Тара Хайланд
Дъщери на греха (23)

Двадесет и втора глава

Франи се наспа доволно сред уюта на огромното легло с балдахин, наслаждавайки се на приятното чувство, че не се налага да става. Като се протегна вяло, тя се претърколи по гръб, при което хладните копринени чаршафи се омотаха около голите й крака. През плътните завеси се процеждаше лъч светлина, който осветяваше старинния часовник на отсрещната стена на стаята — беше почти пладне.

С тиха въздишка Франи избута завивките. Измъкна се от леглото, облече сатенения халат в цвят слонова кост и прекоси стаята до френските прозорци, които извеждаха на дългата дванайсет метра тераса, която опасваше стаите на Макс — техните стаи, поправи се бързо Франи. Тя изобщо не се изненада, когато откри съпруга си да седи навън и да чете брой на „Уолстрийт Джърнал“.

Щом чу стъпките й на терасата, Макс вдигна поглед от вестника и й се усмихна.

— Добро утро, поспаланке. — Той стана, приближи се до Франи и я целуна, след което погледна часовника си. — Вече започвах да си мисля, че съм се оженил за Рип ван Уинкъл^[1].

Франи се засмя.

— Не забравяй, скъпи, че съм актриса. Трябва да се наспивам добре, за да съм хубава.

Той вдигна ръка и докосна бузата й.

— Ти винаги си хубава.

Франи се разчувства от думите му. Макс се държеше така всяка сутрин, откакто бяха пристигнали тук — мило, внимателно и любящо. Така започваха всеки ден — закусваха на терасата и пиеха Бъкс Физ^[2], за да отбележат началото на брачния си живот. Изминалите четири дни в Станхоуп Касъл бяха вълшебни. И Франи печелеше добре като актриса, но не бе толкова богата като Макс — повечето хора не можеха и да сънуват такова богатство, дори тя. Обслужващият персонал беше цяла армия, имаше си прислужници за всичко. За Франи бе удивително как само за няколко години се бе превърнала от чистачка на чужди домове в господарка на такава къща.

И то каква къща само!

На сутринта след първата им брачна нощ Макс разведе Франи из замъка. С повече от сто пищно обзаведени стаи само в главната сграда, тя се почувства така, сякаш разглежда музей. Всичко тънеше в абсолютен разкош — имаше боулинг зала, киносалон с петдесет места, няколко басейна в римски стил на приземния етаж. Околностите бяха също толкова впечатляващи — около 5000 квадратни метра цветни лехи, овощни дървета и фонтани, същинска райска градина. Освен главния замък имаше още четири къщи за гости, разпръснати из околността — те посвоему си бяха като отделни имения.

Обиколката им отне четири часа, а още не бяха разгледали и една четвърт от имота. Когато наближи време да сервират обяда, Макс настоя да покаже на новата си съпруга една последна стая, преди да седнат да се хранят. Отведе я на четвъртия етаж, където имаше врата, през която се влизаше към спираловидно стълбище. Стълбите бяха стръмни, но най-накрая достигнаха до един наблюдателен пост на върха на къщата. Макс й обясни, че това е част от стария фар, който някога се е издигал на това място. Бе помолил архитектката да го включи в проекта на замъка.

Макс и Франи се задържаха дълго там, в малката стаичка със стъклени стени и таван, загледани в ширналия се пред тях океан. И тогава Макс каза:

— Тук се случи.

Побиха я студени тръпки. Франи се досещаше какво означават думите му, но все пак трябваше да попита.

— Какво имаш предвид? — попита нервно. — Какво се е случило тук?

— Тук Елинор прескочи парапета и скочи долу.

Думите бяха изречени почти равнодушно, което според Франи можеше да се очаква, когато ставаше въпрос за трагедия, случила се преди повече от десет години. Тя все още търсеше в ума си някакъв подходящ отговор, когато Макс се обърна и излезе от стаята.

