Иван Стоянов
История на Българското възраждане (2)

Налагане на османската военно-феодална система

Въвеждането на османската феодална система в българските земи е продължителен процес, белязан твърде често с противоречия и временни застои, продиктувани от политическите и военните цели на завоевателя. Със стъпването си на Балканите османските турци се сблъскват с държавнополитически и стопански системи, които далеч превъзхождат както по своята организация, така и по своите перспективи тези на поробителя. Въпреки това и противно на очакванията в края на краищата победа постигат османците, които в много отношения не са изживели все още родовоплеменните наслоения, но които подчиняват цялата си мощ на един водач и на една цел, а това, поне за момента, се оказва по-печелившата тактика.

При съприкосновението си с византийската и славянската държавни и стопански системи османските турци показват една възприемчивост, която на пръв поглед е трудноразбираема, като се имат предвид нормите на шериата. Турските завоеватели, и най-вече покорителят на по-голямата част от Балканския полуостров и на Византийската империя Мехмед II, не само че не унищожават завареното, но като се водят единствено от държавнически съображения, запазват цели институции и стопански механизми, които се оказват особено важни за началото на османското владичество в Югоизточна Европа — тогава, когато поробителите са много по-малочислени от поробените. Именно при Мехмед II и неговите наследници се регламентират сравнително по-прегледно основните принципи на османската феодална стопанска система. По-късно кодексите на султан Селим I и на султан Сюлейман Великолепни доизграждат и доизясняват същността на тази система, оказала се и по-стройна, и по-жизнена, и по-дълговечна, макар и по-примитивна, от заварената и унищожена византийско-славянска традиция в това направление.

На практика османската система, наложена в българските земи през XV век, се оказва една сложна симбиоза между две начала — нормите на исляма и държавностопанските традиции на поробителя, от една страна, и достиженията на балканската стопанска система, от друга. Тази симбиоза се оказва изключително важна за изгряващата империя в няколко направления — вътрешнополитическо, външнополитическо и военностратегическо. Всичко това очертава ясно приоритетите в Османската империя, свързани с изграждането на една централизирана, в истинския смисъл на думата, държава, която се нуждае от огромни приходи, за да осъществява своите завоевателни инициативи. Тази постановка определя и основната характеристика на системата, която се изразява в това, че цялата земя на империята е държавна (мирийска) и с нея се разпорежда султанът, който я раздава на проявилите се във войната спахии като послужебно, ленно държане. Следователно военните задължения към централната власт стоят в основата на спахилъка, или това е онази земя, която се получава в ленно владение от изявилия се във военните походи участник в конното опълчение. Така държавата се явява в ролята на единствен феодал, който преотстъпва на част от своите поданици — това са хората от господстващата феодална прослойка, част от фиска. Става ясно, че в много отношения спахилъците напомнят и приличат на византийската прония.

Налагането на спахийската система се оказва изключително полезно за централната власт, тъй като тя съумява да изгради една нова прослойка сред господстващата народност — силно зависима икономически и поради това изключително предана. С помощта на тази нова категория феодали постепенно се ограничава влиянието на старата аристокрация. Така чрез изграждането и налагането на спахийската система укрепва централизмът във военната система, в земевладението и изобщо централизмът в държавата.

Спахилъците, в зависимост от доходите, които носят на ленника, се делят на три категории: тимари (до 20 хил. акчета), зиамети (до 50 хил. акчета), хасове (над 100 хил. акчета). Спахиите в българските земи са представители най-вече на военното съсловие. Съобразно доходите, които получават от съответния лен, те са задължени да изпълняват определени изисквания: да се явяват самостоятелно с необходимото обмундироване и снаряжение при повикване във войската или да се явяват с необходимата свита от придружаващи ги дружинници и оръженосци. Колкото по-големи са приходите, толкова по-големи са задълженията, които спахията изпълнява при повикване във войската. Стриктното изпълнение на задълженията и доброто представяне във военните походи осигурява увеличаването на приходите им. Тази практика се оказва много полезна за Османската империя, тъй като чрез нея тя съумява да поддържа една изключително ефективна в действията си спахийска конница.

През XV–XVI век с послужебни земи е възнаградена и част от представителите на покорените народи — това са преди всичко членове на аристокрацията, които османската власт предпочита да направи свои храненици, вместо свои противници. С течение на времето тези християнски спахии се приобщават все повече и повече към османската административна и военна система и в края на краищата приемат исляма.

Според османското законодателство спахията няма право да напуска своя лен. Това се прави с цел бързото му повикване и постъпване във войската при нужда. Държавата се отнася изключително строго към онези ленници, които не изпълняват своите задължения или се отнасят небрежно към тях. Отнемането на спахилъка се оказва обичайна практика, която засилва още повече централизма, а оттам и зависимостта на спахията. Освен това наследяването при спахиите е уредено така, че се запазват преди всичко интересите на държавата. Ако синът наследи задълженията на бащата, той наследява и част от спахилъка. За да получи целия или да го разшири, той трябвало да покаже изключително усърдие във военните походи.

