Тара Хайланд
Дъщери на греха (7)

Шеста глава

Уайтчапъл, Лондон, януари 1954 г.

— Бъзла! — кресна й Оли Голд. Другите момчета се засмяха и започнаха да му пригласят. — Бъз-бъз-бъз! Бъзла!

Кара се изчерви.

— Не съм! — възрази тя, опитвайки се да не покаже страха си. Момчетата бяха образували стегнат обръч около нея, за да не може да избяга, дори да й се прииска — но тя не искаше, защото ако си тръгнеше сега, след това те никога нямаше да престанат да я дразнят. Оставаха още четири месеца до седмия й рожден ден. Беше най-малкият член на бандата и единственото момиче. Беше също и най-дребната, с изключение на бедния Тими Глоувър, който още си смучеше палеца и подмокряше леглото, а чаршафите му, с петната по тях, висяха от горния прозорец всяка сутрин, за да ги видят всички. Обикновено Тими бе обектът на тормоз, но понеже днес го нямаше, беше ред на Кара.

— Е, ще го направиш ли тогава? — притисна я Оли.

Кара инстинктивно погледна към Дани, който сега бе фактическият лидер на групата. Допреди няколко месеца Оли изпълняваше тази роля, но тогава Дани се пребори с него за лидерското място. Макар дванайсетгодишният Оли да беше по-голям и по-едър, десетгодишният Дани се бе проявил като питбул и беше отказал да отстъпи. Кара знаеше, че само заради Дани й бяха позволили да влезе в бандата. Тъй като бяха израснали в една къща, той й беше като брат. Това означаваше, че обикновено той се грижеше за нея, но понякога момчетата го взимаха на подбив по този повод и тя разбираше притесненията му, че като показва благоразположението си, може да отслаби позициите си. Сега, за нейно разочарование, вместо да я защити, той й се усмихна окуражаващо.

— Ще се справиш.

След като се прости и с последния шанс да се измъкне, Кара нямаше друг избор.

— Тогава се махнете от пътя ми — заяви тя смело. — Ще ме оставите ли да го направя или не?

Впечатлени, момчетата й направиха път да мине.

Кара закрачи напред, разучавайки задачата пред себе си. Децата бяха на Адли Роуд. Улицата бе улучена от бомба по време на въздушното нападение на града и все още представляваше купчина отломки. Но ако човек се изкачеше най-отгоре върху тухлите и погледнеше надолу, щеше да види разрушените стаи под себе си. Бандата често си играеше на военни игри. Последния път Оли бе забелязал една стара пушка, заклещена под някакви железни подпори в една от къщите. Днес бе предизвикал Кара да отиде и да я вземе.

Децата бяха единствените хора наоколо. Тук-там пустият район от полуразрушени къщи бе ограден с дървени дъски. Сред руините стърчаха големи червени табели с предупредителен черен надпис: „Опасност — не влизай“. Скоро трябваше да започне застрояването и правителството щеше да издигне нещо, наречено „апартаменти“. Много хора от тяхната улица се надяваха да получат по един такъв. Очакваше се работата да започне в близките дни — това може би беше последният път, в който бандата играеше тук, и Кара разбираше, че трябва да вземе пушката днес.

Всеки поразен от бомбите обект имаше таен вход, където дъските бяха внимателно отстранени и оттам можеше да се промуши малко човешко тяло. Щом Кара лесно се промъкна в процепа, Оли се провикна:

— Внимавай къде стъпваш. Виждал съм разни трупове да се мотаят вътре.

Думите му завършиха с всеобщ смях.

— Млъквайте — нареди им Дани и гласовете секнаха.

Но Кара го беше чула. Повече от всичко й се искаше да се върне, но щеше да се изложи пред другите. Просто трябваше да приключи с това колкото се може по-скоро.

Тя изтича през руините към разрушените стени, които някога са били нечии домове. Да се изкачи до върха на тухлите бе лесно — беше добра в катеренето и достатъчно лека, за да не наруши несигурния баланс на останките. На върха тя веднага видя, че най-трудната част ще е да се вмъкне долу в къщата и да стигне до пода на разрушените стаи. Спря се за момент, за да обмисли действията си.

— Хайде, давай! — извикаха две момчета. — Какво чакаш?

