Тара Хайланд
Дъщери на греха (25)

Двадесет и четвърта глава

Първият месец от брака й се оказа по-труден, отколкото Франи си представяше. Макс беше или в офиса, или някъде по работа, което означаваше, че тя рядко го виждаше — което пък я затрудняваше в намирането на подходяща възможност да му каже за Кара. Гейбриъл и Оливия прекарваха по-голямата част от времето си извън къщата с приятели, заради което тя се чувстваше самотна и странно безполезна. Опитите й да се сприятели с децата на Макс претърпяха провал най-вече защото завареният й син продължаваше да й се противопоставя. Затова, когато една сутрин на закуска Франи научи, че Оливия ще навърши шестнайсет години през август, тя разбра, че това е идеалната възможност да опознае по-добре момичето и междувременно да намери нещо, с което да запълни времето си.

— Трябва да ми позволиш да устроя празненство за рождения ти ден! — обяви тя.

— Празненство? — повтори непознатата дума заварената й дъщеря. — Къде? Тук?

— Искаш ли?

— Да, разбира се! — Ентусиазмът на момичето бе очевиден, но в същия миг тя сведе поглед. — Само че…

— Само че какво?

— Не мисля, че баща ми ще одобри идеята.

— Всъщност тя е права — долетя гласът на Гейбриъл откъм вратата.

По дяволите, помисли си Франи. Надяваше се да поговори с Оливия, преди той да е слязъл. Като се обърна, видя заварения си син да се подсмихва самодоволно.

— Така ли? — опита се да прозвучи невъзмутимо. — И защо?

— Доколкото знам, преди скъпият ни татко много е обичал да устройва забавления тук. Но откак умря майка ни, мрази наоколо да се навъртат чужди хора. Повярвай ми — заяви важно Гейбриъл, — на него няма да му хареса.

А ти си във възторг, нали? — помисли си Франи. Но за да не реши Гейбриъл, че е победил, тя се помъчи да прояви спокойствие.

— О, що за глупости! Става въпрос за шестнайсетия рожден ден на единствената му дъщеря. Разбира се, че ще поиска да има празненство. — Като видя разтревожената физиономия на Оливия, Франи стисна окуражително ръката й. — Не се притеснявай — аз ще се разбера с баща ти. Ти само почни да обмисляш тоалета си.

Гейбриъл вдигна рамене.

— Както искаш. Но помни, че съм те предупредил.

 

 

Макс беше заминал за Женева. Когато се обади същата вечер, Франи повдигна въпроса пред него. Но явно Гейбриъл повече бе привикнал към желанията на баща си, отколкото новата му млада съпруга, защото той категорично й заяви, че не желае тя да организира никакви празненства.

— Но защо не? — поиска да узнае Франи.

— Защото Оливия е много затворен човек. Не смятам, че би й харесало цяла вечер да е център на внимание.

— Но, Макс! — Франи изпита неописуемо разочарование. — Това е шестнайсетият й рожден ден! Разбира се, че трябва да го отпразнува подобаващо.

— Едва ли ти си човекът, който решава това. — Макс прозвуча раздразнено. — Оливия е моя дъщеря, а аз не смятам, че идеята е добра.

— О, за бога! — разсърди се Франи. Първо й каза да се сближи с децата му, а после — когато тя най-после измисли начин да го направи — той не й позволяваше. — Въпреки това е късно да се откажа. Вече й обещах, че ще й направя проклетото парти, и няма да е честно да я разочароваме.

— Трябваше първо да го обсъдиш с мен.

От другия край на линията се чу изщракване. В първия момент не осъзна, че Макс й бе затворил телефона.

По-късно той отново се обади. И двамата бяха по-спокойни и съжаляваха за спора си.

— Не биваше да се меся в живота на децата ти — побърза да каже Франи.

— Не, вината е моя — въздъхна тежко Макс. — Може би имаш право — трябва да направим празненството.

Франи се зарадва. Щом постигна успех по този въпрос, тогава вероятно най-после щеше да настъпи и подходящият момент да каже на Макс за Кара.

