Тара Хайланд
Дъщери на греха (1)

Пролог

Сан Франциско, декември 1958 г.

Сестра Мери се затича по тъмния коридор толкова бързо, колкото позволяваха дундестите й крака. Макар че никога не би си го признала пред останалите монахини, тя често се плашеше, когато оставаше сама в метоха през нощта. Тази вечер беше по-лошо от обикновено. Разразилата се по-рано буря отново бе прекъснала електричеството и сега пламъкът от свещта й хвърляше върху каменните стени злокобни сенки, които приличаха на мрачни демони, надвиснали от двете страни на пътеката и дебнещи я да премине.

— Господ е пастир мой, няма да остана в нужда — промърмори тя, като се опита да си даде кураж с думите. — На зелени пасбища ме успокоява…

Докато рецитираше псалма, сестра Мери потрепери, този път повече от студ, отколкото от страх. Дори одеждата от груба вълна не успяваше да я стопли по това време на годината. Предишната седмица, точно преди Деня на благодарността, времето най-накрая се промени. Студеното ярко слънце започна да залязва по-рано, след което и прословутата за Сан Франциско мъгла се надигна от морето и обви дебелите подпори на моста Голдън Гейт, преди да се застели към брега и белите й облаци да запълзят през града и да се покатерят до тук, горе, на Телеграф Хил, където се намираше сиропиталището „Сестри на милосърдието“. Понякога, докато лежеше будна в килията си с размери два на три метра, сестра Мери си представяше как мъглата се процежда вътре през ключалките и под вратите, като в някой от онези филми за чудовища, които обичаше да гледа по-малкият й брат.

Стига!, смъмри се тя. Тъкмо заради развинтеното й въображение игуменката в предишния й манастир й бе намекнала, че монашеският живот едва ли ще е подходящ за нея. Но колкото и да й беше тежко през шестмесечния период на послушание, през който трябваше да реши дали да стане монахиня, сестра Мери не пожела да се откаже. Накрая й позволиха да продължи послушничеството си, но при условие че напусне затворения орден. Преместването в сиропиталището й се стори като най-добрата възможност. Тя обожаваше децата и знаеше, че от всички аспекти на светския живот най-трудно ще й бъде да се откаже от майчинството. А сега това не се налагаше.

Сиропиталището беше основано от „Сестри на милосърдието“ през деветнайсети век, спонсорирано с дарения от католиците, представители на висшето общество в града. Понастоящем учреждението се грижеше за деветдесет и седем деца — а тази вечер щеше да пристигне още едно. Късно вечерта, точно преди монахините да се оттеглят в покоите си, им се обадиха с питане дали имат място. Очевидно ставаше въпрос за бебе само на няколко дни. Не им бяха съобщени никакви други подробности — нито полът му, нито причината, поради която го изоставяха тук. Това беше много странно.

Сестра Мери беше назначена да остане и да изчака детето заедно с игуменката. Но с напредването на часовете тя започна да се отегчава. Уморена от непрекъснатото й шаване, накрая игуменката я изпрати да донесе нещо за вечеря. Слизането до кухнята в тази зловеща сграда беше достатъчно неприятно. Сега, на връщане, монахинята вървеше по-бавно, понеже носеше поднос с чаши с какао и чиния с дебели филии хляб, намазани с масло и конфитюр. Тя се придвижваше едва-едва, когато внезапен порив на вятъра нахлу в коридора и изгаси свещта й, при което обителта потъна в мрак. С писък на ужас сестра Мери пусна подноса. Звукът от разбиващите се в пода метал и порцелан проехтя покрай обширните стени и я накара да пробяга последните сто метра до стаята на игуменката.

Нахълта, без да почука на вратата.

— Преподобна майко — рече задъхано, като едва успяваше да произнесе думите. — Никога няма да познаете какво се случи… — Без да спре да си поеме дъх, тя се впусна да обяснява преживяването си. Чак когато започна да се успокоява, проумя какво виждат очите й — игуменката беше коленичила, стиснала молитвена броеница, и се молеше. — О, Боже мили! — Ръката й отхвръкна към гърдите. — Прекъснах ви! Много съжалявам наистина. Както и за вечерята…

— Престани с извиненията, дете мое. — Гласът на игуменката беше тих и спокоен. — Нямам нужда от храна. Но в бъдеще се опитай да не нахълтваш толкова драматично. Вече съм стара за подобни вълнения.

Във влажния й поглед проблесна едва доловима нотка на веселие — послушницата беше известна из целия орден с театралните си изблици. Като се подпря на бюрото, старата монахиня се надигна с мъка и ставите й изпукаха. Тя примигна.

— Добре ли сте, майко? — Сестра Мери понечи да я хване за лакътя.

— Нищо ми няма. — Тя прогони с ръка младата жена. — Студът изостря артрита ми. — Отпусна се бавно и мъчително в дървения стол, след което кимна към другия стол насреща си. — Седни, дете. Боя се, че още дълго ще чакаме.

