Иван Стоянов
История на Българското възраждане (40)

Начало на организирано националноосвободително движение

Политическите движения на българите до Кримската война имат стихиен, неорганизиран характер. Те са резултат на спонтанната реакция за самозащита на населението или са отговор на политиката на Високата порта, която многократно забравя за своите обещания и започнати преобразования. Много често тези движения са провокирани от външни сили, които се възползват от положението на българите за постигане на свои цели. Нерядко произволите на местни деребеи са повод за въоръжени надигания от локален характер, които попълват мозайката на неорганизираната съпротива срещу вековния потисник.

След Кримската война в българското общество настъпват промени, които катализират стремежа и борбите за политическа самостоятелност. Условията, съществуващи в Османската империя, не удовлетворяват нито една обществена група сред българите. След приключването на войната сред тях не съществува нито една категория хора, която да се чувства сигурна за своето бъдеще и на която да е осигурена възможност за гарантиран просперитет. Продължаващият тормоз на феодалната азиатска система, верският фанатизъм и ориенталщината не дават никаква възможност за по-нататъшно нормално развитие на наложилите се сред българите нови отношения. От ликвидирането на чуждоземния гнет са заинтересовани всички — търговци, посредници, промишленици, занаятчии, селяни, национална интелигенция. Ето защо наред с борбата за културно-духовна еманципация българите ориентират своите усилия и към политическите борби, имащи за цел окончателното разрешаване на българския въпрос — т.е. извоюване на политическа независимост.

Началото на организираното националноосвободително движение през 50-60-те години на XIX век е свързано с името на Георги Стойков Раковски (Съби Стойков Попович). Роден през 1821 г. в Котел, Раковски произхожда от богато търговско-джелепско семейство. През 1828 г. постъпва в котленското училище, а на следващата година посреща в родния си град руските войски и вуйчо си Георги Мамарчев — командир на български отряд. След завършване на котленското училище той продължава обучението си в Карлово при Райно Попович. През 1837 г. заминава за Цариград и постъпва в прочутата гръцка гимназия в квартала „Коручешме“. В това училище учат и редица други българчета като Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Никола Богориди, Алеко Богориди.

Годините, прекарани от Раковски в гръцката гимназия, се отразяват плодотворно върху развитието му. Особено силно въздействие за формирането на неговите възгледи оказват идеите на Неофит Бозвели. В края на 30-те години се свързва с български младежи, учещи в Атина, и става съорганизатор на революционна организация, наречена Македонско дружество, която си поставя за цел политическо освобождение на българите.

През лятото на 1841 г. Раковски заминава за Влашко и се установява в Браила. Заради участие в подготовката на втория Браилски бунт който трябвало да започне през февруари 1842 г., той е арестуван и осъден на смърт, но по пътя за Цариград успял да избяга и заминава за Франция. В Марсилия престоява около година и половина. След това се завръща в родния си град и се включва в борбата на местните еснафи срещу котленските чорбаджии. Наклеветени, Раковски и баща му попадат в цариградския затвор. След три години и половина са освободени благодарение на големия подкуп, който майката дава на един от турските министри. Оказал се на свобода, Раковски се отдава на търговска дейност и за няколко години натрупва значително състояние.

През втората половина на 1853 г. Раковски създава нова политическа организация, наречена Тайно общество, имаща за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу османския поробител. Като използва връзките си с един от турските министри, Раковски е назначен за преводач в щаба на Дунавската армия.

В края на декември 1853 г. той е разкрит и арестуван от турските власти, но по пътя за Цариград успял да избяга и през юни 1854 г. се установява с една чета в района на Котел. След като бойните действия между Русия и нейните противници се преместват на Кримския полуостров, Раковски разпуска четата и се връща в родния си град.

През този първи период на своя живот Георги Раковски търси верния път в борбата срещу чуждоземния гнет. Твърде често той действа импулсивно, но винаги е непоколебим в желанието си да помогне на своя народ. Натрупал житейски опит и големи за времето си познания, Раковски много рано определя бъдещето си на радетел за българската свобода.

В началото на 1855 г. Георги Раковски преминава във Влашко и се установява в Синещ, където прекарва почти цяла година. През втората половина на 1856 г., след кратък престой в Белград, той заминава за Нови Сад, където се отдава на публицистична дейност. С помощта на д-р Данило Медакович Раковски започва да издава първия си вестник „Българска дневница“, излизал от април до ноември 1857 г. В Нови Сад обнародва и първия си труд — „Предвесник Горскаго пътника“. Тук довършва поемата „Горски пътник“, която бележи поврат в развитието на българската политическа мисъл.

Революционните идеи, разпространявани от „Българска дневница“, предизвикват намесата на Високата порта и австрийските власти, поради което Раковски напуска Нови Сад и през 1858 г. се озовава в Одеса. Продължава своята книжовна работа и тук, в новото си местопребиваване, като се занимава най-вече с исторически и етнографски изследвания.

