Иван Стоянов
История на Българското възраждане (31)

Завладяването на България в края на XIV в. довежда до унищожаването на административните и духовните институции, учредени и функциониращи в средновековната българска държава. Ликвидирана е и Търновската патриаршия, която в продължение на повече от два века обединява в едно духовно цяло българите от различните географски области. В кървавата драма, разиграла се в злощастната държава, рухва опората на собствените ръководни органи, на духовната подкрепа на църковната организация. Само югозападните български покрайнини остават под върховенството на Охридската архиепископия и на сръбската Ипекска патриаршия.

През 1453 г. столицата на Византия — Константинопол, пада под напора на азиатските нашественици. Завоевателят Мехмед II е изправен пред трудната задача да регулира отношенията между шериатската система на Османската империя и многобройните християнски поданици. Ръководен от държавнически съображения, той прибягва до използването на някои стари византийски институции — на първо място, на Вселенската източноправославна патриаршия. Султанът не само признава дотогавашните й привилегии, но дарява патриарха и висшия клир с още по-широки права. Наред с религиозната, великата църква добива и широка светска юрисдикция. Патриархът се превръща в единствен посредник между султанската власт и християнското паство, носещ отговорност за неговото верноподаничество. Целият висш клир е освободен от данъци към държавата, а църковните имоти са подчинени на специален режим.

Под властта на тази облагодетелствана от султана институция през втората половина на XV в. попада значителна част от българските земи. С унищожаването на Ипекската патриаршия през 1766 г. и на Охридската архиепископия през 1767 г. всички земи от диоцеза на някогашната Търновска патриаршия минават под властта на Цариградската патриаршия.

Насилственото налагане на политическото господство на османската държава и духовната власт на гръцката църква над българите натрупва труднопреодолим негативизъм, характерен най-вече за първите векове на чуждото потисничество. Макар и обединени в едно от чуждата държава и църковна власт, българите са поставени в условията на двоен иноземен гнет. Изхвърлянето на българския език от богослужението, прогонването на българските свещенослужители, унищожаването на старата българска книжнина са явления, които се срещат твърде често. И макар тези прояви да не са плод на една целенасочена и последователна политика в първите три века на османското владичество, отношенията между българите и гръцкото духовенство са белязани още от средата на XV в. със знака на противопоставянето.

В същото време трябва да се каже, че в обединението на българите под върховенството на Цариградската патриаршия могат да се посочат и някои положителни страни. Запазването на вярата способства в голяма степен за запазването на българския народ и за съхраняване на неговото народностно съзнание. Разбира се, дял в този процес има и несъвместимостта между исляма и източноправославното християнство като духовни и ценностни системи на покорители и покорени. Тази положителна страна от господството на чуждата духовна власт не трябва да се подценява, но тя не трябва и да се надценява и абсолютизира.