Франи се загледа надолу във вълните, които се разбиваха в черните скали, и се замисли какво ли е чувството да изпитваш такова отчаяние, че това да ти се струва единственият изход. През тялото й премина неволна тръпка. Тя едва ли не си отдъхна, когато Макс я повика.

— Идваш ли?

Тя се принуди да откъсне погледа си от бездната.

— Ей сега.

Бързо излезе от стаята, мислейки си колко малко неща все още не знае за мъжа, за когото се бе омъжила. Това бе единственият мрачен момент през тези иначе перфектни четири дни.

 

 

— Гладна ли си? — попита я Макс сега, прекъсвайки спомените й.

Франи с радост отвлече вниманието си от мислите си.

— Като вълк — отвърна.

Макс се обърна към масата от ковано желязо, където имаше кана с кафе, пресен портокалов сок и купа с плодове. Пресегна се и взе най-голямата ягода.

— Ето. — Като държеше плода за дръжката, той й го подаде в устата. Тя отхапа и от крайчеца на устните й потече червен сок. Той се пресегна и нежно го избърса с палец. — Какво друго ти се хапва тази сутрин? Яйца? Палачинки? Гофрети?

— Амиии… — Франи се поколеба за момент. Знаеше, че готвачът му е в готовност — само трябваше да спомене някакво ястие и след двайсет минути то щеше да се появи пред нея като с магия.

— Не се бави в избора си — смъмри я нежно. — Децата скоро ще пристигнат и сигурно ще искаш време да се приготвиш.

Сърцето на Франи се сви. Бяха минали само четири дни от сватбата им, а децата на Макс трябваше да дойдат при тях в къщата тази сутрин — нещо, което тя не очакваше с трепет. Франи се бе опитала да се сприятели с тях преди сватбата, но опитите й за всякакво сближаване непрекъснато удряха на камък. Усети, че Оливия е малко по-открита в желанието си да се опознаят, но когато Франи се опиташе да поговорят, се появяваше Гейбриъл и намираше начин да ги прекъсне. Всичко това я дразнеше ужасно. Но тя бе готова да положи усилия, защото знаеше колко е важно за Макс. Освен това тайно се надяваше, че ако се спогоди с неговите деца, и за него ще е по-лесно да приеме Кара в семейството си.

— О, да! Чудесно ще е да се видя отново с Оливия и Гейбриъл — възкликна тя с пресилен ентусиазъм. — И разбира се, искам да изглеждам в пълния си блясък в тяхна чест. — Но макар да го твърдеше, знаеше, че все още не е съвсем готова за края на медения им месец. Затова, като разхлаби колана на халата си, тя рече дрезгаво: — Обаче по-добре да пропуснем закуската. Мисля, че е по-важно да оползотворим възможно най-добре тези последни мигове насаме заедно. Съгласен ли си?

Макс нямаше нужда от дълги увещания.

 

 

Начумереното изражение на Гейбриъл се задълбочи, щом шофьорът премина с линкълна през портите на Станхоуп Касъл. Синът на Макс бе настоял да тръгнат рано сутринта от Ел Ей, за да пристигнат, преди да е настъпила пладнешката жега. По пътя той не разговаря много със сестра си, понеже предпочиташе да остане насаме със собствените си мрачни мисли. Сега, докато колата пъплеше по алеята, Гейбриъл погледна нагоре към къщата и забеляза баща си и мащехата си горе на балкона, вкопчени в прегръдка. Дори от това разстояние можеше да види, че ръката на баща му се губи под гънките на халата на Франи. Гейбриъл смушка сестра си.

— Май скъпата ни мащеха се труди здраво, за да си изкара прехраната — отбеляза сухо.

Оливия проследи погледа му.

— Гейбриъл! — смъмри го тя, след като схвана коментара му. За разлика от брат си, тя не намираше причини да мрази новата си майка. — Нали обеща да се опиташ да бъдеш по-разбран?

