Тара Хайланд
Дъщери на греха (15)

Четиринадесета глава

В четвъртък сутринта Тереза беше в бакалницата и чакаше собственикът на магазина господин Куин да й отмери брашно и малко бекон, когато госпожа Мъри влезе с малката си племенница. Семейство Мъри бяха най-близо разположените й съседи, колибата им се намираше само на километър разстояние от нейната. Тереза ги познаваше колкото да се поздравят и да обменят някоя и друга клюка. Но с това интересът й към тях се изчерпваше. Норийн беше трийсет и няколко годишна и нямаше деца, но бе разказала на Тереза за детето на сестра си, което трябваше да гледа няколко седмици. Тя очевидно глезеше племенницата си и угаждаше на всичките й прищевки — като се имаше предвид с каква модерна дрешка я бе облякла само за да дойдат в града.

Тереза ги изгледа с неодобрение, когато отидоха до щанда със сладките и детето си поръча двеста грама ментови бонбони. Докато чакаха госпожа Куин да ги претегли, момичето започна да бъбри безспирно, явно продължавайки разговора, който бяха водили, преди да влязат в магазина.

— Не си измислям — настоя момичето. — Последвах я в гората и разговарях с нея.

— О, Алиша, кога ще престанеш да си измисляш тези истории?

— Вярно е. В гората имаше едно момиче и тя каза, че никой не бива да научава за нея.

— Каза ли ти защо?

— Не, каза, че било тайна.

Тереза наостри уши.

— За какво става въпрос? — намеси се тя.

Норийн Мъри се обърна към Тереза и завъртя очи.

— О, малката смята, че е видяла някого в гората вчера. — Тя сниши глас и потупа слепоочието си многозначително:

— Всичко е във въображението й, нали се сещаш.

Този път Алиша тропна с крак.

— Не е! Видях я! Наистина! Казва се Кара и по-късно днес пак ще се видим. Ако не ми вярваш, ела с мен следобед и сама ще се убедиш.

 

 

Кара си подсвиркваше, докато вършеше домакинската си работа. Нямаше търпение да се срещне с Алиша следобеда. Със скуката и самотата й беше най-трудно да се справя през тези изминали месеци. Можеше да преглътне настроенията и грубите думи на баба си, но я измъчваше невъзможността да си поговори с някого. С изключение на голямата дъщеря на Тереза, с която не й бе позволено да се срещне, в колибата никога не идваха други посетители; най-близките съседи се намираха на половин час път от тях. Вече бе изчела всички книги, които й бе донесла майка й, и мразеше да няма какво да прави, след като свършеше с къщната работа и уроците си. Скитането из околността бе единственото й спасение. А срещата й с Алиша вчера си беше чист късмет. Сега вече си имаше потенциална приятелка и едва сдържаше вълнението си. За пръв път откакто бе пристигнала, очакваше нещо с такова нетърпение.

До пладне вече бе приключила с домакинските си задължения. Тъкмо мислеше да приготви обяда, когато входната врата се отвори с трясък, което означаваше, че Тереза се е върнала от града. Беше по-рано от обикновено и тази промяна в програмата разтревожи Кара. След миг подозренията й се потвърдиха — баба й дойде в кухнята, кипяща от гняв — дишаше тежко, бялата й коса бе разрошена от вятъра, ноздрите й свистяха, а очите й горяха от ярост. Кара инстинктивно се сви.

Тереза прекоси с две гигантски стъпки кухнята и сграбчи Кара за рамото. Макар да бе вече стара и немощна, все пак бе по-силна от седемгодишното дете.

— Какво ти казах аз? Кое беше единственото просто правило, което трябваше да спазваш?

Кара просто я гледаше втренчено, безмълвна и изплашена. Нямаше представа какво става.

Тереза я разтърси мощно.

— Че не бива да се показваш на никого! Знаеш го, нали?

Кара кимна.

— Защо тогава чух, че си се уговорила следобед да се срещнеш с племенницата на Норийн Мъри в гората?

Най-после Кара разбра какво е станало. Алиша не бе така добра в пазенето на тайни, както твърдеше.

— Предупредих я да не казва на никого — прошепна момичето. Това бе единственото й оправдание и тя знаеше, че то изобщо не е добро.