През 1858 г. се появява и първият план на Раковски за освобождението на България, който отразява вижданията му на този етап за пътя, по който трябва да се разреши българският въпрос. В Одеския план изрично се подчертава: „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият! Иначе никой не ще я освободи во веки веков, ако не самите те! И никаква права не ще им ся отдаде, без да ся заемат за оръжие и пролеят кръв. Какво по-сгодно и благоприятно време може бити от днешное, да възприемниме такова свято поприще и ми българи, и да добиеме наша мила прадедна свобода?“ Основната мисъл, прокарана в този първи план, е свързана с идеята за едно всеобщо българско въстание, в което трябва да участват всички — богатите със своите пари, учените — с трудовете и идеите си, а бедните — с жертвата на своя живот. Освен това се предвижда координиране на въстаническите действия с борбата на съседните балкански народи и търсене на подкрепа от страна на Русия и Франция. Ръководен орган в подготовката и провеждането на въстанието е Тайната канцелария.

С тези свои мисли Раковски показва, че познава в значителна степен проблемите на Източния въпрос. И още — че българският въпрос е част от големия проблем, който вълнува не само балканските страни, но и всички велики сили. Тази е и причината, поради която той предвижда информиране на Русия и Франция за целите на българското въстание.

През март 1860 г. Георги Раковски се премества в Белград. Създадените благоприятни обстоятелства (смяната на династията на Карагеоргиевичите с тази на Обреновичите довежда до обтягане на сръбско-турските отношения) го подтикват да бъде по-близо до театъра на предстоящите действия. В сръбската столица той отпечатва част от готовите си трудове, а на 1 септември 1860 г. започва издаването на втория си вестник „Дунавски лебед“, който излиза до декември 1861 г. Това е първият печатен орган на българското революционно движение. Широкото разпространение на вестника в балканските страни, Русия, Австрия и Франция налага част от материалите да се печатат на френски език. Така „Дунавски лебед“ става първият български вестник, информиращ европейската общественост за освободителното движение на покорения народ.

В края на 1861 г. Раковски разработва нов план за освобождение на България, известен като Белградски план, в основата на които заляга идеята за масовото народно въстание, подкрепено от навлизането в страната на въоръжени полкове и чети, като основно средство за извоюване на политическата независимост. Съобразен с влошаването на сръбско-турските отношения, планът предвижда навлизане в българските земи от сръбска територия на един въоръжен отряд от 1000 души, който, движейки се по билото на Стара планина, ще нараства от присъединяващите се към него въстаници от вътрешността на страната. В Търново трябвало да се обяви възстановяването на българската държава, след което многократно нарасналата народна войска, подкрепена от навлезлите от север чети, ще довърши освобождението на България. Ръководен орган на това въстание е Привременното правителство (началство), намиращо се и насочващо бойните действия от съседна Сърбия. В плана изрично се говори за ролята на комитетите в предварителната подготовка, но тя е свързана преди всичко с пропагандирането на идеята за предстоящото въстание.

През пролетта на 1862 г. е учреден ръководният орган — Привременното българско началство, написан е уставът, а след успешни преговори със сръбското правителство се пристъпва към изграждането на българската войскова част, известна като Първа българска легия. Сред събралите се около 600 млади българи има учащи от Одеса, Виена и Белград, прославени войводи и бивши хайдути, бъдещи организатори на националната революция. Между тях са В. Левски, Ст. Караджа, Ив. Кършовски, Ильо Марков, Иван Кулин…

Въоръжените стълкновения между сърби и турци в Белград и бойното кръщение, което българските легисти получават на 15 юни, вдъхват надежда за скорошно изпълнение на предвиденото от Раковски в неговия втори план. Междувременно в Търново започва Хаджиставревата буна. В очакване на българския полк Хаджи Ставри Койнов организира чета и се отправя към Балкана. Преследвана от турски потери, тя се разпада на малки групи. Повечето от четниците в нея са заловени и изпратени на заточение.

Нормализирането на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. прави неудобно пребиваването на български въоръжен отряд в Белград. В началото на септември легията е разпусната, а с това пропада и възможността за реализиране на разработения план. Неочакваният обрат на събитията се отразява тежко върху българските легионери и насажда у тях недоверие към Сърбия. Разигралата се драма е пореден урок за Георги Раковски, който все по-ясно съзнава, че българското освободително движение трябва да бъде откъснато от опеката на външни сили. Надигащият се балкански национализъм и аспирациите на Гърция и Сърбия към българските земи го принуждават да скъса с Белград и да потърси ново убежище.

През септември 1863 г. Раковски се установява в Букурещ. Тук той се включва в политическите борби, като взема страната на радикално-демократичната група, възглавявана от румънския княз Александър Куза и неговия пръв министър Михаил Когълничану. През 1864 г. започва да издава в. „Бъдущност“, но линията му предизвиква недоволството на Добродетелната дружина. Откритата подкрепа на княз Куза и защитаваната от него идея да се посегне върху правата на едрите румънски земевладелци активизира противниците на Раковски, които в края на краищата постигат успех и спират вестника. Новият вестник „Бранител“, макар и с променено име, прокарва същата линия и е спрян още след първия брой. През 1865 г. Раковски издава и един-единствен брой на отдавна проектираното списание „Българска старина“.