Без да обръща внимание на подигравките, Кара седна предпазливо върху руините и спусна краката си в отвора. После, след като се увери, че тухлите ще издържат тежестта й, започна да се промъква вътре. Използва ръцете си за опора и постепенно се вмъкна цялата, като задържа за момент дъха си, докато се провре и коремът й. Остана да виси на пръсти, но все още имаше около метър между нея и земята. Това означаваше, че ще трябва да се пусне и да се надява, че няма да се приземи върху нещо остро. Затвори очи, преброи до три…

За своя изненада се приземи право на краката си. Залитна леко, хвана се за крака на един обърнат на обратно стол и успя да се задържи изправена, без да си навлече някое нараняване. Най-после влязла вътре, тя почувства вълна на облекчение. Бе изпълнила задачата си наполовина. Огледа се бързо наоколо и видя, че се намира в стая, която преди е била всекидневна — освен два счупени стола, имаше изтърбушен диван и повредено радио. Нямаше снимки или лични вещи, което вероятно означаваше, че семейството е било в убежище по време на атаката и е успяло по-късно да се върне и да си ги вземе.

Нетърпелива да приключи мисията си, Кара започна да търси пушката, която бе видял Оли. Тя се приведе и взе да си проправя път през разрушените мебели и развалини, като се движеше предпазливо през стаята. Отначало не видя пушката. Но после слънцето се показа иззад един облак и се процеди през малка цепнатина отгоре, а светлината му огря нещо сред руините, което приличаше на цев на револвер. Като премести една овъглена книга и празна фоторамка, Кара бръкна и сграбчи сивия предмет. Щом го измъкна, нададе радостен вик. Беше го открила! Прословутото оръжие представляваше детска играчка! Пластмасов воден пистолет. О, щеше да спука от майтап Оли, задето не можеше да различи истински пистолет от фалшив!

С трофея в ръка, Кара се изправи и започна да се оглежда, за да намери изход.

Тогава видя трупа. Всъщност беше само едно палто, паднало на пода, но в ума й изскочи предупреждението на Оли. В паниката си тя отскочи назад и се блъсна в носещата стоманена греда, която придържаше това, което бе останало от сградата. Макар Кара да беше много лека, на гредата й трябваше съвсем малко бутване, за да поддаде. Кара се вцепени, като чу звука от огъването на гредата, която не издържа на тежестта на постройката.

Чу се страховит трясък и всичко потъна в тъмнина.

 

 

Отвън момчетата се бяха вцепенили от шока. Срутването бе предизвикало облаци прах, които за момент закриха сградата от погледите им, така че те не можеха да видят точните щети. Но положението никак не изглеждаше розово.

Оли реагира първи. Изруга под нос и каза:

— Аз изчезвам.

Думите му подтикнаха Дани към действие. Той знаеше, че момчетата щяха да се уплашат да не загазят, понеже не им бе позволено да идват тук. Но ако си тръгнеха, Кара нямаше да оживее. С радост щеше да влезе и сам да я спаси, но другите му бяха нужни, за да извикат полиция или линейка, ако не успееше да я измъкне. Той грубо сграбчи приятеля си за яката.

— Само да си посмял… — изръмжа. Остави заплахата си висяща, обърна се и хукна към съборената постройка.

Дани чувстваше вина, задето бе изпратил Кара вътре. Не биваше да оставя Оли да я кара да го прави — нали знаеше, че я е страх. Но не беше лесно да си главатар — трябваше непрекъснато да е нащрек срещу другите претенденти за трона. Докато търчеше към развалините, се молеше амбициите му да не излязат на Кара по-скъпо, отколкото може да плати.

 

 

Кара се свести и се закашля. Беше й трудно да диша, понеже въздухът бе наситен с прах и мръсотия и с всяко вдишване дробовете й се пълнеха. В паниката си се опита да помръдне, но не успя. Върху краката й лежеше дървен шкаф и я затискаше. Инстинктивно предположи, че ако постройката се размести още веднъж, гредата ще рухне и ще я смаже. В тъмнината Кара се разплака. Чуваше скърцането на подпорите под тежестта на останките. Обзе я ужас. Как щеше да излезе оттук?

— Кара?

Отгоре долетя гласът на Дани. Като го чу, тя почувства прилив на облекчение.

— Тук съм!

— Добре ли си?

— Да, обаче… — Тя се опита отново да се раздвижи. — Затисната съм. — Почувства треперенето в гласа си и се засрами.

Но Дани се обади успокоително:

— Дръж се. Идвам при теб!

Ако беше някой друг, Кара щеше да се усъмни в смелостта му. Но на Дани вярваше безрезервно и се успокои само при мисълта, че той е наблизо и се опитва да я спаси. Беше тъмно като в рог, така че тя не виждаше нищо от мястото си. Но чуваше успокоителните звуци от неговите движения в тъмнината. Той ровеше из развалините, задъхваше се от усилията си и ругаеше при някое стъпване накриво.

Скоро се озова до нея като сянка в мрака.