Гейбриъл изсумтя в отговор. Отвори със замах вратата и слезе. Не можеше да се каже, че не харесва Франи. Просто не я искаше в живота им. Когато си представяше мащехата си, със сигурност не очакваше да види това младо, красиво създание, което бе по-близо до неговата възраст, отколкото до тази на баща му. Беше му писнало да слуша неприличните подмятания на приятелите си за нея, както и да се чувства толкова неудобно в нейно присъствие. И макар да разбираше, че тя няма вина за нито едно от двете, беше по-лесно да насочи гнева си към нея, отколкото към човека, когото смяташе за истинския виновник — баща си.

Той подаде ръка на Оливия, за да й помогне да слезе от колата. Като видя съкрушения й поглед, внезапно се почувства зле. Тя беше толкова мила и нежна — много деликатна и женствена, почти по някакъв старомоден начин. Беше толкова различна от леконравните момичета, с които обикновено излизаше. Тя бе изключително търпелива и понякога той трябваше да си напомня, че цялата ситуация е по-тежка за нея, отколкото за него, и като по-голям бе длъжен да й вдъхва утеха. След като с години я бе пренебрегвал, може би беше време да направи малко усилие да бъде по-добър брат.

Гейбриъл се усмихна насила.

— Хайде, мъниче. — Той взе куфара й. — Да те настаним в стаята ти.

Франи с право изпитваше притеснение от поредната си среща с децата на Макс. Новият й съпруг бе разпоредил да се съберат на официален обяд във внушителната трапезария на Станхоуп Касъл, чиито стени бяха окичени с гоблени, а в центъра й бе разположена дълга маса за хранене, украсена със сребърни свещници. В единия й край бяха приготвени четири места и те ги заеха, след което една прислужница започна да им сервира ястие след ястие, стоейки отстрани, докато се хранеха. Франи намери тази официалност за леко неловка, но това бе нищо в сравнение с мъчителната атмосфера на масата. Положението бе толкова зле, колкото и онази първа вечеря в имението на Макс в Холмби Хилс — Гейбриъл отново подмяташе подигравателни коментари при всяка възможност, докато Оливия само седеше мълчаливо и не обелваше и дума, освен ако не й зададяха директен въпрос.

Франи си отдъхна, когато Гейбриъл и Оливия се прибраха в стаите си и тя най-накрая остана сама с Макс. Но за съжаление това не беше краят на неприятностите. Покрай сватбените вълнения не бяха имали много време да обсъдят по-фините подробности от бъдещия си семеен живот. Затова Франи остана немалко изненадана, когато по време на разходката им следобеда Макс я попита кога ще бъдат доставени останалите й вещи.

— Доставени тук? — попита Франи. Внезапно й хрумна, че Макс има намерение да живеят постоянно в Станхоуп Касъл. — Но аз си мислех, че ще живеем в Холмби Хилс.

— Това би означавало да се утрепя от път — обясни й той. — Времето ми е разделено най-вече между Ел Ей и Сан Франциско. А Станхоуп Касъл е точно по средата. — Макс явно забеляза ужасеното изражение на съпругата си, защото добави: — Нали нямаш нищо против, скъпа?

Всъщност Франи не можеше да се сети за нещо по-лошо от необходимостта да живее в това изолирано място през цялото време. Но не искаше да възразява точно сега и да съсипе първите дни от брака им. Беше сигурна, че по-късно ще успее да промени решението на съпруга си.

— Разбира се, че не — усмихна се насила. — Просто не се бях замисляла по въпроса, това е всичко. Но ти си прав, най-разумно ще е да живеем тук.

 

 

Макс трябваше да се връща в офиса си в Сан Франциско на следващия ден. Без филмови роли на хоризонта, Франи бе решила да си даде официално три месеца почивка от работата, за да свикне с брачния си живот. Но без Макс тя не бе сигурна как ще уплътнява времето си. Домакинството до голяма степен се управляваше от само себе си под зоркия поглед на Хилда.

— Нямам никаква представа какви развлечения ще си намирам — призна тя на Макс, когато си легнаха вечерта.

— Може да се възползваш от възможността да опознаеш Оливия и Гейбриъл — предложи той.

