Тара Хайланд
Дъщери на греха (5)

Четвърта глава

Уайтчапъл, Лондон, декември 1946 г.

— Ще прекратиш ли тази гюрултия — попита Кевин Кейси, — или аз да се заема?

Ани Конъли вдигна поглед към червендалестия великан, който стоеше в кухнята й, и въздъхна. Щеше да мине и без тези неприятности. Децата най-после бяха заспали и тя седеше на кухненската маса с напълно заслужена чаша чай пред себе си и рядък миг на спокойствие. Сега всичко това бе отишло на кино.

Нямаше нужда да пита Кевин от какво се оплаква — и сама чуваше причината. Момичето отново плачеше. Като се имаше предвид, че обитава таванската стая, човек би си помислил, че никой няма да я чува, но шумът се процеждаше през тънките подове, неравните стени и неуплътнените врати. Самият плач не притесняваше Ани, беше видяла толкова много сълзи през последните няколко години, че бе изградила имунитет, но останалите наематели започваха да се оплакват. Кевин не беше първият. Не винеше едрия мъж за раздразнението му. Дните му на докер бяха дълги и тежки, работеше, за да праща пари на семейството си в Ирландия. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше някакво хленчещо девойче, което смущава безценната му дрямка.

Ани въздъхна тежко и се изправи.

— Връщай се в леглото, Кейси. Аз ще се оправя с това. — Колкото и да й се искаше да му остави тази работа, нейно задължение като хазяйка беше да се увери, че всичко ще мине гладко. Това беше един от многото кръстове, които трябваше да носи напоследък.

Преди войната нещата вървяха добре. Беше пристигнала с кораба в началото на трийсетте. Запозна се със съпруга си Девлин в един ирландски клуб. И той като Кевин беше докер и след като го повишиха в надзирател и увеличиха заплатата му, си позволиха да си купят свое жилище в Уайтчапъл. Тухлената къща в джорджиански стил на Кенън стрийт Роуд се намираше в сърцето на Ирландския квартал, построен от придошлите имигранти в средата на деветнайсети век, които бяха пристигнали да търсят работа на разположеното наблизо пристанище. Семейство Конъли се устроиха добре. Ани роди две дъщери — Брона през 1937-а, последвана от Морийн една година по-късно, и малкото семейство живееше щастливо и благоденстващо в Ийст Енд.

Но после започна войната.

Девлин не беше от смелите. Когато започна повикването за задължителна военна служба, той се върна в Ирландия и се скри при роднини, докато приключи войната. По ирония на съдбата, седмица преди десанта в Нормандия, мъжът й се сбил в някакъв бар в Дъблин и някой му прерязал гърлото със счупена бутилка. Умрял на място от кръвозагуба върху мръсния под на кръчмата, оставяйки Ани сама на трийсет и пет години с три малки деца — третото беше момче, на име Даниъл, заченато по време на едноседмичния й престой при Девлин през 1943-та — и без право на вдовишка пенсия.

За щастие разполагаше с къщата. Не беше много — постройката бе четириетажна, висока и тясна, с по две стаи на всеки етаж и с външна тоалетна, — но беше единствената й придобивка. Късметът бе на нейна страна, понеже имотът се намираше на една от малкото улици, които бяха останали невредими след нощните бомбардировки, така че Ани се премести с децата в сутерена и започна да дава под наем останалите стаи. Кевин Кейси бе типичен представител на наемателите, които ползваха услугите й. Той беше странстващ работник, който живееше, където намери работа и се местеше от място на място. Беше тук от два месеца и спеше на един дюшек в стая с други двама мъже в подобно на неговото положение.

За хора като Ани следвоенен Лондон представляваше сурово, мрачно място. С приключването на празненствата след Деня Д^[1] стана очевидно, че освен спирането на бомбардировките, нищо друго не се е променило кой знае колко. Дажбеният режим остана; възстановителното строителство напредваше бавно. Тези като Ани все още нямаха нищо. Тя се опитваше да се отнася справедливо с наемателите си. Много от сънародниците й, които се бяха издигнали в социално отношение, злоупотребяваха и предлагаха отвратителни стаи на онези, които нямаха друг избор и трябваше да се примирят. Ани не беше такава. Но макар да се стараеше да постъпва честно, тя не беше мекушава, както само след малко щеше да разбере и най-новата й наемателка.

