Тара Хайланд
Дъщери на греха (43)

Четиридесет и втора глава

Лондон, юни 1966 г.

— За къде си се наконтила така? — Дани застана зад Кара, докато тя си слагаше очна линия пред огледалото на тоалетката, плъзна ръцете си през кръста й и я гушна към себе си.

— За работа, глупчо — изкикоти се тя.

— Тъкмо се прибрах — оплака се той и я целуна по врата. — Предпочитам да останеш и да се чукаме.

Тя направи физиономия срещу отражението му в огледалото.

— Не мога. Ако закъснея пак, Ронан ще ме изхвърли.

— И какво от това? Притрябвала ти е скапаната му работа. Аз ще се грижа за теб, знаеш го.

Дани обхвана гърдите й с ръце и се притисна към задника й, за да й покаже колко е възбуден. Въпреки добрите си намерения, Кара въздъхна, изпусна върху тоалетката молива за очи и той изтрака. Винаги губеше контрол, когато Дани беше наблизо.

Давайки си сметка за ефекта, който предизвиква у нея, той се усмихна победоносно.

— Виждаш ли? Това не е ли по-забавно, отколкото да се бъхтиш в оня смрадлив клуб?

Напоследък често спореха по този въпрос. Дани я караше да престане да работи в „Еклипс“ — чувстваше, че тази работа отнема твърде много от времето й. Разглезен от майка си и сестрите си, той бе свикнал да получава каквото поиска и когато го поиска, а това означаваше Кара да бъде на пълно разположение. Той очакваше от нея да бъде на линия, когато му скимне, без да го интересува има ли тя други планове: независимо дали трябваше да отиде на работа, или да се види с приятелки. Вероятно не би било толкова зле, ако животът му бе по-подреден, защото тогава тя щеше да нагоди програмата си към неговата. Но той се прибираше по различно време на денонощието и очакваше от нея да бъде там. Напоследък работата й не му отърваше, затова той й натякваше да напусне. Досега тя се противеше, но все по-трудно удържаше фронта. Дани винаги постигаше каквото си бе наумил.

Той й предложи да се пренесе при него само седмица след като спаха заедно за пръв път. Тя и бездруго през повечето време живееше там, бе налудничаво да ходи до вкъщи и да се връща само за да се преоблече. Това се случи преди близо година. Кара обожаваше апартамента и й харесваше мисълта двамата с Дани да имат свой дом. Него пък го развеселяваше усърдието й да чисти и да готви всяка вечер. „Мога да наема някого да изчисти“ — предлагаше й неведнъж. Но той явно не разбираше, че Кара вършеше всичко това с удоволствие, защото искаше да създаде истински дом за тях двамата — нещо, което никога не бе имала през всичките си деветнайсет години. За пръв път в живота си тя се чувстваше устроена и усещането й харесваше.

Единственият човек, за когото й бе малко мъчно, беше Ани. Майката на Дани не одобряваше съжителството им без брак. Не им каза нищо, ала Кара усещаше чувствата й. Но безпокойството й не трая дълго. Личността на Дани беше обсебваща и той я поглъщаше изцяло. Тя се гордееше, че е до него. Вече хората й правеха път и се отнасяха към нея с уважение. За човек, който толкова дълго беше едно нищо, това означаваше всичко.

Сега, когато Дани започна да мачка гърдите й, Кара почувства как се предава на ласките му. Тя запретна малко късата си рокля и захвана с палци краищата на бикините си. Щом щеше да се предава, смяташе да прояви малко повече ентусиазъм. Дани все я насърчаваше да бъде по-инициативна и този път тя щеше да му даде каквото иска. Като изрита бельото си настрани, Кара се обърна с лице към него. Седна на тоалетката и като разтвори бедра, започна да се гали.

— Хей! — Тъмните очи на Дани светнаха одобрително. — Това е ново.

И преди я бе карал да го прави, но тя винаги му отказваше. Предпочиташе да отидат в леглото и да го направят по обичайния начин, но знаеше, че Дани си пада по разнообразието. С него се научи да е по-изобретателна. Вниманието му не се задържаше дълго на едно място и тя разбираше, че колкото и да я харесва, няма да е трудно да отклони погледа си от нея. Отначало нямаше нужда да се тревожи, невинността й го възбуждаше достатъчно. Повечето момичета, които той познаваше, бяха натрупали доста опит, преди да бъдат с него. Кара беше различна, напълно неопетнена и нетърпелива да се учи. Той изпитваше голямо удоволствие да я посвещава, да й показва как да му достави удоволствие и да й помага да разбере какво й харесва на самата нея. Но напоследък това не му бе достатъчно и тя трябваше да се постарае да задържи интереса му.

