Тара Хайланд
Дъщери на греха (48)

Четиридесет и седма глава

Флийт стрийт, декември 1969 г.

Кръчмата беше претъпкана до пръсване. Журналисти със зачервени носове и износени костюми се блъскаха с облечени в дънки печатари, на които им предстоеше да започнат нощната си смяна. Кара си проправи с лакти път през навалицата, като докато вървеше, бе посипвана с цигарена пепел и пръски бира. Беше се научила да не обръща внимание. Всеки вестник на Флийт стрийт си имаше свой бар, обикновено този, намиращ се най-близо до офисите на изданието. „Кроникъл“ и „Мирър“ предпочитаха „Стаб“. Самото заведение беше легендарно място, където гигантите в индустрията си разменяха истории, обиди и дори юмруци. Това беше второто работно място на Кара след просторната редакция.

Бяха я изпратили да доведе Дезмънд Хейнс, който бе главният криминален кореспондент на „Кроникъл“. Бяха получили сведение за двойно убийство в Хакни и имаха нужда от него, за да направи репортаж. Като една от многото внушителни личности в бизнеса, той беше ветеран с трийсетгодишен стаж и с легендарна способност да пие, без да се напива. Кара го видя да държи реч пред няколко души на една главна маса в ъгъла. Сигурно бе дошъл рано следобеда, за да успее да я заеме.

— Май няма място за теб — заяви той, щом тя се приближи.

— Не се тревожи, бебчо — обади се спортният редактор Бен Арчър. — Запазил съм ти най-хубавото място, ей тук. — Той потупа скута си, при което край касата се разнесоха хихикания и подсвирквания.

Кара подмина сексистката забележка — вече бе свикнала с тях. Флийт стрийт представляваше агресивна мъжка среда. Журналистите се държаха като тийнейджъри. Сега разбираше защо Джейк я бе измъчил толкова на интервюто. „Кроникъл“ не беше място за срамежливи момиченца. Сред сто и двайсетимата служители в редакцията имаше само две жени. Кара възнамеряваше да увеличи бройката на три.

Работата й в „Кроникъл“ през тази една година бе променила целия й живот. На двайсет и две години тя най-после почувства, че животът й има цел. Официално бе наета като секретарка в информационния отдел; неофициално — правеше всичко, което се налагаше да се свърши. Разбира се, сред основните й задължения бяха да води протоколи на седмичните редакционни заседания; да разнася коректури от печатарите на редакторите; да отговаря на обажданията. Но се налагаше да върши и много неофициални задачи — да притичва до близките кръчми, за да намери някой репортер, или да открива с кои сведения, получени в редакцията, си струва да се занимаят по-обстойно. Барбара се оказа права: работното време не беше от девет до пет.

Това беше бойно кръщение. За три месеца Кара почувства, че е усвоила основното в журналистиката. Също така разбра със сигурност, че иска един ден да стане репортер. Когато за пръв път бе видяла студентите по журналистика в „Питман“, тя бе предположила, че всички са получили скъпо образование и са завършили университет. Но в „Кроникъл“ служителите бяха много смесени. Някои имаха модни акценти и бяха завършили Оксбридж^[1], но имаше и неколцина, които звучаха като нея и се бяха издигнали сами от дъното. Те й разказаха как са напуснали училище на петнайсет и са започнали като куриери и офис помощници в местните вестници, където са се учили на занаята, преди да се преместят в националното издание. Това най-много й харесваше в „Кроникъл“: нямаше снобско отношение и ако човек бе достатъчно добър, щеше да получи своя шанс. Шепа млади журналистки вече започваха да получават признание. Много бяха започнали като секретарки и се бяха издигнали. А това означаваше, че няма причина да не го направи и тя. Само трябваше да намери начин.

— Нужен си горе — заяви Кара на Дезмънд. Трябваше да крещи, за да надвика шума в кръчмата. — Заместник-редакторите имат някои въпроси по материала ти.

