Тара Хайланд
Дъщери на греха (13)

Дванадесета глава

Кара се затича по едва забележимата пътека, напредвайки все по-навътре в гората. Зад нея пукаха съчки и шумоляха листа, което бе доказателство за онова, което вече бе разбрала — някой я следваше. Но момичето не се тревожеше. Тя беше бърза като дивите зайци, които бягаха из района на Голуей, хитри като лисиците, които ги преследваха. През изминалите няколко месеца бе опознала всяко кътче от горите на Конемара, тъй като идваше тук всеки ден, след като свършеше с домакинските си задачи и уроците. Никой не можеше да я хване.

Докато се навеждаше под надвисналите клони на един чинар, тя хвърли поглед през рамо. В този миг на разсеяност пропусна да види един дънер на наскоро паднало дърво и се спъна в него. Бързо се изправи и пак се стрелна напред, но моментната грешка й струваше ценно време, което позволи на преследвача й да я настигне. Понеже стъпките зад нея приближаваха, а нямаше повече ъгълчета, където да се шмугне, тя нямаше друг избор, освен да се скрие зад ствола на един дъб.

След малко стъпките на анонимната й сянка се забавиха. Кара устоя на порива да надникне.

— Хей? — Гласът иззвъня сред тишината на гората и подплаши няколко птици от дърветата им.

Беше женски и принадлежеше на дете, не на възрастна жена. Кара се отпусна малко.

— Хей? — извика отново гласът, този път с нотка на безнадеждност. — Тук ли си? — Пауза. — Просто… ами не познавам добре този район. Тръгнах след теб и сега, нали разбираш, нямам представа как да се върна, освен ако не ми покажеш пътя. — Още една пауза, преди момичето да добави с почти разплакан глас: — Затова, ако си тук някъде, може ли да се покажеш? Моля те.

Уверена, че надмощието е на нейна страна, Кара пристъпи иззад дървото. Веднага забеляза, че другото дете е почти на нейната възраст, но приликите им свършваха дотук. Непознатата носеше красива памучна розова рокля и бели, лъскави лачени обувки с бели чорапи, а светлата й коса бе вързана на две опашки с панделки с цвета на роклята. За разлика от нея, Кара приличаше повече на момче. През двата месеца, откакто бе дошла в Конемара, тя почти се бе превърнала в диваче — носеше панталони, когато й скимнеше, а косата й бе отрязана късо. Приличаше на момче от бандата на Дани в Англия и се гордееше с този факт. Това момиче не можеше да се мери с нея нито по сила, нито по бързина.

— Коя си ти? — попита Кара. — И защо тичаше след мен?

— Казвам се Алиша и съм от Дъблин — обясни момичето. — Мама скоро ще ражда и понеже съм във ваканция, за да не й се пречкам из краката, ме изпрати за малко у сестра си и мъжа й. Те нямат деца и аз умирам от скука сама. Видях те тук вчера и онзи ден. Мислех си, че може да си поиграем.

Последните й думи бяха изречени като молба. Кара знаеше как се чувства момичето — липсваха й Дани и приятелите от предишния й дом и щеше да се радва да си намери съмишленик в игрите. Но нещо я накара да се поколебае. Никой не трябваше да узнава за нея, което означаваше, че не бива да разговаря с никого. Беше едно от правилата на баба й — като това да не се прибира следобеда, защото при Тереза имаше една жена на гости. На Кара не й бе разрешено да се връща в колибата, докато не си тръгне непознатата. Не че гореше от желание да стои в онова ужасно мухлясало място, но й бе неприятна мисълта, че се срамуват от нея и че никой не бива да знае за съществуването й.

— Е? — настоя момичето. — Може ли да си играем?

— Не съм сигурна.

— Защо?

Кара прехапа устни.

— Защото никой не трябва да научава за мен — обясни тихо.

Алиша се намръщи, объркана.

— Как така?

— Не мога да ти кажа. Тайна е.