През февруари 1866 г. в Румъния е извършен държавен преврат, в резултат на който княз Куза е детрониран. Отказът на Раковски да сътрудничи с новите властници и благосклонното му отношение към начинанията на сваления румънски владетел го принуждават да напусне за известно време Букурещ. Завърнал се отново, Георги Раковски насочва усилията си към обединение на емиграцията в името на българското освобождение. Преживял горчиви разочарования, прозрял действителните намерения на съседните балкански страни, той в крайна сметка стига до извода, че българите трябва да разчитат преди всичко на своите собствени сили. Тези мисли Раковски излага в „Привременен закон за народните горски чети на 1867-о лето“.

Привременният закон, носещ дата 1 януари 1867 г., може да се приеме за най-висока точка в идейното му развитие. Изложените в него постановки предвиждат създаване на българска революционна четническа армия, която ще се подчинява единствено на Върховното народно българско тайно гражданско началство. Според закона Началството осъществява общото ръководство на революцията. Военното ръководство се намира в ръцете на главния войвода, назначаван и подчинен на Върховното началство. Законът регламентира всички въпроси по организацията и йерархическата система в четническата армия. Целта на Раковски с този закон е да се създаде една стройна система на четническото движение, което да бъде подчинено на една-единствена цел — постигане на политическото освобождение на отечеството.

Георги Раковски не дочаква реализацията на този свой трети план за освобождението на България. Заболял от туберкулоза, той умира на 9 октомври 1867 г в Букурещ.

Неслучайно началото на организираното националноосвободително движение се свързва с името на Георги С. Раковски. Той пръв от своите съвременници достига до прозрението, че българският народ може да се освободи чрез едно всенародно въстание. Наистина тази идея е издигната още от политическия кръг, възглавяван от С. Врачански, но сега се пристъпва към нейната конкретна реализация. Раковски дълго се лута в балканските лабиринти, за да търси съюзници в предстоящата борба. Натрупаният опит обаче го довежда до най-вярната постановка — българското освобождение трябва да бъде дело на българския народ. И той предвижда участие на всички в предстоящата борба, тъй като чуждото владичество е в разрез със стремежите и интересите на всички обществени групи сред българите.

Поради тежестта, която Раковски отдава на сформираните вън от България въстанически сили — полкове, отряди, чети, тактиката му се определя като четническа, за да се подчертае основното различие с наложилите се по-късно тактически възгледи в освободителната борба. Това, че той разчита на четите и другите формирования, съвсем не означава, че Раковски ги приема като решаващ фактор за победата. Той подчинява действията им на проектираното масово народно въстание, направлявано от едно централно ръководство — Тайна канцелария, Привременно българско началство, Върховно народно българско тайно гражданско началство.

Ясно и категорично е мнението на Раковски за Османската империя и наложения от нея ред в покорените земи. В спомените му, озаглавени „Неповинен българин“, той изрично заявява: „Турското правителство в състоянието, което е достигнало, прилично може да ся уподоби на едно тяло, което е превзето от живинични болки и язви и ся колебае да падне — и ако затвориш едната, друга ся отваря — и за конечно изцеление трябва това тяло да го закопайш в земята.“ Такъв е основният извод, до който стига Раковски в резултат на своите наблюдения над турската действителност.

Като добър политик и дипломат Георги Раковски е наясно със стремежите на Великите сили в Европейския югоизток. Той е между първите, които осъзнават, че българският въпрос е част от големия Източен въпрос и че неговото разрешаване трябва да се търси в контекста на основния проблем. Много често Раковски отправя остра критика към политиката на тези страни. Така в „Дунавски лебед“ той пише: „В дипломатическия днешен свят и в Европейската политика, коя се управлява от няколко си увенчани, няма ни човеколюбив, ни любов ближнаго, ни вяра, всичко е особена корист и лична полза! Правда по-силнаго да владее!“ Въпреки всичко обаче Раковски осъзнава, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде разрешен. Ето защо той предвижда информиране на техните правителства за целите на българското въстание.

Макар да проявява по-специално отношение към Русия, като я нарича „майка на славянския род“, „покровителка на българите“, Раковски не спестява и критиката си към северната империя, когато прецени, че тя е необходима. Политиката й спрямо българите е обявена за убийствена тогава, когато тя насърчава селските маси от Северозападна България да се преселват в нейните предели.

През целия си живот Раковски работи за обединение на балканските народи срещу общия неприятел. Той търси съдействието на сърби, гърци, черногорци, румъни, но никога не отстъпва от историческите позиции, завоювани през вековете от българския народ.

Забележителен патриот и революционер, политик и дипломат, Раковски прави всичко в името на България. Издигнатите от него идеи и тактически възгледи отговарят на степента на развитие на българското общество и на българската политическа мисъл. Те обогатяват революционната практика, а натрупаният опит е използван от неговите последователи.