 

 

Франи се впусна в подготовка на партито. Оливия щеше да навърши шестнайсет години на 18 август, така че оставаше по-малко от месец, за да се планира всичко. Най-лесната част бе да наеме доставчиците на храна и музикалната група за вечерта — споменаването на фамилията Станхоуп бе достатъчно, за да се осигури всичко. Но списъкът с гостите бе малко по-проблематичен. Оливия имаше плашещо малък брой приятели. Списъкът й с имената на поканените бе написан с почерка на Гейбриъл, което бе доста показателно за Франи. Разбира се, бройката лесно щеше да се запълни. Можеха да поканят колеги на Макс заедно със служители и актьори от „Джунипър“, които да придадат известен блясък на партито. Макар да й се струваше малко тъжно, че повечето гости никога не бяха виждали Оливия, Франи трябваше да признае, че момичето явно няма нищо против. Тя просто изглеждаше развълнувана, че в нейна чест се планува цяла една вечер.

А и Франи се опита да направи събитието възможно най-специално за заварената си дъщеря. Седмица преди празненството тя заведе Оливия на пазар в Сан Франциско. След като пренощуваха в хотел „Феърмонт“, цялата следваща сутрин прекараха в изпробване на рокли в „Уайт Хаус“, преди да обядват в едно от заведенията на внушителния търговски център. Докато наблюдаваше как Оливия щастливо лапа сладоледения си десерт, Франи се запита дали полага всички тези усилия за дъщерята на Макс само защото няма възможност да го направи за своята собствена.

 

 

Мисълта за празненството по случай шестнайсетия й рожден ден изпълваше Оливия едновременно с вълнение и боязлива несигурност. Както бе отбелязал баща й, тя обикновено не обичаше да привлича вниманието на околните, но само защото се чувстваше непохватна и неуверена в себе си. Тайничко обаче винаги бе копняла да бъде популярна и атрактивна — като брат си Гейбриъл. В миналото това нейно желание изглеждаше като нереална фантазия, но напоследък й се струваше, че поведението й сред хора се е подобрило — и това до голяма степен се дължеше на брат й.

През това лято животът й се бе променил коренно. Макар баща й все още да й се струваше загадъчна фигура, двамата с Гейбриъл се разбираха все по-добре. Зад саркастичните коментари и отегчения вид брат й в действителност беше доста добър и мил. От онзи ден на плажа той започна да я включва винаги когато излизаше с приятели и това й помогна да повдигне самочувствието си. А сега в нейна чест щеше да има празненство — най-страхотното и най-плашещото събитие в младия й живот.

В нощта на шестнайсетия си рожден ден Оливия се приготвя в продължение на часове. Франи й помогна да си избере рокля за случая. Беше красива, най-прекрасната дреха, която Оливия някога бе притежавала — дълга до прасците рокля, изработена от пластове бяла дантела, с малки ръкави на раменете и сърцевидно деколте. Тя никога не се бе чувствала толкова красива. А мащехата й бе свършила великолепна работа по организацията на събитието. Понеже беше лято, Франи бе настояла празненството да се състои на открито в двора на замъка. Тя откри красива полянка в гората и я преобрази в нещо като сцена от „Сън в лятна нощ“. Дърветата край поляната бяха украсени с мигащи лампички. Музикантите свиреха под един навес и имаше издигнат дансинг. С очевидното си старание в подготовката на събитието Франи още повече бе спечелила любовта на Оливия. А пътуването до търговския център в Сан Франциско завинаги щеше да остане запечатано в съзнанието й. Това беше нещо, което не бе имала възможност да направи със собствената си майка.

Оливия особено се вълнуваше от вечерта, защото щеше да дойде Брет, приятелят на Гейбриъл. След запознанството им на плажа се бяха виждали още няколко пъти при други излизания или когато той идваше у тях да се види с брат й. Повечето приятели на Гейбриъл не проявяваха интерес към нея, но Брет винаги беше толкова мил, правеше си труда да разговаря с нея и да иска мнението й.

Тя го очакваше да се появи тази вечер и когато той пристигна — без придружителка, забеляза тя с тръпка на удоволствие, — отиде направо при нея.

— Честит рожден ден! — Прегърна я плътно към себе си, после се отдръпна, като я държеше за ръцете, за да я огледа.

— Изглеждаш супер!

Беше казано по братски, почти като повторение на думите на Гейбриъл преди малко, но поне й бе направил комплимент, успокои се Оливия.

Преди да успее да му отговори, при тях дойде Франи и сложи ръка на раменете на заварената си дъщеря.

— Скъпа! Само исках да видя дали си прекарваш страхотно?