— Ранена ли си? — поиска да узнае веднага.

Всичко я болеше, но не смяташе, че е пострадала сериозно.

— Не, не мисля.

— Добре. — Тонът му беше безцеремонен и властен. — Сега ще се опитам да повдигна това нещо от теб.

Тя усети как ръцете му се плъзнаха под шкафа и стисна зъби, когато той започна да го повдига. Щом единият му край се вдигна, другият се заби в нея, тя не се сдържа и изстена. Дани веднага спря.

— Ударих ли те?

Кара сви юмруци и се насили да каже:

— Не бой се, добре съм.

Макар и силен, Дани бе едва десетгодишен, така че се наложи с повдигането на шкафа да го избутва малко по малко, докато накрая го отмести от краката на Кара.

Той коленичи до нея.

— Можеш ли да станеш?

Тя се опита, но коляното прекалено много я болеше.

— Не — отвърна, усетила нов прилив на паника.

Той й се усмихна успокояващо и белите му зъби се откроиха в мрака.

— Не бой се. Имам план.

Другите момчета бяха последвали Дани и сега се намираха при отвора. Дани ги инструктира да бъдат в готовност и след малко им предаде Кара. Щом се увери, че тя е в безопасност, той също се измъкна навън. Подкрепяна от Дани и Оли, Кара заедно с другите момчета се отдалечиха с препъване на безопасно разстояние. Едва бяха изминали три метра, когато постройката изскърца шумно и се сгромоляса.

Бандата се обърна и се вторачи в дупката на улицата. Кара първа се окопити. Тя погледна с обожание Дани и заяви със смесица от благоговение и възхищение:

— Ти ме спаси!

После, подобно на чаровния принц от една от нейните приказки, Дани я взе в обятията си и я понесе към къщи.

 

 

Франи изпадна в ужас при вида на дъщеря си. Кара бе покрита с прахоляк, от крака й течеше кръв, а на всичко отгоре плачеше истерично, така че бе невъзможно да се разбере колко точно е пострадала. След като почистиха повърхностната мръсотия в голямата стоманена вана в кухнята, Франи видя, че раната е малко по-сериозна от драскотина и в най-лошия случай щеше да остане малък белег.

— Глупаво момиче — скара й се Франи, докато превързваше коляното й. — Какво си правила на онова място? Колко пъти съм ти казвала, че там е опасно за игри? Нямаш ли мозък в главата?

Докато произнасяше последните думи, Франи осъзна, че звучи точно като майка си. Изведнъж разбра как се е чувствала Тереза и че грубите думи, които често бе изричала, са се дължали на безпокойство и загриженост, а не защото е искала да я обиди. В този момент й се прииска да може да каже на майка си, че я разбира.

— Кара не е виновна, лельо Франи — намеси се Дани.

Франи му хвърли смразяващ поглед.

— Знам, момчето ми. Сигурна съм, че каквото и да е станало днес, ти си бил в центъра на събитията. — Резкият й тон имаше за цел да го накара да се разкае, но вместо това Дани Конъли просто я изгледа предизвикателно. Беше на десет години, а се държеше като два пъти по-възрастен. Тя внезапно реши, че не иска той да се навърта повече близо до дъщеря й. — Сега се махай оттук.

Дани не се подчини веднага. Той първо се приближи, целуна Кара по челото и каза:

— Справи се добре днес. — Чак тогава, отправяйки нагъл поглед към Франи, излезе бавно от стаята.

Кара измънка нещо в знак на протест, но изражението на майка й не й позволи да продължи.

— Той те накара да влезеш в онази къща, нали? — попита Франи. Когато дъщеря й не й отвърна, тя въздъхна тежко. — Винаги правиш каквото ти каже, а? Ако те накара да скочиш от някоя скала, ще го послушаш ли?

— Дани не ме е карал да правя нищо. Решението беше мое.

Франи поклати глава огорчено. За Кара Дани беше героят на деня — изобщо бе забравила, че именно той е причината да се забърка в тази неприятност. Дани се превръщаше в истински малък хулиган. Понеже беше единственият представител от мъжки пол в семейството, той беше обект на сляпо обожание от мекушавата си майка и от сестрите си и в техните очи никога не грешеше, което означаваше, че се измъкваше сух от всяка каша. Само Бог знаеше какво щеше да стане от него, щом пораснеше.

Но Кара беше добре и само това имаше значение за Франи. Като закрепи бинта с безопасна игла, тя се усмихна на дъщеря си — искаше да й покаже, че й е простила.

— Ще те сложа да си легнеш.