Той сигурно имаше право, помисли си тя, докато се пъхаше в леглото. Тъй като бяха във ваканция, и двамата щяха да останат в Станхоуп Касъл до есента. Беше отлична възможност да се сближат.

Затова на следващата сутрин Франи се постара да стане навреме, за да закуси със заварените си деца. Когато слезе долу, те вече бяха в стаята за закуска — просторна лятна пристройка в задната част на къщата, която сутрин се изпълваше от слънчевите лъчи. Разговорът им секна при влизането й.

— Добро утро! — поздрави ги тя бодро, решена да не обръща внимание на настъпилата скованост. — Спах чудесно тази нощ. Предполагам, че е така, защото тук е толкова тихо и спокойно.

Беше възнаградена с пълна тишина. Единственият звук се причиняваше от Гейбриъл, който продължаваше шумно да се храни от чинията с шунка и яйца пред себе си, като от време на време сръбваше от черното си кафе, докато Оливия се взираше с нещастно изражение в полупразната си купа със зърнена закуска.

Но Франи отказа да се поддаде на пренебрежението им. Сега бяха едно семейство, независимо дали им харесваше или не. Затова тя се приближи до подносите със свежи плодове и сладкиши, които бяха оставени отстрани, и започна да си слага от тях. Къщата беше и нейна толкова, колкото и тяхна, и беше време Гейбриъл да го проумее. Като напълни чинията си и една чаша с пресен портокалов сок, тя отиде до масата и седна.

— Всичко това изглежда прекрасно, нали? — отбеляза Франи. Оливия вдигна поглед и я дари с бегла усмивка. Гейбриъл изгледа навъсено сестра си, при което тя бързо сведе поглед, но все пак Франи се окуражи. — Е, имате ли някакви планове за деня? — прояви упорство тя. — Ако нямате, може да отидем някъде с колата. Баща ви каза, че природата наоколо е страхотна. Може да ми покажете някои от любимите си места…

— Съжалявам, няма да мога — прекъсна я безцеремонно Гейбриъл. — Ще се срещам с едни приятели от училище.

— О! — Франи не бе особено изненадана от реакцията му, но остана малко разочарована. — Разбирам. — После се обърна към Оливия. — А ти какво ще кажеш, мила? Имаш ли планове?

— Оливия идва с мен — отвърна Гейбриъл, преди сестра му да има възможност да се обади. — Снощи се разбрахме, нали, сестричке?

Той се обърна към Оливия, която хапеше устната си.

— Да, точно така — рече извинително, неспособна да срещне погледа на мащехата си.

Франи предположи, че я лъжат. Подозираше, че Гейбриъл не е имал намерение да взима Оливия днес със себе си и сега го правеше само за да я ядоса. Също така чувстваше, че Оливия с радост щеше да прекара деня с нея, ако не бе предаността й към брат й.

— Ясно — каза Франи, не желаеше да разстройва очевидно лабилното момиче. — Разбирам.

 

 

— Много е подло да я оставим тук сама.

Един час по-късно Оливия се чувстваше ужасно заради случилото се на закуска. Франи се опитваше да положи някакво усилие и тя се чувстваше зле, задето я изоставяха.

— Не се тревожи — успокои я Гейбриъл. — Сигурен съм, че й е все едно.

— Вероятно. — Оливия се съмняваше в преценката на брат си за ситуацията.

Гейбриъл въздъхна раздразнено.

— О, за бога! Нямам време да се разправям със съвестта ти. И бездруго вече закъсняваме. Ако предпочиташ да останеш тук при скъпата ни мащеха, тогава така кажи. Няма да ти преча.

От начина, по който го каза, на Оливия й стана ясно, че изобщо няма да му хареса. Тя се разкъсваше от колебания. Знаеше, че правилната постъпка беше да отиде при Франи, но също така не искаше да дразни брат си. Очакваше с нетърпение днешния ден и не искаше Гейбриъл да тръгва без нея. Той обикновено никога не я канеше с него и приятелите му, но откакто баща им бе обявил обвързването си с Франи, брат й бе започнал да полага усилия да я включи отново в живота си. Тя не беше сигурна за причината — дали защото и двамата порастваха и той бе станал по-търпелив към компанията й, или го правеше само напук на мащехата им. Но която и от двете да беше, тя не искаше да застраши с действията си новите им отношения.