Оливия погледна мащехата си със сияещи очи.

— Да, благодаря — отвърна, мислейки за Брет.

Франи се огледа наоколо.

— Мисля, че всичко е перфектно, нали? — После забеляза Брет. — О, здравейте. — Тя се обърна към Оливия. — Кой е приятелят ти, миличка?

Оливия представи Брет и обясни, че е съученик на Гейбриъл. Не смяташе, че мащехата й ще иска да си говори с някакъв тийнейджър, но Франи прояви изненадваща любезност.

— Аха — каза тя. — Май съм те виждала из къщата.

Брет кимна енергично.

— Да, но никога не сме се запознавали.

Франи изви устни в лека усмивка.

— Със сигурност Гейбриъл ме е криел от теб. Но се радвам, че най-после се запознахме.

Оливия понечи да каже нещо, но преди да успее, Брет се обърна към Франи:

— Аз съм ви много голям почитател. Гледал съм всичките ви филми.

Франи допря длан до гърдите си.

— О, колко чудесно! Никога не се уморявам да слушам това!

Оливия отмести поглед от мащехата си към момчето, което харесваше. Брет поглъщаше всяка дума на Франи като омагьосан, осъзна тя. Нея все едно я нямаше.

— Чудя се дали… — започна Брет и млъкна.

— Какво? — попита Франи.

— Може да ви се стори малко нахално, но бихте ли танцували с мен? — Изрече последната част на въпроса си припряно, сякаш се срамуваше от предложението си.

Очите на Франи заблестяха дяволито, наслаждавайки се на свенливата молба на Брет.

— Идеята е чудесна. — Тя го хвана под ръка. — Хайде! Да те видим какво можеш!

Франи бе толкова заета в опита да впечатли обожателя си, че не забеляза разочарованието по лицето на Оливия, докато гледаше как мащехата й се отдалечава с момчето, което тя бе планирала да омае тази вечер.

В онзи момент Оливия се почувства по-нещастна от всякога. Ето че момчето, което бе завладяло сърцето й, не можеше да откъсне очи от Франи. Изведнъж роклята, която толкова й харесваше, започна да не й се струва специална — почувства се малка и глупава, като момиченце. Как се надяваше, че е възможно да се мери с известната си мащеха? С красивата си мащеха, която изглеждаше великолепно в сребристосивата си сатенена рокля, открояваща женствените й форми; докато тя, Оливия, изглеждаше като момиченце в бяла дантела. Нищо чудно, че Брет бе очарован от Франи, помисли си с горчивина, докато ги наблюдаваше как се въртят по дансинга. Той прошепна нещо на Франи, която отметна глава и се разсмя. Дори смехът й беше секси — дълбок и гърлен. Изглеждаше по-прелестно от всякога, изложила на показ лебедовата си шия, а буйната й червена коса се стелеше на меки вълни по гърба. Оливия не издържа. Тя се обърна и побягна.

 

 

Застанал до масата с напитките, Гейбриъл видя какво се бе случило и изруга наум безразсъдната си мащеха за отношението й към горката Оливия. През последните няколко седмици бе започнал да харесва Франи, виждайки загрижеността й към сестра му. Но държането й тази вечер помрачи всичко останало.

Забеляза баща си, който стоеше на няколко метра от него, стиснал в ръка чаша уиски. Стоеше загледан във Франи и Брет. Гейбриъл само можеше да си представи раздразнението му при гледката на новата му съпруга, вихреща се на дансинга с този тийнейджър. И други гости ги бяха забелязали и се понесоха шушукания. Гейбриъл не успя да се въздържи да не налее масло в огъня. Отиде при баща си и каза:

— Май те замениха с по-млад ухажор. — Той кимна към Франи и Брет. — Бързо стана, нали?

В главата му думите звучаха много остроумно, но щом баща му обърна студените си като камък очи към него, Гейбриъл в миг се запита дали не е прекалил.

— Знам, че не бях добър баща — заяви Макс с леден тон. — Но не виждам причина да обиждаш съпругата ми по този начин. Видях как се отнасяше с нея през изминалите няколко седмици и не го направих на въпрос, защото знам, че се държиш така повече заради мен, отколкото заради нея. Но тази вечер ще съм ти благодарен, ако задържиш злобните коментари за себе си. Тази вечер е в чест на сестра ти, а не на сладкото ти отмъщение. — Той пресуши чашата си. — Сега се връщам на партито. Предлагам ти да направиш същото.