Докато я гледаше как движи пръстите си навътре и навън, той изстена от нетърпение и Кара се зарадва, че усилията й са били възнаградени. Виждаше издутината, която се очертаваше през дънките му.

— Искаш ли и ти да си поиграеш? — подразни го тя, като се протегна и го докосна, при което с удоволствие усети надигането на члена му.

— И още как — задави се той.

Докато Дани се зае бързо да разкопчае колана си, тя разкопча дънките му. Хвана пениса му в основата и го насочи в себе си, като пое само върха му, а ръката й се движеше нагоре-надолу по дължината му с бавни, сигурни движения, точно както той й бе показвал. Тя постепенно ускори движенията си, чувствайки растящата му топлина в дланта си, докато той вече не бе способен да издържа. Тогава той изсумтя и като я сграбчи през кръста, дръпна я към себе си и проникна напълно.

— Как ти се струва това, кучко? — попита Дани, като се блъскаше в нея и всеки негов тласък я избутваше все по-назад върху тоалетката, докато голият й гръб взе да се удря в студеното, твърдо огледало. — Харесва ли ти да те чукам така?

Обикновено Кара мразеше грубите му думи, но днес беше прекалено погълната от собственото си удоволствие, за да забележи.

Те свършиха едновременно, Кара се разтърси от оргазма си секунди преди Дани да нададе вик, сигнализиращ собственото му освобождение.

За момент останаха вкопчени един в друг, задъхани, тя обгърнала кръста му с крака, той — свел глава върху нейната.

Постояха така, докато възвърнаха дишането си. Когато Кара спря да трепери, ръцете й се обвиха около врата на Дани и го прегърнаха силно. Този момент беше любимият й — след като бяха правили секс, тя се чувстваше най-близо до Дани. Смяташе да му предложи да отидат в леглото да се гушнат, но Дани се отдръпна. Тъмните му очи я изгледаха с обожание и на нея й стана хубаво. Като отметна влажната й коса от челото, той каза одобрително:

— Това беше секси.

Кара засия от похвалата.

— Знам.

Той я щипна любвеобилно по бузата.

— Някой момък ще ми е много благодарен.

Думите му й подействаха като юмрук в корема.

— Дан! — възрази тя и го бутна назад. Очите й автоматично се насълзиха. Мразеше да й говори така — да й прави намеци, че двамата могат да се срещат с други. Тя приемаше, че връзката им ще е вечна. — Какво означава това?

Той се засмя на реакцията й.

— Нищо, скъпа — рече с безразличие. Взе дънките си от пода и започна да ги обува.

Кара захапа устната си, за да не трепери.

— Не ми прозвуча като нищо.

Дани въздъхна раздразнено. Ако мразеше нещо, това беше жените да се опитват да го изнудват емоционално.

— Божичко, няма нужда да ми се святкаш. Само те занасях.

Давайки си сметка, че той изпробва търпението й, Кара се насили да се усмихне.

— Разбира се, съжалявам. Прекалих.

Но за нея моментът беше съсипан.

 

 

— Съжалявам!

Ронан погледна от бюрото си към Кара, която изтича забързано край него. Той многозначително потупа ролекса си и тя се извини още веднъж. Тази седмица закъсняваше за трети път и управителят на клуба реши, че трябва да си поговори с нея. Ако някое от другите момичета се бе държало така, досега да го бе уволнил. Но Кара открай време му беше слабост. Може би защото в сърцето си знаеше, че тя е добра по душа — някои от другите сервитьорки закъсняваха системно, но Кара не беше такава преди. Всъщност беше идеалната служителка — докато не се бе захванала с Дани Конъли.

На Ронан не му харесваше начинът, по който Дани я променяше. Младежът беше паразит, щеше да вземе каквото му е потребно и щеше да я напусне. Ронан не се съмняваше в това, но знаеше, че няма смисъл да го казва на Кара — тя бе толкова влюбена, че нямаше да го послуша. Той само се надяваше да греши и всъщност Дани да оцени какъв късметлия е, че я има.

 

 

Кара влетя през вратите на съблекалнята, доволна, че е успяла да избегне лекция от Ронан. Този път очакваше да я смъмри в кабинета си, но той отново не се намеси по повод на закъснението й. Въпреки това, макар управителят да бе мек спрямо нея, другите сервитьорки не бяха толкова милостиви. Щом влезе в съблекалнята, тя усети острите осъдителни погледи на другите момичета.

— Пак закъсняваш — отбеляза Мел.

Кара разбираше, че това е голям проблем за тях. Те бяха огорчени от факта, че тя идваше и си тръгваше, когато й хрумне, а те не можеха.