Освен че вдигаше шум, момичето на тавана бе извършило нещо, което за Ани бе непростимо престъпление — изоставаше с наема. Хазяйката възнамеряваше да поговори с нея на следващия ден, но инцидентът с плача налагаше да я посети още сега. Докато се качваше по стълбите, Ани се приготви за буря. Все пак не държеше благотворително заведение. И тя имаше гърла за хранене. Трябваше да помни този факт, докато си имаше работа с това момиче.

 

 

Дум-дум-дум. Франи се сви в единия край на леглото, сякаш така щеше да се предпази от жената отвън.

— Хайде. Отвори. Знам, че си вътре. — Франи разпозна гласа — женски, със силен голуейски^[2] акцент. Беше хазяйката, с която се бе запознала, когато пристигна тук преди месец. Висока, едра жена, около трийсет и пет годишна, видът й вдъхваше сериозен респект. Докато се нанасяше, Франи я чу да се кара на един от наемателите заради състоянието, в което бе оставил външната тоалетна, и тогава реши, че не бива да предизвиква гнева на Ани Конъли. А сега бе сторила именно това.

Бяха минали само четири седмици, откакто си тръгна от къщи, но на самотната Франи този период й се струваше цяла вечност. Лесно пристигна с кораба. Имаше много жени, които пътуваха сами, повечето отиваха в Килбърн или Крикълуд в Северен Лондон, където гъмжеше от фабрики и възможности за работа за новопристигнали имигранти. Франи им завиждаше, понеже й се искаше да е млада и безгрижна като тях, да идваше в Англия, за да започне нов живот. Но сега имаше други грижи, предвид, че беше бременна и обезчестена.

След като се озова в Лондон, всичко стана по-трудно. Въоръжена с набързо надраскания адрес на Шон, Франи се запъти към Ийст Енд. Слезе от метрото в Уайтчапъл с намерението да намери къде да пренощува, преди да започне да го издирва на следващия ден. Но като излезе на улицата, бързо се изгуби сред навалицата и лабиринта от улички, които се простираха от метростанцията надолу до Къмършъл Роуд. Преживяването й подейства отрезвяващо. Гледката в Ийст Енд я шокира — скитането й през тази първа вечер из мръсните пренаселени улички на Уайтчапъл й отвори очите за реалността. Семейството й във фермата може и да беше бедно, но тук тя стана свидетел на друг вид бедност — закоравялото приемане да бъдеш на дъното. За провинциално момиче като нея, свикнало с широкия простор и зелените поля, шумът и мръсотията бяха объркващи.

Не беше лесно да намери къде да отседне. „Без чернокожи, ирландци и кучета“ — този знак по прозорците на пансионите й стана до болка познат. Накрая един висок, слаб мъж с тъмна брада и смешна шапка се смили над нея. Той й обясни, че се намира в Еврейския квартал, след което любезно я упъти към къщата на Ани Конъли: „Тя също е ирландка, ще ти намери стая, ако имаш пари“. Момичето бързо намери къщата. Разнебитеното жилище не изглеждаше впечатляващо, но Франи си отдъхна, като научи, че ще може да си позволи собствена стая, понеже на идване се бе наслушала на истории за пренаселени квартири.

Но щом се озова на малкия таван, тя разбра, че е надценила късмета си. Стаичката не беше повече от два и петдесет на два и петдесет, а таванът бе толкова скосен, че Франи можеше да застане права единствено в средата. Понякога предпочиташе да се скита из мразовитите улици, вместо да се прибере на това депресиращо място — още повече че и вътре не бе особено топло. С настъпването на декември и с липсата на средства за електричество в стаята беше толкова студено, че сутрин, като се събудеше, се случваше да види ледени висулки да се спускат не само от външната, но и от вътрешната страна на прозореца. Франи не помнеше кога за последно й е било топло. Сега се бе навлякла с всичките си дрехи, но продължаваше да трепери от студ.

По-лошото бе, че всичките й мъки се бяха оказали напразни. Така и не успя да открие Шон — разпита наоколо, но никой не бе чувал за него и никой не проявяваше интерес да й помогне, всички бяха прекалено заети със собствените си проблеми. Затова се намираше в безизходица. Парите й свършваха, а тя нямаше нито къде да отиде, нито към кого да се обърне. Не можеше да се върне вкъщи, не и в сегашното си състояние…

Дум-дум-дум. Думкането отново прекъсна мислите й, тънката врата се разхлопа под силните юмруци на хазяйката.

— Да знаеш — проехтя гласът зад вратата, — че няма да си тръгна, докато не излезеш.

Нещо в тона на жената предупреди Франи да не изпробва заплахата. Тя стана неохотно и отиде да отвори.