След тези думи игуменката сведе глава и потъна в съзерцателно мълчание. Сестра Мери отвори уста да каже нещо, но отново я затвори, понеже разбираше, че трябва да устои на порива си да говори. Това бе другото, с което се справяше трудно — да се обажда само когато имаше да казва нещо важно. Тъй като беше бъбрива по природа, тези периоди на мълчание бяха в противоречие с характера й. Завидя на лекотата, с която се справяше игуменката. Около нея цареше абсолютна неподвижност и такова чувство за покой, което послушницата бе сигурна, че никога няма да притежава, без значение колко години щеше да прекара тук.

На мъждивата светлина от свещта сестра Мери се вгледа в лицето на възрастната жена, което изглеждаше меко и набръчкано, крехко като крепирана хартия. Преподобната майка отдавна бе преминала седемдесетте, но силата не я бе напуснала. Говореше малко за себе си, но според слуховете беше прекарала десет години в мисиите в Африка, откъдето се наложило да се върне предсрочно, след като прихванала някаква зараза, която отслабила сърцето й. Но въпреки физическата й деликатност, у нея все още личеше несъмнена вътрешна сила.

Сестра Мери предполагаше, че и преподобната майка, също като игуменката на предишния й манастир, се съмнява в способността й да се покалугери. Тя самата също тайно изпитваше съмнения. Животът на монахиня се оказа по-труден, отколкото си бе въобразявала — тясната гола килия, обзаведена само с дървено легло, писалище и скрин; ставането всяка сутрин в пет и половина, последвано от едночасова молитва в параклиса. Но макар че преподобната имаше право да освободи послушницата по всяко време, сестра Мери предполагаше, че решението дали да продължи в крайна сметка ще бъде оставено на нея. Преподобната майка беше от онези рядко срещани хора, които не съдеха действията на другите и искрено вярваше в думите: „Който е безгрешен, нека хвърли първия камък“.

Двете жени продължиха да стоят мълчаливо. Младата монахиня с мъка се опитваше да не шава, като ту желаеше посетителите да побързат и да пристигнат, за да може да отиде да си легне, ту изпитваше вина, задето й минаваха такива мисли. Накрая явно бе задрямала в стола си, когато шумът от спирането на кола отвън на улицата я стресна и тя се събуди.

Сестра Мери скочи на крака.

— Това трябва да са те. — Не можа да скрие облекчението в гласа си.

След миг звънецът иззвъня, потвърждавайки предположението й. Чак тогава се изправи и игуменката.

Който и да бе звънял на вратата отвън, се бе прибрал на топло в колата. Сестра Мери забеляза, че самият автомобил е луксозен. Черен и лъскав „Линкълн Капри“, съвсем нов модел от тази година, 1958-а. Скъпото возило я изненада. Обикновено когато в сиропиталището идваше новородено, майката беше неомъжено момиче, което се бе забъркало в неприятности, а бебето просто бе оставяно на прага. Но сега ситуацията явно беше съвсем различна. Сестра Мери се зачуди дали игуменката е запозната с подробностите — за съжаление, дори и да знаеше нещо, нямаше вероятност да го разкрие на бъбривата си подчинена.

Сестра Мери наблюдаваше с неприкрито любопитство, докато шофьорът излизаше от колата. Той беше висок, забележителен мъж, наближаващ петдесетте, с тъмна коса, тъмни очи и тъмносиньо кашмирено палто, което сигурно струваше повече пари, отколкото бяха нужни да се изхрани цялото сиропиталище за една година. Яката му бе вдигната, сякаш мъжът се опитваше да прикрие самоличността си — а може би просто тя отново даваше воля на фантазиите си. Той заобиколи и отвори задната врата. Посегна, сякаш да вземе чанта. От позицията си на каменните стълби сестра Мери не виждаше вътре, но й се стори, че чува тих плач на жена. Но вероятно грешеше и това просто беше бебето, защото след миг мъжът се показа, понесъл малък вързоп от одеяла, който бързо нададе рев.

Без да направи някакво усилие да успокои плачещото дете, той прекоси алеята до мястото, където стоеше игуменката. Лицето му бе безизразно, а пълното му мълчание остави сестра Мери с впечатлението, че цялата съответна информация е била съобщена по-рано по телефона. Преподобната майка пое детето от ръцете на мъжа. Бебето беше закрито от одеялото, в което бе повито, затова възрастната жена отдръпна завивката от лицето му. Щом го зърна, тя се намръщи, сякаш нещо не бе съвсем наред, но след миг изражението й омекна.

— Бог те обича — прошепна нежно игуменката. Като възвърна спокойствието си, тя погледна мъжа и каза: — Можете да бъдете сигурен, че малката ще бъде отгледана като добра християнка.

Мъжът кимна веднъж с признателност за думите й, после се упъти към колата.

Сестра Мери последва възрастната монахиня вътре. Цялата беше настръхнала. Не бе успяла да види бебето, но усещаше, че нещо с него не е както трябва. Каквото и да му имаше, явно то бе достатъчно да разтревожи обикновено невъзмутимата игуменка. И този факт я безпокоеше повече от всичко друго.