „свобода народна, свобода лична, свобода религиозна“. Предвижда се още равноправно отношение към всички народности, включително и за гърците, ако те се откажат от своите претенции. В приетата програма се определят ясно и категорично правата и изискванията на българите в отношенията им с другите народи: земята, „населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ“, и то „да се управлява по своята собствена воля, а всеки човек и народ да запази свободата си“. Изрично се подчертава, че „ние не желаем чуждото, т.е. това, щото не е наше, но не желаем да даваме своето другиму“ и още „ние не желаем да владеем над другите, затова и не позволяваме да ни владеят и другите“.

Отношенията към социалната и политическата роля на чорбаджиите, „които пречат на народната ни цел“, също намира място в приетата програма. Те са причислени към враговете и противниците на освободителното движение.

В новата програма надделяват възгледите на Каравелов. И това може да се приеме като нещо естествено, тъй като той и неговият печатен орган са главните разпространители на идеите на българското освободително движение. Запознат с политиката на европейските сили, Каравелов тушира някои моменти от вижданията на Левски, а последният приема Каравеловите идеи най-вече по тактически съображения и в името на единството между вътрешните и емигрантските дейци. Големи промени са направени и в „Наредата“ на В. Левски. Според приетия устав и решенията на събранието остава само един БРЦК със седалище в Букурещ.

На 5 май е избран новият БРЦК в състав: Л. Каравелов — председател, К. Цанков — подпредседател, Олимпий Панов — секретар, Д. Ценович — касиер, П. Хитов и В. Левски — членове.

Независимо от отстъпките, направени от Левски, основната цел на събранието е постигната. Между вътрешната организация и емигрантските дейци се установява единодействие, скрепено с приетите програма и устав. В същото време В. Левски запазва за себе си ръководната роля във вътрешността, като с пълномощното, получено от комитета в Букурещ, той можел да представя целия комитет и да действа от негово име както намери за добре.

На 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България и се заема с подготовката на предстоящото въстание. С оглед на ускоряване на революционната подготовка през есента на 1872 г. започва изграждането на окръжни центрове. През септември-октомври са изградени голямоизворският, пазарджишкият, старозагорският, сливенският, търновският и ловчанският центрове. За общ контрол върху дейността на комитетите и за разузнаване на врага се създава тайна полиция, формира се и тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними.

В този решителен момент от подготовката на въстанието Левски обръща най-голямо внимание на набирането на средства, необходими най-вече за закупуване на оръжие. Освен това той моли Каравелов да осигури чрез сръбското правителство обучението на 150–200 български младежи в Белградското военно училище.

След общото събрание се проявяват и първите признаци на разложение в средите на революционната организация. Все повече се изострят отношенията между В. Левски и Д. Общи. Освен това последният успява да настрои срещу Апостола някои частни комитети. Въпреки настояването на Левски пред букурещките дейци за неговото отстраняване, съветите му не са взети за сериозни и остават без последствие. В тази обстановка се стига до обира на турската поща в Арабаконак на 22 септември 1872 г. Разкритията, които правят Д. Общи и съратниците му след залавянето им, поставят организацията в изключително трудно положение. Левски, който по това време се намира в Южна България, решава да замине за Букурещ, за да обсъди с членовете на БРЦК създалата се ситуация. Той оставя писмо на Каравелов от 2 ноември, което го сварва в Сливен и което настоява за незабавно въстание, без последствие, тъй като според него революцията трябвало да доведе до освобождение на българския народ, а не до проливане на българска кръв без краен резултат. Убеден в своята правота, Левски решава да мине през Ловеч, да прибере архивата на Вътрешната организация и да я отнесе в Букурещ. Въпреки предупрежденията да не предприема замисленото пътуване, въпреки съществуващата опасност, на 25 декември той пристига в столицата на Вътрешната организация, а на 26 след обяд я напуска и тръгва за Търново. Същата нощ е арестуван в Къкринското ханче заедно с верните му сподвижници Никола Цвятков и Христо Цонев Латинеца. От Къкрина е върнат в Ловеч, след това е откаран в Търново и София, където е изправен пред извънреден съд, който го осъжда на смърт. На 6 февруари 1873 г. В. Левски е обесен край София.