Кара изведнъж се почувства нещастна. Беше ужасно да е сама и макар да четеше много и да си измисляше игри, с които да се развлича, не бе същото като да има истинско другарче. А сега това момиче щеше да си тръгне, смятайки я за странна или нещо такова.

Но вместо да изглежда отблъсната, Алиша остана впечатлена.

— Аз мога да пазя тайни — заяви. — Ако това означава, че ще можем да си играем.

Кара се изкуши от идеята. Щеше да наруши правилата, но бе толкова самотна. А и какво толкова щеше да стане? Това момиче бе дошло тук за ваканцията, нямаше на кого да разкаже.

Усещайки, че Алиша я наблюдава в очакване на решението, Кара най-накрая кимна.

— Добре, може да си играем. Само ако се закълнеш, че няма да кажеш на никого.

Очите на момичето бяха сериозни.

— Заклевам се. Но първо ми кажи името си.

— Кара. Ще ти покажа как да излезеш от гората. Пътеката лесно се намира и утре може пак да се срещнем там.

— Имам вест от сестра ти.

Тереза цял следобед се канеше да каже на Маги за завръщането на Франи в живота им. Голямата й дъщеря обикновено я посещаваше веднъж месечно, но понеже децата й едно след друго се бяха разболели от дребна шарка, сега идваше за пръв път, откакто Кара бе оставена тук. Тереза дълго размишляваше дали да каже на останалите от семейството за дъщерята на Франи. В крайна сметка реши, че не може повече да я пази в тайна.

Маги не разбра веднага за кого говори майка й. След малко се ококори изненадано и тогава Тереза позна, че се е досетила.

— Франи?

— Точно така — потвърди Тереза. — Писа ми преди известно време.

Маги се облегна назад в стола и кръстоса ръце.

— Нима? И какво иска след толкова време? Най-вероятно пари.

— Маги! — смъмри я Тереза. — Не говори така за сестра си.

— И защо пък не? — отвърна дъщеря й. — Да изчезне така посред нощ и да нямаме ни вест, ни кост от нея цели осем години! Видях мъката, която причини на теб и татко. Плачехте за нея всяка нощ, след като ни напусна. Мисля, че имам пълно право да говоря за нея каквото реша.

— О, стига, скъпа. — Тереза може и да се държеше твърдо пред Франи, но на другите не даваше да кажат и дума срещу нея. — Каквото и да е сторила Франи, тя все още е моя дъщеря и все още е твоя сестра.

— Не ми е никаква сестра. — Лицето на Маги се изви в презрителна усмивка. Годините не й се бяха отразили благоприятно. Докато повечето жени ставаха по-улегнали и сърдечни от майчинството, тя бе станала по-остра и хаплива като харпия. — Но нищо чудно, че я защитаваш. Винаги си я обичала повече, мамо. Хубавата, талантлива малка Франи, толкова специална, по мнението на всички. Дори на съпруга ми. Но тя се оказа малката уличница, каквато винаги съм знаела, че е. Избяга с онзи работник. Наистина си намери средата.

Тереза се вторачи в голямата си дъщеря, смаяна от злобата в гласа й. Плануваше да каже на Маги за Кара и се надяваше тя да й помогне с отглеждането на детето. Но сега, като усети омразата на Маги към по-малката й сестра, тя разбра, че не може да й каже. Маги нямаше да понесе майка й да се грижи за дъщерята на Франи. Вероятно щеше да предупреди органите на властта и можеха да й отнемат Кара.

Тази мисъл депресира Тереза. Налагаше се да запази тайната за себе си. Ролята й се очертаваше като много самотна.

Старата жена погледна часовника. Кара скоро щеше да се върне, така че трябваше да накара Маги да си тръгне.

— Франи просто пише, че е в Лондон и е добре, това е всичко — рече тихо Тереза. — Вече е късно, сигурно искаш да тръгваш. Чака те дълъг път.