Въпреки тези ограничения обаче наследяването на ленните земи се оказва нещо нетипично или по-скоро противопоказно на послужебното земевладение. И ако в началото тази тенденция е по-трудно доловима, с течение на времето тя все повече и повече излиза на преден план и допринася за увеличаване проблемите на ленната система.

В тимарите, зиаметите и хасовете османското аграрно законодателство предвижда съществуването и на лично стопанство за спахията — т.нар. хаса чифлици. Те не надминават 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и са предназначени за задоволяване потребностите на спахийското семейство. В по-ранните векове спахията не обръща внимание на тази земя и най-често я предоставя с тапия на селяните, за да може да получава от нея съответната феодална рента. Хаса чифликът е неразделна част от спахилъка. При отнемането и предаването на последната категория земя на друго лице автоматически става отнемането и предаването и на личното стопанство.

Наред с положителните страни, с които послужебното земевладение принуждава ползвателите му да изпълняват стриктно държавните разпоредби, то притежава и редица недостатъци. На първо място в това отношение трябва да се посочи фактът, че спахията не е пълен собственик на земята, а владее само част от нейните приходи, и то по силата на своето положение. Отсъствието на пълна собственост в много случаи прави ленника незаинтересован към проблемите или най-общо казано към стопанското развитие на спахилъка, тъй като той разчита най-вече на средствата, натрупани от плячката, получена в победоносните за империята войни. Освен това в съдебно и административно отношение ленът и работещите в него селяни са подчинени на органите на централната власт. При това положение, лишен от стопански, административен и съдебен имунитет, спахията твърде често не обръща достатъчно внимание на лена си, особено през вековете, когато Османската империя печели войните със своите противници.

Наред с тимарите, зиаметите и хасовете под формата на спахилъци в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове (мюлк) — поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членовете на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др. Твърде често такава земя, макар и в по-малки размери, притежават османските мисионери, които чрез доходите, получавани от нея, привличат последователи на мохамеданската религия.

Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Те можели да ги продават, даряват или завещават както намерят за добре. Освен това всички приходи от мюлка остават в разпореждане на неговия собственик. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци.

Икономическата заинтересованост и съществуващите възможности за нейното прокарване водят до оживяването на тези стопанства и до техния чувствителен напредък.

На пръв поглед този вид земевладение влиза в противоречие със същността на османската аграрна система, подчинена на централната власт и изградена на принципа на послужебното владеене на земята. В действителност обаче империята се ръководи от свои собствени съображения, като предоставя мюлкове в стратегически райони и в такива, които са опустошени при продължителни военни действия. С предоставянето на големи права тя помага за бързото им възстановяване и включване в икономическия живот на страната. Освен това с мюлковете се цели и привличане на турско население в определени райони на огромната империя. Правата, които имат притежателите на мюлковете и облекченията в режима на земеползването, предизвикват разместване на значителни маси турско население, с което се цели плътното колонизиране на завзетите територии.

Твърде често, след като постига целите си, Османската държава посяга към мюлковете, като използва за това най-различни предлози. За да предотвратят подобна възможност, притежателите им ги превръщат във вакъфи, което означава, че една част от доходите им се определяла за издръжка на мохамеданско религиозно учреждение. След вакъфирането тези земи остават неприкосновени завинаги.

Друга категория земя в империята е т.нар. хасова земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилия в безусловно владение. Султанските хасове обикновено са разположени в най-плодородните земи на империята. Това е така, тъй като те се оказват най-сериозните приходоизточници на управляващите. За да засили тези им функции, държавата прибягвала до присъединяване към хасовете на райони с развито рударство, минерални извори и други природни дадености. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство. Владени безусловно, тези земи твърде често се разпродават, за да се увеличат приходите на притежателите им. Султанът можел също така да отдели част от тази земя и да я даде като послужебно владение на своите приближени.

Османската аграрна система, наложена в българските земи през XV век, се оказва изключително ефективна предвид на целите, преследвани от държавата. Сравнително примитивна, тя осигурява неограничена власт на централната администрация и лично на султана. Държавата, в качеството си на върховен собственик, налага своите разбирания безпрекословно, като се възползва от аграрното законодателство, целящо поддържането на централизма и укрепването на военната мощ на империята.

Наред с това в тази система са заложени и много противоречия, които в края на краищата се оказват фатални. Вечните недоразумения между държавата, като върховен собственик, спахиите, като послужебни държатели, и селяните, като владелци на земята, подкопават устоите и на спахийската, и на политическата система, господстващи в османска Турция.