Иван Стоянов
История на Българското възраждане (32)

Предпоставки за възникване на движението и първи сблъсъци между българи и гърци

През първите три века на османското господство противоречията между българите и гръцкото духовенство се обуславят най-вече от икономическия гнет и от народностните различия. Представителите на старата гръцка аристокрация, населяващи цариградския квартал „фенер“, превръщат църквата в доходно предприятие. Търговията с духовни длъжности достига небивали размери, а всичко това се отразява пагубно най-вече върху християнското паство, принудено да плаща всевъзможни „доброволни“ и задължителни такси, данъци и помощи на църквата. Процъфтяването на „симонията“ довежда до затъването на патриаршията в дългове, които в средата на XVIII в., според патриарх Самуил, са по-тежки от египетските пирамиди. Към всичко това се прибавя неприязненото и незаинтересованото отношение на гръцкото духовенство към българите. Налагането на гръцкия език в църковното богослужение и в общуването между патриаршеското духовенство и българския народ изостря противоречията между тях. Чуждата църковна власт се превръща в пречка за развитието на езика, книжнината и образованието. И ако в първите векове тези противоречия се проявяват спорадично, то през Възраждането те стават ежедневни.

През XVIII в. настъпват значителни промени в живота на покорените християнски народи. Поради ред обективни причини гръцкото национално възраждане се проявява най-рано. През този период Цариградската патриаршия започва да действа като гръцка национална институция, подкрепяща появилата се „мегали идея“. Израз на тази нова политика е унищожаването на сръбската Ипекска патриаршия и Охридската българска архиепископия. С утвърждаването на възрожденските процеси асимилационната политика на патриаршията излиза все повече на преден план.

По въпроса за началото на тази политика в българската историческа литература съществуват много разнообразни мнения, но определено трябва да се подчертае, че едва в началото на XIX в. патриаршията започва да провежда ясно изразени действия в това направление. За пръв път в окръжните писма на патриарх Григорий V от 1806 и 1819 г. на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява гръцкото образование сред християните. Оттогава започва системното преследване и изхвърляне на българския език от богослужението, проявата на особена ревност и грижи за гръцката образованост и гръцката просвета, целенасочената дейност за унищожаване на стара и нова българска книжнина.

Първоначално тези действия не срещат отпор от страна на българското население. Последното участва в подготовката на гръцкото въстание и в самия ход на военните действия под девиза „борба за вяра“. И самото гръцко духовенство не възприема еднозначно новата политика на своята църква. С течение на времето обаче нещата се променят и гърцизмът се превръща в смъртна заплаха за българския народ.

Конфликтът между българския народ и гръцкото духовенство прераства в движение за пълно скъсване с чуждата църковна опека и духовно обособяване на българския народ. Предпоставките за това движение са ясно изразени още в средата на XVIII в. Доказателство за това са идеите на П. Хилендарски, отразени в неговата история. Като разкрива миналото величие на българската държава и църква, той всъщност трасира пътя на борбата за духовна самостоятелност. Най-будните съвременници на Хилендарския монах възприемат неговите виждания, но преходът към организирано църковнонационално движение продължава десетилетия и преминава през поредица местни конфликти между българските първенци и гръцкото духовенство.

Като начало на тези конфликти българската историопис посочва врачанските събития от 1824 г., когато местните чорбаджии, под ръководството на Димитраки х. Тошев, настояват гръцкият владика Методий да бъде заменен с българина Гаврил Бистричанин. Причината за конфликта е нареждането на търновския митрополит Иларион Критски за събиране на 7 гроша извънреден данък под формата на еднократна помощ. Този акт предизвиква широко недоволство сред българите в подчинената на търновския митрополит епархия. Освен това моментът за такъв протест бил твърде благоприятен, тъй като турците, след избухването на гръцкото въстание, били враждебно настроени срещу гърците. Като се позовават на султански ферман, в който се регламентира процедурата по събирането на данъци от страна на духовната власт, врачанските първенци решават да се възползват от възникналата ситуация и да злепоставят не само Методий, но и Иларион Критски. Уверени в своята победа, те влизат в преговори с Гаврил Бистричанин и му предлагат да го издигнат за врачански епископ.

Врачанските събития имат драматичен финал. Инициаторите са арестувани, а през 1827 г. Димитраки х. Тошев е екзекутиран във Видин. Целта обаче, макар и наполовина, е постигната — Методий е отстранен от заемания пост. Подобен характер имат скопските събития от 1825 г., когато местният чорбаджия х. Трайко настоява за отстраняването на гръцкия владика. През 1827 г. конфликтна ситуация с търновските чорбаджии създава митрополит Иларион Критски. Две години по-късно се надигат самоковските първенци срещу владиката Игнатий…

Посочените събития не могат да се приемат за начало на организирано църковнонационално движение, тъй като чорбаджиите се стремят да заменят „непослушните“ гръцки владици с „послушни“, пък били те и българи. В тези спорове с гръцкото духовенство местните първенци не търсят подкрепата на българския народ, а се домогват преди всичко до благоволението на висшите турски сановници. И все пак припламването на първите искри показва появата на една нова, и при това трайна тенденция, чиято насоченост и крайна цел изкристализира ясно с напредването на новите процеси и с укрепването на българското национално съзнание.