Като каза това, той се отдалечи, оставяйки Гейбриъл засрамен.

Дюк Картър разхлаби вратовръзката си, докато се мотаеше из шубраците, далеч от останалите гости. Мразеше тези партита и техните безсмислени разговори, пълни с празни приказки. Макар че никой не би го предположил, като се имаше предвид, че той бе изключително добър и в двете. Но в действителност тази вечер не му се идваше. Дойде само защото Лойд го бе осведомил, че присъствието му е очаквано от главния им инвеститор. Така че той се домъкна чак дотук, за да гледа обичайните физиономии и да води познатите разговори. Гаджето му, някаква надута актриса, която смяташе, че е номер едно, след като бе спечелила Оскар тази година, бе започнала да го дразни и на него му се прииска да си ходи. Но предположи, че ще е добре да се задържи поне до полунощ, затова си даде почивка, като предприе тази усамотена разходка.

Докато си проправяше път навътре из храстите, той забеляза къщичка, построена на едно старо дърво. Стори му се добро място за пушене. Обеща си да изпуши една цигара и да се върне. Приближи се и седна на третото стъпало, но щом се пресегна за запалката си, чу някакъв шум от къщичката горе. Звучеше като плач. Изкуши се да си тръгне, но пък случващото се можеше да се окаже по-интересно от партито, така че реши да проучи какво става.

Докато изкатерваше останалите стълби, риданията се засилиха — определено бяха на жена, вече бе сигурен.

— Ехо! — извика, за да не стресне някого. Надникна през отвора и видя, че е прав. Едно момиче — всъщност дъщерята на Макс — седеше на земята сред море от бяла дантела, с вдигнати до брадичката колене, и хлипаше сърцераздирателно.

Дюк се замисли как да постъпи. Момичето бе така обсебено от нещастието си, че все още не го бе забелязало. Можеше да се измъкне тихомълком, без тя да разбере, че я е видял. Но макар тази мисъл да му мина през главата, Дюк знаеше, че няма да си тръгне. Може и да се бе запознал с нея едва тази вечер — май се казваше Оливия, — но горкото създание изглеждаше толкова нещастно, че той не можеше просто да я остави. Дюк не беше от тези, които изоставяха девойки в беда.

— Искаш ли компания, рожденичке? — обади се той.

Оливия стреснато вдигна поглед. Втренчи се в него за момент, след което, явно засрамена, извърна лице.

— Не, благодаря — подсмръкна. — Предпочитам да остана сама.

Но Дюк почувства, че тя не го мисли наистина. Затова, вместо да си тръгне, той се изкачи горе и седна до нея, като облегна гръб на дървената стена на къщичката.

— Ти може и да не искаш компания, но аз искам. Ще ме изтърпиш за малко, става ли?

Тя отново подсмръкна.

— Става — предаде се тя.

— Добре. — Той бръкна в джоба си и извади една кърпичка. — Моля те, издухай си носа, за бога. Подсмърчането ти ми идва в повече.

Оливия се усмихна едва-едва.

— Аха! — възкликна победоносно Дюк. — Успях да си изкопна една усмивка. По-добре ли си?

— Да, благодаря. — Тя избърса очите си и си издуха носа, след което огледа спасителя си по-добре, разбирайки, че пред нея стои Дюк Картър, кинозвездата. Какъв срам. Тя обичаше филмите му, стените на стаята й бяха окичени с негови плакати — не искаше той да я вижда такава. — Моля те, не се чувствай длъжен да стоиш при мен. Аз съм добре, честна дума — увери го Оливия, смятайки, че щом той си тръгне, тя ще може да забрави цялото това унизително преживяване. — По-добре съм, кълна се.

Но Дюк не бързаше да си ходи.

— Радвам се — рече той. — Никой не трябва да е тъжен на рождения си ден, хлапе. — Закачливо я щипна по рамото, след което стана сериозен. — Искаш ли да ми кажеш какво те разстрои?

Усмивката на Оливия се изпари. Заби поглед в скута си и започна да подръпва роклята си.

— О, не знам.

— Кажи ми.

Тя се поколеба, понеже не искаше да го натоварва с детинските си проблеми. Но той звучеше искрено загрижен, а и щеше да й олекне, ако споделеше с някого.