— Задържаха ме — смотолеви Кара.

Червенокосата се усмихна ехидно.

— Дани май трябва да инсталира часовник на тавана в спалнята си. Така може би ще започнеш да идваш навреме.

Другите се изхихикаха, а Кара се изчерви. Шегата нямаше да я засегне толкова, ако не бе точно на място.

— О, я престани — сопна се тя. — Не си го изкарвай на мен само защото са те зарязали.

Думите излязоха от устата на Кара, преди да успее да ги спре. Само преди няколко седмици Мел през плач й бе разказала за раздялата си с Тони, приятеля й от шест месеца. А сега тя използваше тази информация срещу приятелката си. Кара разбра, че постъпката и е непростима, но се бе смутила, защото Мел бе познала истината за закъснението й и това я принуди да застане в отбранителна позиция.

Но в действителност Кара мразеше да се кара с другите момичета. Усърдно се бе старала да се сприятели с тях. А сега, за няколко кратки месеца, цялото й старание бе отишло на вятъра. И което бе по-лошо, тя знаеше, че вината е предимно нейна. Откакто беше с Дани, не се отнасяше много добре с момичетата — те бяха мили с нея, когато бе имала нужда от тях, а после, веднага щом си намери гадже, ги заряза. Когато я викаха да излязат заедно, тя винаги тичаше нанякъде, за да се срещне с Дани. Но той очакваше от нея точно това и тя не искаше да го разочарова. Беше сигурна, че всяка от тях щеше да постъпва по същия начин, ако имаше и частичка шанс да е момичето на Дани.

Останалата част от вечерта беше ужасна. Мел беше популярна сред сервитьорките и след новината за скарването им в съблекалнята другите момичета изолираха Кара. Мел, която разпределяше обслужването на масите, постоянно й даваше най-лошите клиенти — тези, за които се знаеше, че не оставят бакшиш. В края на вечерта, неспособна да се изправи лице в лице с колежките си в съблекалнята, тя просто си сложи едно палто върху костюма и хукна към къщи.

 

 

Когато се прибра, Дани я чакаше. Той настоя да й приготви чай и сандвич и Кара предположи, че се опитва да й се реваншира заради спора им от по-рано. Почувствала се поотпусната, тя направи грешката да му разкаже за случилото се на работа.

— Не е редно така — отбеляза той, след като я изслуша. — Искаш ли да говоря с тях?

— Не — побърза да отвърне. Само това й трябваше — Дани да се намеси и да заплаши всички да се държат добре с нея. Това щеше да е още по-лошо от студеното им безразличие. — Мога да се справя.

Той поклати глава.

— Убий ме, не мога да разбера защо още стоиш там. Как смяташ, какво си мислят за мен, след като ти работиш в тая дупка? Всички ще решат, че не мога да те издържам.

— Но ти си излизал с много други момичета, които са работили там — изтъкна Кара. — Тогава нямаше нищо против.

— Към тях не съм бил толкова сериозен. Не ми харесва други мъже да хвърлят похотливи погледи на това, което е мое.

Хареса й как го каза — „мое“, сякаш тя му принадлежеше.

— Един ден ще се оженим, нали, Дан? — попита тя импулсивно.

Той разроши косата й.

— Разбира се, скъпа.

Те се гушнаха на дивана и тя се почувства по-добре. Имаше Дани и това трябваше да й е достатъчно. Той беше нейното семейство, нейните приятели, всичко — нямаше значение какво мислят останалите.

 

 

На следващия ден Кара подаде молба за напускане в „Еклипс“. Дани беше доволен — най-после бе постигнал каквото искаше — и Кара разбра, че тя също е щастлива. Преди се безпокоеше какво ще прави, ако остане без работа, но през следващите няколко месеца откри ново призвание, което зае цялото й време — удоволствието. То беше нещо, от което тя бе имала много малко в живота си. Дани нямаше време за споразумения — той вярваше в получаването на онова, което искаше и когато го поискаше. И Кара откри, че не е толкова лошо да живее по този начин.

През вече свободното си време тя започна да излиза с приятелките на бизнес съдружниците на Дани. Повечето от тях също не работеха и прекарваха дните си на Кингс Роуд и Карнаби стрийт, като пазаруваха в „Биба“ и „Мери Куонтс Базар“, където прахосваха плодовете от тежкия труд на мъжете си. Кара с радост се присъедини към тях. Тя обожаваше новата мода на миниполите, които прилягаха на дългите й крака и стройното й тяло, и скоро гардеробът й бе претъпкан с дрехи и обувки: сред любимите й беше една къса рокля без ръкави в черно и бяло, която носеше с бял PVC шлифер и ботуши до коляното с равна подметка. Засилващата се популярност на момчешкия имидж, въведен от късокосия модел Туиги, я зареди с увереност и тя копира точно вида на модната си икона, като самия Видал Сасун^[1] оформи непокорната й черна коса в палава прическа, която подчерта големите й очи и силните й черти.

