Тара Хайланд
Дъщери на греха (51)

Петдесета глава

Лондон, септември 1972 г.

Главният редактор на „Кроникъл“ Нийл Симънс остави статията, която четеше. Облегна се в кожения си стол и погледна прочутата си разследваща журналистка с мрачен поглед. Бяха сами в кабинета му и шумът от редакцията се заглушаваше от стъклените стени и затворената врата.

— Съдебните ще получат инфаркт.

Кара вдигна рамене.

— Какво от това? Всяка дума е чистата истина.

Тя можеше да си позволи самоувереността си. Знаеше, че статията е опасна като динамит, защото показваше романтична връзка между член на кралското семейство и сътрудник на бандата на близнаците Крей. От седмици се носеха слухове за това и всички журналисти в Лондон душеха наоколо за потвърждение. Но Кара единствена бе успяла да намери доказателства и за двете страни.

През последните две години си бе спечелила име заради дръзките си разобличаващи материали. Сега, на двайсет и пет годишна възраст, тя беше един от изтъкнатите разследващи журналисти на Флийт стрийт. Историята, която я изстреля към славата, беше за Джеймс Бюканън — англо-ирландския дипломат, член на Камарата на лордовете в парламента. Според версията на Кара таен източник й бе разказал за сексуалните отклонения на Бюканън и тя предаде информацията на властите. В замяна за сведението тя бе включена в операцията по изобличаването му, в която той бе хванат в опит да си поръча малолетно момиче от полицай под прикритие. Също така й дадоха да отразява ареста и последвалото дело. Това беше един от най-големите скандали на десетилетието, може би на второ място след аферата „Профумо“^[1].

Работата почти напълно бе обсебила живота й. Тя се връщаше в апартамента си само за да спи. Приятелите й бяха само колеги журналисти. Макар всички да се отличаваха с прословут работохолизъм, нейната всеотдайност беше легендарна.

— Нямаш ли дом, където да се прибереш? — шегуваше се често Джейк.

Джейк.

Нещата между тях се бяха променили след онази прегръдка на коледното парти. Тя се опитваше да не мисли за случилото се тогава. Но не беше лесно. Онази вечер Джейк се бе превърнал за нея в нещо повече от шеф. Тя погледна на него като на мъж. Когато чуеше името му в някой разговор, надаваше ухо, понеже искаше да разбере какво мислят другите за него, искаше да научи всичко възможно за това, що за човек е той. Ако беше навън, в кръчмата, с други журналисти, тя все намираше начин да завърти разговора около него.

Подозираше, че и Джейк може би се чувства по същия начин. Понякога Кара вдигаше поглед от бюрото си и го хващаше, че се взира в нея. Очите им се срещаха за секунди, след което и двамата извръщаха погледи.

Но въпреки че чувстваше привличането между тях, Кара бе твърдо решена, че нищо няма да се случи. Тя все още се чувстваше прекалено уязвима след случилото се с Дани. Може и да харесваше Джейк, но не беше готова да позволи нещата да отидат по-далеч.

 

 

Една вечер в ранната пролет на 1970-а, няколко седмици след коледното парти, Кара работеше до късно. Макар че тогава официално все още беше секретарка, след първата си статия бе започнала да пише още материали за „Кроникъл“, съвместявайки проучванията си с ежедневните задачи. Вече минаваше девет, когато тя най-накрая напусна работното си място. Когато стигна до асансьора, съвсем случайно се натъкна на Джейк. Заприказваха се за работата й в момента — един материал за нелегалните кучешки борби — и точно когато излязоха във фоайето, той съвсем нехайно спомена, че отива да си купи нещо за хапване, и я попита дали иска да отиде с него.

Кара се поколеба. Предложението му не беше нещо необичайно. В тяхната професия разводите бяха често срещано явление и много от журналистите живееха сами. Работеха до късно и явно не бързаха да се прибират в празните си къщи. Няколко пъти Кара се бе съгласявала да прекара дълги вечери в ресторанта или бара, за да прави компания на някоя самотна душа. Джейк не беше такъв, но все пак… нещо в съзнанието й нашепваше, че идеята да излязат заедно е лоша. В края на краищата тя не искаше да насърчава Джейк.

Затова понечи да му каже, че вече е хапнала по-рано. Но тогава стомахът й намери най-лошия момент да изръмжи в протест и я издаде. След което нямаше друг избор, освен да се предаде.

Кара предполагаше, че ще идат в „Стаб“, но Джейк имаше друга идея. Това беше единствената вечер от седмицата, когато му се искаше да избяга от Флийт стрийт, както й обясни. Настоя да отидат с колата му, като убеди Кара да остави колелото си вързано за през уикенда, а в понеделник да дойде с такси — „ще мине като разход“, увери я той.