— Заради едно момче, което харесвам — призна тя.

— А той харесва теб ли?

— Мислех, че ме харесва, но после го запознах с Франи и… ами…

Тя спря, защото не знаеше как да се доизкаже.

— И той започна да й обръща прекалено внимание? — подсказа Дюк, предполагайки какво се е случило.

— Нима може да е другояче? Та тя изглежда удивително — въздъхна със завист Оливия. Не можеше да опише точно чувствата си към Франи. Част от нея искаше просто да я хареса, а другата я мразеше и в червата. — Няма да се занимава с досадница като мен я! В сравнение с нея съм нищо и никаква.

Гърлото й се стегна, долната й устна затрепери и сълзите й отново потекоха. Тя се извърна настрани.

— Хей! Не плачи повече. — Дюк се премести, така че се озова на колене пред нея. Повдигна с ръка брадичката й, за да срещне погледа й. — Мога да ти кажа един сигурен факт — не видях по-красива жена от теб сред присъстващите тази вечер.

— Казваш го само така — поклати глава тя.

— Не е вярно. — Очите му бяха сериозни. — Франи е привлекателна жена, в това няма съмнение. Но красотата й е промишлена — от фризираната прическа до внимателно поставения грим и скъпата рокля. Ти притежаваш нещо много по-добро — сладка, естествена красота и добра душа. Ще видиш, че това означава много повече в живота. Повярвай ми. — Той й намигна. — Знам туй-онуй за жените.

Оливия не знаеше какво да каже. Хем искаше да каже на Дюк, че говори глупости, че никога няма да може да стъпи и на малкия пръст на мащехата си, хем чувстваше искреността в гласа му и разбираше, че той наистина вярва в казаното.

— Държиш се толкова добре с мен. — Тя срещна погледа му. — Благодаря — добави напълно откровено.

Дюк рядко одобряваше действията си, но сега моментът бе точно такъв.

— Няма проблем — каза й. — Днес е рожденият ти ден, не бива да си тъжна. И не си губи повече времето в плач по това момче — Брет, нали? След месец-два съвсем ще забравиш за него.

Оливия се разсмя.

— Знаеш ли, честно казано, дори не съм съвсем сигурна колко го харесвам — призна тя.

— Тогава защо се разстройваш така?

Чувствайки се малко глупаво, тя му разказа как си бе представяла вечерта — че искаше просто един танц с някого, който да не й е баща или брат, а да е някой, с когото поне да се престори, че е в романтични отношения.

— Сега това никога няма да се случи — промълви.

Очакваше Дюк да й се присмее. Но вместо това той я погледна много сериозно и каза:

— Да видим какво можем да направим по въпроса. — Тогава той се изправи. Поклони се и добави: — Ще танцуваш ли с мен, госпожице Оливия?

Макар да се намираха в къщичката на дървото, те все още чуваха музиката от партито, която долиташе до тях през топлото нощно небе. Дюк пое Оливия в обятията си и започнаха да танцуват. Нямаше много място, но някак си това направи момента още по-специален, сякаш се намираха на свой собствен частен дансинг.

Като затвори очи и положи глава на рамото на Дюк, Оливия реши, че мащехата й спокойно може да се занимава с Брет: Дюк Картър беше много по-подходящ избор за първия й танц.

 

 

По някаква необяснима за Франи причина рожденият ден на заварената й дъщеря не я сближи повече с децата на Макс. През септември Оливия и Гейбриъл се върнаха в пансионите си и тя отново остана сама в къщата. Но вместо да изпита облекчение, Франи се почувства още по-потисната. Дните изглеждаха дълги и самотни.

Една сутрин в средата на октомври, събуждайки се в началото на поредния пуст ден, Франи реши, че повече не може да продължава така: бяха минали четири месеца от сватбата и тя имаше нужда да се върне на работа. Обади се на Лойд, без първо да го обсъди с Макс. Директорът на студиото прозвуча доволен, макар и малко изненадан от обаждането й.

— Е, как е семейният живот? — Подобно на всички останали, и той започна с този въпрос.

— О, чудесен! Приказен, много ясно — отвърна Франи жизнерадостно. — Но всъщност се обаждам да проверя дали няма някакво развитие покрай филма за Елизабет.

Настъпи мълчание. Лойд се изкашля неловко.