Новият й външен вид обаче не беше само в нейна полза. Всичко беше част от ролята й на приятелка на Дани Конъли. Той обичаше да се конти с елегантни италиански костюми и да излиза из града, прегърнал своето малко, радващо окото съкровище. От Кара се искаше само да изглежда красива. Те прекарваха много време по нощните клубове, най-вече в „Еклипс“. Отначало на Кара й беше неудобно да се връща там, след като си бе тръгнала при такива неприятни обстоятелства. Но Дани настояваше.

— Всичките ми приятели се събират там. Не можеш вечно да се криеш — изтъкна той. — Освен това никой няма да ти каже нищо, щом си с мен.

Първата вечер, като отиде с него в клуба, й беше притеснено, особено когато възложиха на Мел да ги обслужи. Но както винаги, Дани се оказа прав — бившата приятелка на Кара се държа съвсем любезно с тях. И макар на Кара да й липсваха закачките с другите сервитьорки, тя си каза, че просто такава е цената, за да е с Дани, а беше сигурна кое от двете би предпочела.

Въпреки че вече не работеше, на Кара й харесваше да смята, че животът й не е съвсем безцелен. Тя се зае с обновяването на апартамента, като напълно го модернизира с дръзки цветове и съвременни мебели. Понякога съжаляваше, задето не са избрали по-традиционно обзавеждане — нещо класическо и не толкова крещящо, нещо по-съобразено с красивата архитектура на сградата. Но Дани бе категоричен. „Когато хората влязат тук, искам да видят, че съм успял“.

Малко се дразнеше, че той наричаше апартамента „мой“, а не „наш“, и все още говореше с „аз“, а не с „ние“, но се опитваше да не си го слага на сърце. Парите и положението бяха важни за него, макар за нея да не бяха от значение. А и сега той изкарваше прехраната им, а не тя.

Понякога съвестта малко я гризеше. Спомни си как само преди две години беше изключително горда с работата си в магазина, когато се грижеше за счетоводството и доставките. Сега нямаше никаква друга цел, освен да се забавлява. Но щом някога почувстваше вина, тя бързо си припомняше, че е на деветнайсет, че е млада, щастлива и се радва на живота, така че защо да се обвинява? Бе преживяла много тежки години — сега заслужаваше малко повече удоволствия.

 

 

Бяха минали около шест месеца от напускането й от „Еклипс“, когато Кара се натъкна на статията — едно от онези описания на златната ера на Холивуд. Видя рекламата й на корицата на „Мери Клер“^[2] и не устоя на изкушението да го купи. Вътре се споменаваше за майка й, разбира се. Беше една от онези истории, в които надълго и нашироко се разказваше как Франсис Фицджералд, която за кратко е била изгряваща кинозвезда, загива в експлозия, след като катастрофира с колата си в нетрезво състояние. Изказваха се много намеци и предположения за нещастен брак, за особеното й поведение в месеците преди смъртта й и за мистериозните обстоятелства около нещастния инцидент, при който е загинала.

Както винаги, Кара не беше сигурна защо чете статията. През повечето време се опитваше да не мисли за майка си. Но дълбоко в съзнанието й винаги се таеше необясним интерес към жената, която я бе изоставила, и тя имаше нужда да го задоволява от време на време. В сиропиталището, по време на съботните екскурзии до киното, тя понякога гледаше някой от филмите на майка си. Това не я разстройваше. Кара винаги се чувстваше необичайно безпристрастна — сякаш прелестното създание на екрана нямаше нищо общо с нея. Дори сега, ако някъде даваха стар филм с Франсис Фицджералд, тя отиваше да го гледа — винаги сама. Никога не споменаваше за излизанията си, даже и на Дани. Не беше сигурна, че той би разбрал. Честно казано, и тя самата не знаеше дали разбира. Може би това беше единственият начин, по който можеше да почувства близост с майката, която я бе изоставила.

Кара затвори списанието и го остави да падне на пода. Беше достатъчно засега. Не искаше денят й да се провали от мисли за майка й. Бе прекарала чудесна сутрин в пазаруване, а сега, докато лежеше на новия бял кожен диван, напечена от проникващите слънчеви лъчи, й се доспа. Зачуди се дали ще има време да подремне, преди да излязат с Дани вечерта.