Това беше кодовата реплика, с която да го уведоми, че се очертава голяма история. Не можеше да рискува някой писач от конкуренцията да чуе действителните подробности и да отнеме сензацията от „Кроникъл“. Но Дезмънд схвана посланието.

— Разбира се. Ей сега идвам.

Той допи бирата си и стана, изглеждайки изненадващо стабилен след цял следобед, прекаран в обилен запой. Както много журналисти, и той можеше да прекара по-голямата част от деня си в „Стаб“ и въпреки това да сътвори прецизна уводна статия за първа страница. Ето кое бе изненадало Кара най-много през първите седмици: очебийната разточителност на печатарската индустрия — дълги пиянски обеди; неограничени разходни сметки; безобразни номера, които журналистите скрояваха на колеги и конкуренти. На Кара й харесваше цялото това оръфано очарование на тази професия. Сякаш на Флийт стрийт се вихреше безспирен купон и тя имаше късмета да е част от него.

— Кажи сега — поде Дезмънд, щом излязоха навън на безопасно разстояние от подслушваните. — За какво всъщност става дума?

Кара бързо го осведоми.

— Ти идваш ли? — попита я криминалният кореспондент, щом стигнаха „Кроникъл“.

— Не. Трябва да свърша нещо.

Всъщност тази вечер възнамеряваше да тръгне по следите на своя история. И ако всичко се наредеше както трябва, материалът можеше да стане големият й пробив.

Преди две седмици тя най-накрая събра кураж да помоли Джейк за съвет как да се сдобие с първия си авторски материал. Тя не бе сигурна какво е мнението на редактора за нея. Той имаше директен подход и нямаше навика да прави комплименти на хората само защото си вършат работата компетентно. Щом като я бе задържал след изпитателния срок, значи тя не се справяше толкова зле, но през досегашната им работа заедно Кара не бе измъкнала от него нещо повече от обичайното „добра работа, Хийли“. На седмичното редакционно съвещание тя се надяваше да получи някаква задача. Но вместо това Джейк й даде да разбере, че я оставя сама да си блъска главата.

— Намери ми нещо достатъчно добро и ще го публикувам — увери я той.

Отношението му я вбеси, но Кара не се изненада. Редакторът на информационния отдел на „Кроникъл“ беше известен с директния си подход. Той беше рязък и съсредоточен. За разлика от Дезмънд Хейнс и подобните на него, Джейк Уайли рядко можеше да бъде видян в „Стаб“. Понякога, ако екипът празнуваше някоя голяма сензация, той се вясваше сред останалите, но през повечето време спазваше дистанцията между себе си и репортерите си, което вероятно бе най-добрият начин да контролира тази шайка калпазани. Затова се очакваше, че няма да й прави никакви специални услуги. И колкото и да не й се искаше да го признава, Кара разбираше доводите му. Този бизнес беше безскрупулен. Тя трябваше да докаже, че струва толкова, колкото всеки един от опитните репортери.

Накрая именно Джейк по невнимание й предостави идея за статия. Случи се в самия край на дневното съвещание на редакторския екип, когато той подхвърли върху съвещателната маса един брой на тазсутрешния „Кроникъл“.

— О, някой ще се порови ли в тази история? — Вестникът беше прегънат на пета страница и той бе заградил една от статиите в червено. — Има хляб тук и не ми се ще от „Скруз“ първи да се докопат до нея.

Той имаше предвид вестника „Нюз ъв дъ Уърлд“, или „Нюз енд Скруз“, какъвто бе прякорът му. Всички в „Кроникъл“ живееха в страх да не би разследващият неделен вестник да ги изпревари по най-горещите теми.