— Ами, да, решихме да го снимаме…

— Супер!

Но тя усети от колебанието му, че новината няма да е добра за нея.

— Ъъъ, да — запъна се той. — Обаче, ъм, трябва да ти кажа, че накрая решихме Еди Линкълн да изиграе Елизабет.

Франи остана като попарена. Отне й известно време да се окопити.

— А, ясно. Разбирам. Добре тогава — каза забързано. — И без това се обадих да ти кажа, че аз няма да мога участвам. Нали напоследък съм толкова заета.

— Страхотно! Отлично! И аз така си мислех. — Лойд звучеше облекчен. — Ти, разбира се, беше първият ни избор…

Разговорът им продължи достатъчно любезно, но Франи остави телефона с чувство на обида и обезсърчение. Нямаше я от няколко седмици, а вече я бяха заместили с друга.

Когато Лили се обади след час, за да я попита дали й се ходи в „Мокамбо“ на следващата вечер, Франи с изненада откри колко силно желае да се върне на лосанджелиската парти сцена.

 

 

По някаква причина, която не можеше да си обясни, Франи пропусна да сподели плановете си с Макс. Нямаше намерение да крие излизането си от него, но той и бездруго щеше да прекара вечерта в Чикаго, така че тя нямаше да му липсва. Франи тръгна малко след закуска на следващия ден и шофира сама до Ел Ей. Пристигна в града в късния следобед. Почувства се така, сякаш се завръща у дома. Плануваше да прекара нощта в Холмби Хилс и предупреди персонала да приготви къщата за пристигането й. Докато седеше пред огледалото вечерта, приготвяйки се да излезе, Франи се почувства повече като себе си.

С тайфата се бяха разбрали да се видят в „Мусо и Франк“. Когато сервитьорът я придружи до масата, Франи видя, че всички вече са заели местата си в обичайното червено кожено сепаре — Лили, Хелена, Емили, Дюк и Хънтър. Хънтър стана, когато тя се приближи.

— Къде се изгуби? — рече провлачено, а очите му я огледаха от глава до пети. — Липсваше ни.

— Наистина ли? — Франи обичаше да флиртува и пръстенът, който вече носеше, нямаше да я спре да прави това, което й се удаваше толкова лесно, колкото дишането. Почувства се като отвързана и възнамеряваше да се възползва максимално от нощта. Тя протегна ръце. — Защо не дойдеш тук да ми покажеш точно колко ти липсвах?

Хънтър се наведе да я целуне по бузата, но в същото време Франи се обърна на другата страна и те неволно се целунаха по устните.

— Опа! — Франи бутна Хънтър назад със смях. — Макс има голям късмет, че не е сред присъстващите.

Тя бе толкова щастлива да е отново сред приятелите си, че така и не забеляза фотографа, който дебнеше в ъгъла.

Кадърът бе успял да улови точно целувката по устата между Франи и Хънтър и снимката бе поместена на корицата на списание „Селебрити“ следващата седмица.

 

 

Вечерта, в която излезе списанието, Макс не се прибра до късно. Франи лежеше в леглото и го чакаше да се качи в стаята им, но той не го направи. По някое време тя явно бе заспала, защото се събуди и видя, че е почти три сутринта, а Макс още го нямаше. Сигурна, че мъжът й е някъде в къщата, тя стана, облече халата си и тръгна да го търси. Намери го в кабинета, както и очакваше — с наполовина изпита бутилка уиски и копие от списанието пред себе си.

— О, Макс — прошепна Франи, когато го видя вторачен в снимката й с Хънтър.

Той затвори очи за секунда и когато ги отвори и я погледна, тя видя болката му.

— Как можа? — каза й.

Франи в първия момент не разбра какво има предвид той.

— Не е това, което си мислиш! — възкликна тя.

Той поклати глава.

— Моля те, Франи…

— Честна дума! — прекъсна го тя. — Нищо не се е случило между мен и Хънтър, кълна се. Тази снимка показва нещо, което не е истина. — Виждайки недоверието, изписано на лицето му, тя се приближи и падна на колене пред него като за молитва. — Моля те, скъпи. — Очите й се напълниха със сълзи. Като актриса се бе научила да се разплаква автоматично, но този път беше искрена. — Нищо не се е случило, кълна се. — Тя пое ръката му, молейки му се да й повярва. — Моля те, повярвай ми. Трябва да ми повярваш.