Тя не разбираше много от коли, но и малкото, което знаеше, бе достатъчно да забележи, че неговата е страхотна. Сребрист спортен автомобил.

— Типично в стил „Джеймс Бонд“ — изкоментира тя, щом се вмъкна на меката кожена седалка.

Джейк я заведе в малка кръчма в Южен Кенсингтън. В настланата с дървени стърготини изба все още сервираха храна. Менюто предлагаше изобилие от ястия. Джейк препоръча овчарския пай^[2] и те поръчаха два заедно с две халби бира. Щом дойдоха напитките, Джейк се облегна в стола си и погледна Кара с пронизващ поглед.

— Е — обади се той. — Защо не ми разкажеш нещо за себе си?

— Какво искаш да научиш? — попита Кара отбранително. Цялата вечер започваше да й прилича на среща.

Джейк се замисли за момент над въпроса й.

— Нещо… лично. — Вътрешно Кара изстена, но той явно не забеляза неудобството й. — Ти си сред най-загадъчните хора в офиса, Кара — продължи. — Никога не говориш за приятелите или семейството си.

— Няма кой знае какво за казване.

— О, я стига. Това не е разпит. Само се опитвам да завържа разговор. Ще стоим тук поне един час. Просто ми кажи… — Той се поколеба, сякаш се опитваше да реши какво иска да разбере. — Просто ми кажи откъде си — каза накрая.

И тя му каза. Не цялата истина, разбира се — не му спомена коя в действителност е била майка й. Но му представи една съкратена версия, придържайки се колкото се може по-близо до фактите — разказа, че родителите й са починали, когато е била малка, и че е живяла при баба си в Ирландия, а после за сиропиталището, за бягството й и живота й с Ани Конъли, която тя описа като семейна приятелка.

— Ааа — кимна той с разбиране, когато тя приключи. — Това обяснява нещата.

— Какво обяснява?

— Защо си толкова корава. Налагало ти се е да бъдеш.

— Корава ли съм?

— Да. — Очите му проблеснаха. — За момиче.

Кара се пресегна през масата и закачливо го удари по рамото.

— Хей! — възрази тя.

Храната им бе пристигнала по време на разказа й и докато му споделяше историята си, тя бе успяла да омете всичко. Сега се облегна на стола си и погледна празната чиния.

— Това беше вкусно.

— Познавам всички най-хубави заведения. — Той кимна към празната й чаша. — Искаш ли още едно?

— Защо не? — Но докато отговаряше, едва успя да прикрие прозявката си.

Джейк я забеляза и се усмихна.

— Като се замисля обаче, да пропуснем. — Той поиска сметката. — Късно е. Уморена си. Ще те закарам у вас.

И двамата мълчаха по пътя, потънали в собствените си мисли. По някое време Кара явно бе задрямала, защото когато спряха пред апартамента й, Джейк видя, че тя спи дълбоко. Той я погледа известно време.

— Кара? — Говореше тихо, понеже не искаше да я стресне. Когато тя не помръдна, той сложи ръка на бузата й и каза малко по-силно: — Скъпа, събуди се.

Кара се размърда в съня си, чувайки някой да шепне името й. Усети нещо топло върху лицето си и се притисна към него. Въздъхна със задоволство и отвори очи.

След момент се опомни — осъзна, че се намира в колата на Джейк, паркирана пред апартамента й, че той се е навел над нея, опитвайки се да я събуди, че се е притиснала към ръката му.

— Боже, извинявай. — Тя се отдръпна и вдигна ръка към изчервяващата се буза, засрамена от проявата си на любвеобилност. Но на Джейк явно не му направи впечатление.

— Не се притеснявай. — На светлината на близката улична лампа тя виждаше, че й се усмихва. — Приятно ми беше тази вечер. — Той прочисти гърлото си и тя разбра какви ще са следващите му думи. — Всъщност, Кара…

— Недей — прекъсна го тя. Каза го тихо, но не можеше да се сбърка твърдостта в гласа й.

Джейк сякаш се изненада.

— Какво недей?

Тогава Кара го погледна с безмълвна молба в очите си.

— Не казвай онова, което знам, че ще кажеш.

— Кое? Че ще е хубаво пак да излезем някой път ли?

Тя затвори очи.

— Казах ти да не го казваш.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Ти си ми шеф — отвърна простичко тя.

Джейк изглеждаше искрено объркан.

— Е, и?

— Как смяташ, че ще изглежда, ако ме повишат? Ще изглежда, че е, защото сме заедно.

— О, я стига — присмя се Джейк. — Всички знаят, че заслужаваш да си репортер.