Макар самата да беше слаба, Франи лесно вдигна дъщеря си на ръце. Детето беше високо за възрастта си, но също кльощаво — беше само кожа и кости. Към тригодишна възраст Кара се раздели с пухкавия си вид и сега бе дълга и тънка като върлина. Имаше рошава черна коса и големи зелени очи, които изглеждаха още по-огромни върху изпитото й лице, и дори Франи трябваше да признае, че дъщеря й не е първа красавица. „Не прилича много на теб“ — беше обичайният коментар от жените на улицата. Франи разбираше смисъла на думите им — „сигурно си разочарована, че не е по-хубава“. Но тя не беше разочарована — обичаше Кара, независимо от всичко.

Сега, докато гледаше надолу към дъщеря си, завита на сигурно място в леглото, Франи изпита същия инстинктивен прилив на любов. Тя отметна черните кичури коса от лицето й и каза:

— Искаш ли да почетеш малко?

Бяха го превърнали във вечерен ритуал. Франи бе насърчавала дъщеря си да чете още от ранна възраст. В Ирландия майка й Тереза винаги се бе старала да даде на дъщерите си образованието, което беше по силите й да предложи, и Франи искаше да направи същото за собственото си дете. Затова всяка събота сутрин тя водеше Кара в библиотеката на Уайтчапъл — красива тухлена сграда над входа на метростанция Алдгейт Ийст, където момиченцето разглеждаше детската секция и избираше книгите, които искаше. После всяка вечер преди лягане Кара четеше по една глава на глас на майка си, а Франи й помагаше с някои думи, които малката не разбираше.

Като много деца Кара обичаше Инид Блайтън^[1] и наскоро бе открила поредицата „Далечното дърво“. Като отвори „Омагьосаната гора“, тя зачете.

След половин час, когато дъщеря й най-после заспа, Франи слезе долу с намерението да изчисти ваната, преди да тръгне за работа. Като влезе в кухнята, с раздразнение откри, че Лиъм Ърли пак е там. Той беше строител, който живееше под наем по-надолу по улицата. Преди няколко седмици Ани се бе сприятелила с него. Мъжът седеше сам на масата и дояждаше един сандвич с кълцана шунка — общо взето последният от скъпоценните дажби за седмицата.

— Добре ли си, Франи? — Той се оригна шумно, без да си направи труда да се извини. — Изглеждаш страхотно днес.

Работникът беше висок, як мъж, с плешива глава и голямо, друсащо се шкембе. Лицето му беше кръгло, а чертите му — смачкани и разкривени, което се дължеше на боксьорските му занимания в миналото. На Франи й напомняше на питбул. Но най-отличителният му белег беше червеният нос — белегът на заклетия пияч. Напоследък все по-често се подвизаваше у Ани. Ако Лиъм минеше към постоянните обитатели на къщата, тя щеше да се замисли дали да не се премести.

— Как търпиш такива като него? — беше попитала веднъж приятелката си, след като го завари отпуснат на канапето, заспал след поредния пиянски запой, а подът край него бе напоен с прясно повръщано.

Докато чистеше помията, Ани й бе отвърнала с изненадваща искреност:

— Липсва ми присъствието на мъж в леглото ми. Лиъм успява да ме отърве малко от тази самота.

Думите й слисаха Франи. След като се бе опарила така жестоко с Шон, тя с радост бе изключила всякакви романтични мисли от съзнанието си. Никога не й бе хрумвало, че е възможно Ани да не се чувства по същия начин.

Франи му кимна учтиво вместо поздрав.

— Къде е Ани?

Лиъм отново се оригна и този път Франи беше достатъчно близо, за да подуши киселата смес от маринован лук, месо и бира.

— Отскочи до магазина.

Сърцето на Франи се сви. От Лиъм я побиваха тръпки и мразеше да остава насаме с него. Не бе направил нищо определено, за да я кара да се чувства така, но тя усещаше, че това е само въпрос на време.

Като се наведе да почисти ваната, тя чу стъргането на стола по пода. Надяваше се това да означава, че Лиъм си тръгва, но в следващия момент усети силната му ръка върху задника си.

— Точно както си мислех — хубав и стегнат — измърмори той, като я стисна за едната буза.

Бърза като светкавица, тя се изправи, обърна се и блъсна ръката му.

Очите й проблеснаха с омраза.

— Никога повече не го прави! — изсъска и се дръпна на разстояние.

Но въпреки злобата в думите й, Лиъм се ухили, като разкри комплект изгнили кафяви зъби, между които имаше заседнали парченца полусдъвкан хляб.

— Стига, сладурче. Не разбираш ли от майтап?

Франи го изгледа с ненавист и презрение, след което се обърна и излезе от стаята.