— Май си прав — рече неохотно Оливия. — Да тръгваме.

Тя не бе много наясно с плановете за деня, освен че щяха да се срещнат с някои от приятелите му на плажа. Караха по магистрала 1 в посока Сан Франциско около четирийсет минути, преди Гейбриъл да намали мустанга и да спре на една застлана с чакъл отбивка. Там бяха паркирани още две коли, но въпреки това Оливия имаше чувството, че се намират в средата на нищото.

— Къде сме? — попита тя.

— Ще видиш — отвърна тайнствено Гейбриъл.

Те излязоха от колата и тръгнаха към края на скалата. Чак тогава Оливия видя усамотеното заливче долу. Приятелите на Гейбриъл вече бяха там — две момичета и две момчета, които се бяха излегнали под гигантски чадъри на розови и бели райета.

— Как са слезли там? — поиска да узнае Оливия. Не се виждаше никаква пътека.

— Оттук.

Тя последва Гейбриъл през някакви храсти и излязоха на нещо като пътечка, издълбана в скалите. На места беше стръмна и камъните бяха покрити с хлъзгав мъх. Гейбриъл, който явно бе минавал оттук стотици пъти, вървеше отпред и носеше чантите им, докато Оливия стъпваше по-предпазливо. Най-после стигнаха плажа.

Приятелите на Гейбриъл се втурнаха към тях да ги посрещнат.

— Успя да дойдеш значи! — поздрави го едното момче, като го плесна по гърба.

Младежът беше висок и мускулест, с тъмни очи и коса. Гейбриъл го представи като Теди. Другият се казваше Брет и имаше по-интелигентна физиономия, пясъчноруса коса, яка фигура и очила. Двете момичета се казваха Труди и Ейприл, бяха руси и с пищни форми, които се показваха от банските им на точки.

Оливия остана встрани, чувствайки се срамежлива и малка. Почти не излизаше с връстниците си, а тези тук бяха поне с две години по-големи.

— Изпържих се — обяви Труди, която бе по-красива. — Да идем да се топнем. — Уж го каза на всички от групата, но очите й бяха насочени към Гейбриъл.

— Аз съм „за“! — обади се Ейприл и я хвана за ръка.

Двете момичета хукнаха към морето и оставиха Оливия с трите момчета.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Гейбриъл сестра си.

— Не си взех бански — оправда се тя.

— Това не бива да те спира — обади се Теди и й намигна.

Гейбриъл го цапардоса по рамото.

— Хей! Това е сестра ми.

— Извинявай — извини се Теди. Погледът му се насочи към момичетата, които се плискаха във водата. — Ще ида да се разхладя.

И той се затича. Оливия видя как брат й го изгледа със завист.

— Не се безпокой за мен. — Тя бръкна в чантата си и извади една книга. — Аз ще седна да почета.

Гейбриъл се поколеба, чудейки се как ще е най-добре да постъпи. Знаеше колко чувствителна е Оливия и не искаше да я оставя сама.

Брет явно също усети дилемата му.

— Ти върви — намеси се той. — Аз ще остана да правя компания на Оливия.

Гейбриъл отмести поглед от сестра си към Труди, която го викаше от водата. Не му харесваше идеята да остави Оливия, но Брет каза, че ще остане с нея… За нищо на света не би оставил сестричката си сама с някои от приятелите си — с Теди например, — но Брет беше свестен. С него тя щеше да е в безопасност.

— Ами, ако си сигурна… — каза той на Оливия.

— Всичко е наред — увери го тя, понеже не искаше да разваля деня му.

Той нямаше нужда от повече увещания. Хукна към морето и заплува, за да отиде при другите. Труди изписка радостно, когато той мина зад нея и я потопи във водата, и скоро четиримата започнаха да се пръскат, боричкат и да се надбягват по мокрия пясък на брега.