— Може би, но пак ще клюкарстват. Тези, които завиждат, ще ме сочат с пръст. Ще се отрази на работата. А щом Нийл разбере какво става — изтъкна тя, имайки предвид главния редактор на „Кроникъл“, — ще изгони един от двама ни.

Джейк махна с ръка пред тревогите й.

— Мога да се справя с Нийл — заяви той.

— Може би — съгласи се тя. — Но знаеш каква е политиката на компанията относно обвързването между колеги — единият си отива и това винаги е жената. — Планираше тази реч от известно време, защото усещаше, че в един момент ще й се наложи да я произнесе. Работният етикет беше най-доброто обяснение, което успя да измисли като причина за това, че между тях не може да се случи нищо — извинение, което беше съвършено разумно и което нямаше да породи у Джейк допълнителни въпроси и спорове. — За теб няма опасност. Ти си старши служител. Ако нещо се обърка, аз ще пострадам. А тази работа означава всичко за мен. Не искам да я загубя.

В колата се възцари тишина. Тя виждаше, че Джейк е стъписан от бурния й отказ. Беше си мислил, че тази вечер даде начало на връзката им, а тя току-що му бе заявила по най-категоричен начин, че между тях никога няма да се случи нищо.

— Трябва да тръгвам — каза тихо Кара.

Тя понечи да излезе от колата.

— Кара… — Джейк протегна ръка да я спре. Тя се обърна неохотно. Виждаше объркването в очите му. — Разбирам какво казваш. Наистина. Но… — Той спря, осъзнавайки, че няма начин да я убеди. Кара почака. Усещаше го как преразглежда аргументите в главата си. Накрая той въздъхна, сякаш се предаваше. — Може би си права. Може би идеята не е добра.

— Съжалявам.

Джейк се усмихна мрачно.

— Но, по дяволите — ако не друго, поне можем да бъдем приятели, нали?

Той й предложи ръката си. След секунда тя я пое.

— Разбира се — съгласи се Кара. — Приятели звучи добре.

 

 

И оттогава бяха тъкмо такива. Приятели. И ако понякога изпитваше съжаление, че между тях няма нищо повече, тя се опитваше да го пропъди от съзнанието си. По-добре беше така — Джейк да присъства в живота й, без да рискува да бъде наранена.

Сега, като излезе от кабинета на Нийл и се отправи обратно към бюрото си, тя видя Джейк да идва към нея, сякаш бе усетил мислите й за него.

Редакторът на информационния отдел приседна на края на бюрото й и очите му автоматично я огледаха. Беше облечена с кафява велурена пола със средна дължина и кремаво поло във френски стил, с които изглеждаше професионално и напълно в крак с модата, но подобно на повечето мъже в офиса, и на него му беше мъчно, че е преминала модата на минижупите, особено в случая на Кара. Краката й му липсваха. Той прочисти гърлото си и погледна надолу към тефтера.

— Чух, че утре ще местят Рейчъл Травърс в затвора „Скръбс“ — осведоми я той, мъчейки се да си придаде изцяло делови тон. — Мислех си, че може да искаш да идеш там и да се пробваш да я поразпиташ.

Макар че Кара вече официално имаше своя рубрика във вестника, Джейк все пак от време на време й даваше да прави репортажи, ако тя проявеше интерес към някоя тема. Рейчъл Травърс се бе превърнала в нещо като кръстоносен поход за Кара. Тя беше четирийсетгодишна проститутка, която след години на тормоз най-накрая превъртяла и наръгала сводника си до смърт. Въпреки смекчаващите вината обстоятелства — не само ежедневните побои, които бе търпяла, но и фактът, че беше умствено изостанала, — тя не бе получила добра защита и бе осъдена на доживотен затвор. Кара прояви интерес към случая и започна кампания във вестника, призовавайки жената да бъде освободена или поне преместена в охранявана болница. Досега, въпреки всеобщото обществено съчувствие, Кара не бе постигнала успех относно помилването й, но си търсеше всякакъв повод отново да повдигне въпроса. Джейк го знаеше, затова предложи първо на нея възможността за репортаж.

— Съжалявам. Не мога. — Съжалението й беше искрено. — Взех си свободен ден.

Джейк повдигна вежди.

— О? Има ли някакъв апокалипсис, за който не знам? — Той имаше всяко основание да бъде любопитен. Кара беше всеизвестна с това, че никога не си взимаше отпуск. На Коледа, Великден, всички национални празници, които нормалните хора искаха да прекарат със семейството си, тя първа идваше на работа.

— Погребение — обясни тя кратко. — На стара приятелка.

Той не я притисна за подробности.

— Аха. Ами обади се, ако искаш да пийнем по едно после.

Кара му се усмихна.

— Благодаря. Може и да се възползвам от предложението ти.