 

 

Когато момичето отвори вратата, Ани остана шокирана от вида му. За последно бе видяла Франсис Хийли преди месец, при пристигането й. Наемателите идваха и си отиваха толкова често, че тя вече бе спряла да им обръща особено внимание, но хубавото ирландче се открояваше заради буйната си червеникава коса и големите зелени очи. Ани си даваше сметка, че момичето я отбягва оттогава — за двегодишния си опит като управителка на тази дупка се бе нагледала на всякакви номера. Предполагаше, че младата жена сама ще си оправи бакиите, но като я видя сега, Ани разбра, че каквото и да ставаше с това момиче, то не беше добро. Хубавото й лице изглеждаше напрегнато и сякаш бе отслабнала. Едно прилично наяждане нямаше да й се отрази зле.

Не че проблемът беше на Ани. Ако тази Франсис Хийли не си платеше наема, хазяйката нямаше никакво намерение да я остави тук още една нощ.

— Закъсняваш с една седмица — заяви Ани без заобикалки. — Предполагам, че щом ме отбягваш, значи нямаш пари.

Докато хазяйката говореше, момичето се приближи леко и попадна под слабата светлина от коридора. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи, което напомни на Ани защо се бе качила в стаята й.

— Права сте, нямам пари — отвърна Франи с мекия си провинциален акцент. — Но ще ви платя, ако ми дадете една седмица отсрочка.

— Съжалявам — отсече грубо Ани. — Казах ти го още в началото — ако не плащаш, излиташ навън. Имаш половин час. — Понечи да се обърне, но момичето сложи малката си ръка на рамото й и я спря.

— Нямам къде да отида.

— Това не е мой проблем. — По-възрастната жена се постара да прозвучи сурово. Беше се наслушала на всякакви нещастни истории. Ако обръщаше внимание на всички, едва ли все още щеше да притежава тази къща. — Ако не беше ти да ми създаваш проблеми, можех да дам стаята на някой друг още миналата седмица. И аз имам сметки за плащане, госпожичке. И моите деца трябва да ядат.

При тези нейни думи момичето я погледна покрусено.

— Съжалявам. Не помислих за това. Вижте, имам една лира. — Тя пребърка джобовете на палтото си и показа банкнотата, сякаш за да докаже, че не лъже. — Но ми трябва — добави бързо, като стисна юмрука си и отново го завря в джоба, все едно се боеше, че Ани ще й изтръгне парите от ръката.

Разкаянието на младата жена се стори на Ани толкова искрено, че сърцето й малко омекна. Беше свикнала да се опитват да я баламосват, но това момиче беше различно. Въпреки нежеланието си да се бърка в хорските проблеми, изведнъж на хазяйката й се прииска да научи повече за госпожица Хийли и за причината да дойде тук.

— За какво ти трябват парите? — попита тя.

Изражението на Франи стана непроницаемо.

— Аз… просто ми трябват, това е — отвърна уклончиво.

По предпазливата й физиономия Ани веднага се досети точно защо е дошла ирландката. Изведнъж всичко придоби логика — плачът й, отчаяната нужда да запази стаята си. През две улици от тях живееше една жена, госпожа Райли, която минаваше за неофициална акушерка в района, но също така беше известна с това, че предлага и други услуги. Ани мразеше дъртата вещица.

— Значи си бременна? — рече сухо. — И си дошла, за да го махнеш.

Момичето я погледна ужасено.

— Не, не е вярно — възрази немощно, но Ани поклати глава.

— Виж, не е нужно да си гений, за да се сетиш. И повярвай ми, не ми отърва да те издам на ченгетата. — Жената от Голуей замълча, след което попита, преди да успее да се спре. — Кога смяташ да го направиш?

За момент й се стори, че момичето отново ще почне да отрича, но после раменете й увиснаха и очите й се изпълниха със срам и нещастие.

— Утре сутринта — прошепна.

Ани въздъхна тежко. Не че беше против. За някоя млада и самотна жена като нея това бе може би най-доброто решение. Но я безпокоеше мисълта за малката красавица, която щеше да се остави в лапите на старата касапка, госпожа Райли. Преди два месеца една съседка и приятелка на Ани, Евелин Дън, бе забременяла. И без това вече изнемогваше с прехраната на шестте си деца, така че не можеше да се реши да роди седмо. Скри новината от съпруга си и тайно спести пари, за да иде при госпожа Райли. „С малко късмет може така да ме подреди, че това повече да не ми се случи“ — беше се пошегувала Евелин пред Ани.