Репортерите се изнизаха от стаята и оставиха Кара да почисти. От любопитство тя взе вестника, за да разгледа оградената от Джейк статия. Тя бе кратка и информативна и съобщаваше за явяването пред съда на двайсет и три годишния Тобиас Феърфакс, най-малкия син на лорд Феърфакс. Няколко месеца по-рано две шестнайсетгодишни момичета бяха закарани по спешност в болницата след купон в апартамента на Тоби в Челси. Те бяха взели ЛСД, примесено с отрова, и когато се съвзели, казали на полицията, че са получили наркотика не от кого да е, а от самия Тоби Феърфакс. Той бил арестуван, но в края на процеса съдебните заседатели го обявили за „невинен“. Момичетата, произхождащи от обикновени семейства от работническата класа, нямали шанс срещу скъпо платения адвокат на Феърфакс. Той така ги объркал на свидетелската скамейка, че ги изкарал наркоманки, при условие че те били експериментирали единствено с канабис веднъж или два пъти преди въпросната нощ.

Макар на всички да бе известно, че Тоби е виновен, вестниците нямаха друг избор, освен просто да съобщят фактите от делото. Положението бе оскърбително, особено когато баща му лорд Феърфакс наскоро се бе изправил пред Камарата на лордовете, за да държи реч срещу наркотиците, като се бе обявил за затварянето на ъндърграунд хипи клубове като НЛО, „Мидъл Ърт“ и „Хепънинг 44“, и въпреки това бе доволен, че синът му е избегнал съдебно преследване за много по-лошо престъпление. Сега всички на Флийт стрийт търсеха начин да разнищят Тоби Феърфакс.

Докато стоеше в заседателната стая, Кара бе обзета от вълнение. Това беше нейният шанс да впечатли Джейк.

Следващата седмица Кара си взе един ден от редовния си годишен отпуск, за да направи някои проучвания. Отиде с влак до Есекс, за да разговаря с двете момичета. Родителите им, опарени от обвиненията, които бяха разпространени, не й разрешиха да говори с дъщерите им по телефона, затова тя ги изчака пред училището, в което учеха. Никол и Джени с готовност я придружиха в едно близко кафене и й разказаха своята версия за случилото се.

— Дано да успеете да го пипнете — каза Джени, по-отзивчивата от двете. Полицията се бе отказала от по-задълбочено разследване на инцидента, след като лорд Феърфакс си бе пошушукал с един от главните инспектори.

Момичетата й казаха, че са се запознали с Тоби в „Мидъл Ърт“. Изглежда, че той висеше там през повечето петъци.

И тази вечер Кара също щеше да е там.

В апартамента си Кара се приготви за предстоящата вечер. Благодарение на повишената си заплата в „Кроникъл“ тя успя да се изнесе от всекидневната, която делеше с другите момичета, и си нае едностаен апартамент на приземния етаж в Ърлс Корт. Не беше кой знае какво, но за нея означаваше много да има място, което да нарече свое.

Много мисли какво да облече за вечерта, понеже искаше да се впише сред необичайната тълпа, която посещава клуба. Откакто бе започнала да работи в „Кроникъл“, се обличаше по-консервативно, но сега имаше шанс да се поотпусне. Накрая се спря на светлозелена рокля, която едва скриваше задника й. Като я съчета с високи до коленете ботуши и с късата си палава прическа, тя заприлича малко на женската версия на Питър Пан. Устните й бяха бледи, а очите — с опушен грим; носеше и подхождаща чанта с мъниста, в която имаше диктофон и тефтер. Съмняваше се дали диктофонът ще й свърши работа заради силната музика; но през изминалите няколко месеца в „Кроникъл“ бе научила, че няколко внимателно отбелязани стенографски записки биха имали същата тежест в съда, колкото и един запис.

„Мидъл Ърт“ нямаше нищо общо с местата, в които Кара бе ходила с Дани. Онези бяха гангстерски лъскави заведения, където мъжете си показваха парите и връзките. „Мидъл Ърт“ беше в другата крайност на лондонския ъндърграунд: хипи клуб, място на свободната любов и психеделичната сила на цветята. Разположен в обширно мазе в Ковънт Гардън, той бе отворил наскоро, след като поредната хайка срещу наркотиците бе затворила НЛО завинаги. Сега „Мидъл Ърт“ беше центърът на алтернативната сцена.