Оливия и Брет отидоха до чадърите. Тя седна на одеялото и той последва примера й. От водата долетя поредният радостен писък и те обърнаха погледи нататък.

— Може да отидеш при тях, ако искаш — каза му Оливия. — Не се чувствай длъжен да стоиш при мен.

— Не е задължение, а удоволствие — заяви галантно. Кимна към книгата й. — Какво четеш?

— О, един роман от Виктория Холт. Някаква любовна история. Но тя пише и исторически книги — добави Оливия, понеже не искаше той да си мисли, че чете само безвкусни книжлета — под псевдонима Джийн Плейди^[3].

— А, ясно. — Той се излегна на една страна, облегнат на едната си ръка, и я погледна с интерес. — Значи се интересуваш от история?

Въпросът му я изненада, както и проявата на внимание.

— Да, интересувам се.

— От кой исторически период по-точно?

Докато му разказваше, Оливия се изненада колко бе лесно да разговаря с този човек, когото познаваше едва от половин час. Денят май щеше да се окаже по-добър, отколкото бе очаквала.

 

 

След като децата тръгнаха, Франи се зае да напише благодарствени писма за сватбените подаръци. До един часа тя вече бе написала десет и започваше да й писва. Икономката Хилда с непогрешимото си чувство за време се появи, за да я попита какво би искала за обяд. Макар Франи да не бе особено гладна, все пак поръча някаква храна — поне щеше да се занимава с нещо.

След като писането на благодарствени писма й омръзна, тя прекара следобеда в разходки из околността, след което преплува петдесет дължини във външния басейн с олимпийски размери. Върна се в стаята си към четири часа и спа два часа. Като се събуди, с удоволствие видя, че наближава шест — скоро Макс щеше да се прибере. Ентусиазирана от този факт, тя се засуети наоколо, подготвяйки се за завръщането му. Изми и фризира косата си, избра да облече една страхотна вечерна рокля. Към седем вече седеше в библиотеката, отпиваше с наслада от питието си, водка мартини, и го очакваше.

Хилда влезе в седем и половина.

— Исках само да проверя — кога предпочитате да бъде сервирана вечерята, госпожо Станхоуп?

— Ще почакам, докато се върне Макс — отвърна Франи безгрижно.

Икономката се изненада.

— Вероятно ще е по-добре да се нахраните сега. Господин Станхоуп може и да не се върне скоро. Той често работи до много късно.

Франи настръхна. Не й допадаше тази надменна жена да й казва какво да прави.

— Както казах, предпочитам да почакам — заяви твърдо.

— Много добре, госпожо Станхоуп — смотолеви икономката. И да се бе подразнила от острия тон на Франи, Хилда не го показа. Вместо това се оттегли тихомълком. Щом жената излезе, Франи отиде да си приготви още едно питие.

 

 

Гейбриъл и Оливия се върнаха към осем, като се смееха и разговаряха оживено, докато влизаха. Поздравиха Франи с едно кратко „здрасти“, обясниха, че са яли, и си отидоха по стаите, като я оставиха да чака мъжа си сама.

Макс се прибра малко преди полунощ. Като чу колата му, Франи изтича долу в антрето да го посрещне и се хвърли в обятията му.

— О, скъпи, липсваше ми! — призна тя, усещайки, че е доста пийнала. Към десет часа се бе отказала да го чака и изяде изстиналото ядене, но храната изобщо не попречи на действието на четирите питиета, които бе изпила.

— И ти на мен. — Той я прегърна набързо и се отдръпна. Тя забеляза умората му. Разбира се, нямаше как да не е уморен — беше излязъл в шест часа сутринта. Двата часа път до Сан Франциско и обратно означаваха, че е прекарал четиринайсет часа в работа и четири в път, пресметна тя.

За нейно разочарование той беше толкова изтощен, че искаше направо да си легне.

— Винаги ли ще бъде така? — попита тя, докато лежаха един до друг в тъмнината.

Но Макс не й отговори. Вече беше заспал.