Той се взря в нея продължително, сякаш се опитваше да реши дали тя говори истината.

— Никога не бих ти го причинила — каза му. — Заклевам се.

Най-накрая той въздъхна и си пролича, че се предава.

— Добре. Вярвам ти. — Все още не звучеше доволен, но тя разбра, че наполовина го е убедила. — Но само искам да ми обясниш едно…

— Всичко!

— Какво, за бога, изобщо си правила в този клуб?

Франи поклати глава, съжалявайки, че не е споменала за плановете си. Сега, погледнато с неговите очи, тя разбираше, че този пропуск изглежда като лъжа и прави излизането й по-лошо, отколкото е.

— О, сега цялата работа изглежда толкова глупава — призна тя. — Отидох, защото бях много разочарована, че не получих ролята на Елизабет…

Съпругът й се изненада.

— Това ли беше причината?

— Да — отвърна простичко. — Виждаш ли, мислех си, че аз съм най-добра за ролята на Елизабет. И предполагам, че ми стана криво, когато Лойд ми каза, че са дали ролята на друга.

Макс се протегна и докосна бузата й.

— О, скъпа. Съжалявам да го чуя. — И наистина звучеше така. — Сигурен съм, че ще има и други роли.

Внезапно на Франи й хрумна идея.

— Можеш ли да поговориш с Лойд? — попита с надежда. — Сигурна съм, че ще те послуша.

Макс дръпна ръката си.

— Съжалявам, но и преди съм го казвал. Още в началото обещах да не се меся в творческия процес на студиото. А и ти не би искала да получиш някоя роля само защото аз съм ходатайствал за теб, нали?

— Предполагам, че не… — Тя разбираше смисъла на думите му — щеше да е по-добре да бъде избирана заради собствените си качества. Но междувременно беше затворена тук и се чувстваше безполезна. — Обаче, разбираш ли… — Франи спря. Това беше, реши изведнъж; това беше моментът, в който щеше да му каже за Кара. Ако с кариерата й бе свършено, тогава искаше дъщеря й да е при нея. Пое си дълбоко въздух. — Макс — започна решително, — трябва да ти кажа нещо. — Млъкна, неуверена как да продължи.

— Какво има?

— Мислех си, ако не мога да се върна към кариерата си, тогава имам нужда от нещо друго, с което да се занимавам. Разбираш ли, много ми е трудно да съм сама тук по цял ден…

Но преди да успее да повдигне въпроса за Кара, Макс я прекъсна:

— Е, предполагам, че няма още дълго да си сама — каза с лека усмивка.

— Какво имаш предвид?

— Мислех си да започнем опити да си направим бебе.

Франи се вторачи в него, онемяла.

— Знам, че не сме го обсъждали досега — продължи той. — И честно казано, не съм очаквал самият аз да го поискам. След всичко, случило се с Елинор, и начина, по който се отнесох с Гейбриъл и Оливия, не съм мислел, че ще пожелая да имам друго дете. — Той замълча и взе ръката й. — Нос теб това решение ми се струва правилно. Обичам те, Франсис. Искам да бъдем семейство. Искам да си имаме бебе.

Бебе? Идеята да забременее беше далеч от желанията й в момента. Дори не бе сигурна дали може да зачене, а какво остава дали иска. Вече се чувстваше провалена като майка — след като не успя да каже на съпруга си за Кара и да се сближи с Гейбриъл и Оливия. Раждането на още едно дете със сигурност само щеше да усложни тази и бездруго невъзможна ситуация.

Не й оставаше нищо друго. Преди да вземеха това решение заедно, тя трябваше да му каже за Кара.

— Но, Макс…

Той вдигна ръце и отново я прекъсна:

— Знам. В момента вероятно не ти е до това. Разбирам те напълно. Само те моля да си помислиш.

Франи се загледа в съпруга си. Той изглеждаше толкова развълнуван от идеята да имат дете заедно. Почувства се ужасно.

Как можеше да му каже за Кара сега? Това щеше да го сломи. Затова реши да продължи с поведението си на страхливка и да се съгласи с него, поне засега — особено след като все още се чувстваше толкова виновна заради снимката с Хънтър.

— Мислих за това — каза тя и се усмихна насила. — Прав си. Идеята да имаме дете е чудесна.