Иван Стоянов
История на Българското възраждане (3)

Установяване на турската политическа, военна и административна система

Османската империя е деспотична теократична монархия, в която султанът притежава всички възможни прерогативи на властта. Той е върховен главнокомандващ военните сили, върховна законодателна институция, най-висш съдебен орган, а от 1517 г. и халиф — духовен глава на всички мюсюлмани. Едноличният принцип на управление има такива традиции, че позволява на османската династия да задържи властта си в продължение на цели 6 столетия.

Още в ранния период от съществуването на Османската империя се формира една важна институция в системата на централното управление — владетелски съвет (диван). В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за различните ресори на управление. Това са великият везир — пръв помощник и заместник на султана, кадълскерът — отговорен за правните и религиозните проблеми, пазителят на държавния печат — нишанджията, завеждащият финансовото ведомство — дефтердар и т.н. От края на XVI в. султанският диван има съвещателни функции и не може да оспорва едноличните решения на султана.

В класическия период от развитието на османския феодализъм основната военна сила на империята се състои от спахийската конница и еничарската пехота. Чрез правото да ползват за своята издръжка доходите от спахилъците спахиите конници бързо се превръщат в най-масовата част на османската феодална прослойка. Спахийското опълчение дълго време следва бойния ред, завещан от тюркската родова военна традиция. То е разделено на две големи части — румелийско и анадолско. Всяко от тях се подразделя на три крила.

Другата основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари. Нейният първообраз възниква през XIV в. чрез формиране на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби християни. От 1395 г. еничарският корпус започва да се рекрутира чрез специален „кръвен данък“, известен като „девширме“, изразяващ се в събирането на момчета от християнските семейства. В продължение на близо три века този данък обезсилва българската народност, като я лишава от нейния жизнен потенциал. Този данък се оказва най-широко прилаганото средство за ислямизация на българския и другите християнски народи, попаднали в пределите на Османската империя. Последното сведение за събиране на „девширме“ в българските земи е от 1705 г.

Събираните чрез кръвния данък момчета преминават изключително сурова подготовка, която цели тяхното помюсюлманчване и народностно обезличаване. След това, чрез вторичен подбор част от младежите, наречени ичоглани, са изпращани в двореца като лична прислуга на султана. По този начин малка част от тях получава достъп до висши административни длъжности. Друга група — аджемиоглани, преминава военна подготовка и се включва в състава на еничарския корпус. Там младежите, лишени от семейна среда, от правото да имат собственост и да създават свое семейство, са възпитавани в дух на мюсюлмански фанатизъм и в презрение към първоначалната си етническа среда. Със своите бойни качества и с предаността си към султана еничарите са не само едно от ударните ядра на османската армия, но и най-верни крепители на султанския абсолютизъм.

Военната организация представлява съществена страна от османската държавна система, която се превръща в основа за нейното административно деление. Самите военни командири изпълняват функциите на управители на съответните административни единици.

В ранния период на османското господство в българските земи завоевателят запазва границите на заварените феодални владения, като ги превръща в санджаци. Отделни санджаци оформят териториите на Видинското царство, Търновското царство, Добруджанското деспотство, Велбъждкото княжество. До 40-те години на XVI век европейските османски владения били включени в Румелийското бейлербейство, чийто административен център първоначално е Одрин, а след това — София. Бейлербеят има свой административен апарат, който в общи линии повтаря органите на централното управление. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици — санджаци. В българските територии са обособени санджаците Силистра, Никопол, Видин, Паша, Чирмен, Кюстендил, Охрид, София. До края на XV в. санджаците се поделят на вилаети или субашилъци. По времето на Сюлейман Великолепни е въведена и административната единица „каза“ начело с кадия. Кадиите се занимавали преди всичко с правораздаване, но наред с това те контролирали цялостния обществен и стопански живот в провинциите.