Но след това въобще не им беше до смях, когато приятелката й с пребледняло лице й разказа как е лежала един час върху мръсната кухненска маса, докато старата Райли първо я е промушила с кука за плетене, а след това е изстъргала зародиша от матката й. Като видя приятелката си превита надве от болка, Ани настоя да отидат до болницата, но Евелин отказа под предлог, че е добре. По-късно същия ден дванайсетгодишната й дъщеря я бе открила мъртва в леглото, а дюшекът бил подгизнал от кръвта й. Следите отведоха ченгетата до старата Райли, но не се намериха свидетели и не бяха повдигнати обвинения. Не за първи път на акушерката й се разминаваха подобни случки.

— Виж. — Този път тонът на Ани бе мек. — Извинявай, че избухнах така преди малко. Искаш ли да слезем долу, да изпием по един чай и да видим дали няма да измислим нещо?

Благодарността, която се изписа по лицето на момичето, бе достатъчна да убеди Ани, че е взела правилното решение.

 

 

Докато пиеха чай в тясната кухня, Франи разказа на жената всичко, което й се бе случило през изминалите няколко месеца. Беше такова облекчение да има на кого да излее душата си. Винаги се бе оплаквала заради ограниченията на фермата, заради задължението да живее с родителите си. Но когато се озова сама в Лондон, й се наложи бързо да порасне, което не беше нито лесно, нито приятно. До този момент не бе осъзнала колко е самотна в действителност. За първи път от доста време насам почувства загриженост на друг човек. А и беше хубаво да се измъкне от онази студена, влажна стая. Кухнята може и да беше стара и похабена, но беше безупречно чиста, а хазяйката не беше толкова жестока, колкото й се бе сторила в началото.

Ани изслуша историята на момичето търпеливо и със съчувствие, макар и с известна доза презрение. Беше невероятно наивно. Да очаква да дойде в Лондон и да намери онзи Шон Галахър! А дори да го намереше, вероятността да го склони да се оженят беше толкова голяма, колкото тази Ани да се запознае с краля!

— От колко време си бременна? — попита хазяйката.

Момичето сведе поглед, явно засрамена да говори за нещо толкова лично.

— От три месеца — измърмори Франи. — Може и четири да са.

Ани поклати глава.

— Вероятно е твърде късно да го махнеш.

Момичето я погледна отчаяно.

— Какво ще правя тогава?

В гласа й се долавяше същински ужас. Ани осъзна, че младата жена очаква от нея не просто отговор, а решение. И въпреки че ситуацията противоречеше на всеки инстинкт за самосъхранение, тя бе склонна да наруши най-важното си правило и да я съжали. Докато слушаше историята, в главата й се бе зародила една идея и сега тя реши да я сподели.

— Виж, навярно мога да ти помогна. Може да останеш, докато си оправиш живота. Разбира се, не за без пари — добави бързо, за да не остави момичето с погрешна представа. — Това не е благотворително заведение — ще трябва да си плащаш като всички останали. Но ти предлагам добра цена. Имам нужда от малко помощ тук, а в замяна ще можеш да запазиш стаята, в която си в момента. Знам и няколко места, където можеш да работиш като чистачка, за да изкараш малко допълнителни доходи. Това би трябвало донякъде да облекчи положението ти. Ще родиш бебето, а после ще решиш какво искаш да правиш.

Франи погледна учудено хазяйката. Това беше последното нещо, което очакваше, когато забележителната жена от Ийст Енд бе задумкала по вратата й преди малко.

— Ще направите това за мен? — Звучеше почти объркано, сякаш не вярваше на късмета си. — Но защо?

Ани сви рамене, сякаш причината не бе от особена важност.

— Виждаш ми се свястно хлапе, а онзи тип, с когото си имала работа, явно е истински негодник. — Тя изсумтя неодобрително, показвайки точното си мнение за въпросния мъж. — Не си първата, която са вързали така, и няма да си последната. Всички сме минали оттам, скъпа, и смятам, че ние, жените, трябва да се подкрепяме в такива случаи, нали така?

При тези думи Франи се хвърли в прегръдките на жената.

— Благодаря, благодаря!

Ани се почувства неудобно от този изблик и нежно отблъсна момичето от себе си.

— Хей, няма нужда от такива работи! — рече рязко. — Няма да ми благодариш така, след като прекараш цял ден на колене, чистейки след някоя мърлява крава!

Но въпреки грубите думи, самата Ани също изпитваше задоволство от развоя на нещата. Щеше да е хубаво, помисли си, да има още една жена, която да се грижи за къщата.