Кара се озова в клуба малко след полунощ — нямаше смисъл да ходи по-рано. Когато пристигна, Грант Милър, един от младите фотографи на „Кроникъл“, вече бе на опашката. Също като нея той беше млад и нетърпелив да се докаже. Когато тя бе отишла при него с идеята си да пипнат Тоби Феърфакс, той с радост се съгласи да я придружи и да запечата момента с фотоапарата си. Беше мълчалив и разсъдлив младеж и Кара му имаше доверие, че няма да разгласи тайната им мисия.

Той обикновено се обличаше много семпло, затова тя с удоволствие забеляза, че тази вечер си е направил труда да се впише в общия имидж. С кафявите си кожени клоширани панталони с ресни по страничните ръбове и тясната карирана риза Грант изглеждаше малко като каубой.

— Готов ли си?

Вместо да й отговори, той повдигна леко каубойската си шапка „Стетсън“, за да й покаже скрития под нея фотоапарат.

— Тогава да вървим.

„Мидъл Ърт“ бе съставен от няколко тъмни, подобни на пещери помещения. Влизането в клуба беше нещо като влизането в Страната на чудесата на Алиса: необичайно, екзотично място, пълно със странности. Въздухът бе натежал от миризмата на тамян и марихуана; музиката бе толкова силна, че Кара едва разпозна песента — „Щастливият Джак“ на Ху^[2].

По пътя от спирката на метрото се бе чувствала неловко заради тоалета си, но сега, като влезе вътре, Кара разбра, че далеч не е най-екзотично облечената. Момичетата носеха всичко — от оскъдни секси панталонки до блузи в селски стил; някои бяха боси, други — без сутиен; някои имаха изрисувани цветя и сърца на бузите, докато други се плъзгаха наоколо с ролкови кънки. Мъжете имаха дълги, разпуснати коси и големи бради и носеха кадифени чарлстон панталони и украсени с брокат якета, кафтани и хипи мъниста. Психеделичните мотиви не си подхождаха много с индийските десени, но на никого не му пукаше. Едно момиче с пола на индиански шарки мина унесено наблизо и очевидно „пътешестваше“, тъй като прегръщаше всички, с които се сблъскваше. Кара никога не бе виждала подобно нещо в живота си.

Не й отне много дълго да забележи Тоби Феърфакс — позна го от снимките във вестниците. Той беше в ъгъла с група други момчета. Тя ги погледа малко, видя разни хора да ходят при него и след бързо обсъждане да си отиват щастливи с хапчето, което си бяха избрали. Кара прокара набързо ръка през косата си и се приготви за действие.

— Хей, красавице. Чух, че си търсиш забавление?

Кара се обърна, щом чу непознатия глас. Беше Тоби. Висок и строен, той имаше напълно бохемски вид: кожено елече, панталони чарлстон и наниз с мъниста около врата. Пясъчнорусата му коса — привързана с шарена кърпа — падаше до раменете му и изглеждаше по-мека и по-лъскава от тази на повечето момичета в заведението. Той беше хипи само за уикенда и с радост използваше контракултурата, за да оправдае живота си, белязан от мързеливи развлечения.

Кара влезе в роля и му се усмихна сладко-сладко.

— Какво предлагаш?

Той протегна ръка и отвори дланта си. Тя погледна към малката бяла таблетка с гравираното в центъра й розово сърце. ЛСД.

— Колко?

Той каза цената. Кара му даде парите и взе наркотика. С крайчеца на окото си видя как Грант щрака с фотоапарата. Наоколо бе толкова оживено, че никой не му обърна внимание.

Тя се зачуди дали смее да рискува и да скрие хапчето в дланта си. След като онези момичета се бяха озовали в болница, не гореше от особено желание да експериментира с това, което й даваше Тоби.

Като отвори уста, тя се престори, че мята таблетката на езика си и я поглъща, надявайки се Тоби да не забележи.