След като си призна стореното, Тереза я пусна.

— Глупачка — измърмори. — Не разбираш ли, че е за твое добро? Докато си тук, никой не бива да узнава за теб. Разбра ли?

Кара кимна, защото знаеше, че това се очаква от нея, но всъщност не разбираше. На нея й се струваше, че баба й го прави просто защото е зла и иска да й развали всяко удоволствие.

Тереза въздъхна дълбоко.

— В такъв случай това е всичко. Не може да излизаш до края на деня.

Кара нададе лек стон на протест. Дните, когато валеше и трябваше да остане вътре, сякаш бяха безкрайни.

Но баба й не прояви съчувствие.

— Не ми се оплаквай, момиче. Докато не ми докажеш, че може да ти се има доверие, ще трябва да правиш каквото ти кажа.

Детето впери поглед в баба си и изпита надигаща се ненавист и гняв. Не беше честно. Мразеше старата вещица. Слава богу, че скоро майка й щеше да дойде да я вземе. После вече нямаше да се налага никога повече да види баба си.

Тереза и Кара не си проговориха до края на деня. Движеха се из колибата, сякаш бяха сами вътре, всяка усърдно пренебрегвайки присъствието на другата. Кара отбеляза наближаването и отминаването на уговореното време за срещата с Алиша и почувства нарастващо разочарование.

След мълчаливата вечеря Тереза се настани в кухнята да слуша радио. Кара реши да се качи горе да почете. Зае се да потърси книгата си във всекидневната, когато се спъна в оставената на пода дамска чанта на баба й. Наведе се да събере съдържанието и забеляза един плик, който бе изпаднал отвътре. Веднага разбра, че писмото е от майка й, защото тя винаги пишеше върху лилава хартия.

Пощальонът не идваше насам, защото бе твърде далеч, затова Тереза прибираше пощата, когато ходеше в града. Обикновено щом се прибереше, веднага даваше писмото на Кара. Двете го прочитаха заедно и Тереза й помагаше за някои думи, които детето не разбираше, след което Кара написваше отговор, отново с помощта на баба си. Но след като бе разбрала за Алиша, Тереза вероятно бе решила да не й даде писмото като наказание. Не беше честно, помисли си Кара.

Имаше толкова малко неща, които очакваше с трепет — а сега не можеше дори да получава скъпоценните писма!

Тя се наведе да вземе плика. Но като се изправи, пред нея се появи Тереза.

— Какво правиш? — попита тя, като я издебна и го грабна от ръцете на внучката си.

До този момент, през осемте седмици от пребиваването си тук, Кара се мъчеше с всички сили да не се противопоставя на баба си. Но след този ужасен, изпълнен с разочарование ден тя се ядоса.

— Това е мое! Върни ми го!

Но Тереза не изглеждаше впечатлена от изблика й.

— Тук грешиш. Не е твое. Майка ти го е написала за мен.

— О! — Кара млъкна, шокирана. — А за мен няма, така ли?

Този факт я депресира още повече. Тя живееше за писмата на майка си — те бяха нейният прозорец към външния свят. Обикновено пликовете бяха адресирани до Тереза, но писмата вътре бяха за нея. Защо този път да бе различно?

Тереза се поколеба за момент.

— И за теб има писмо — рече предпазливо. — Но искаше първо аз да поговоря с теб.

— Защо? — Кара долови треперенето в гласа си. Започваше да я обзема страх. Нещо не беше наред.

Очите на Тереза омекнаха. В изражението й имаше нещо, което Кара не бе виждала преди — състрадание.

— Защото искаше да ти кажа, че няма да може да се върне да те вземе толкова скоро, колкото се е надявала.

— Не! — Думата се изтръгна от устата й като скръбен вик.

— Налага й се да поработи още малко — внимателно обясни Тереза. — Все още няма достатъчно пари. Искаше да разбереш, че прави всичко това заради теб.

Но Кара не я интересуваше. Не й пукаше за парите — просто искаше пак да бъдат заедно.

— След колко време ще се върне?

Когато баба й прехапа устни, Кара разбра, че отговорът няма да я зарадва.

— Три месеца. Може би четири.

Кара вече клатеше глава.

— Не! Не мога да остана тук! Не искам! Тя каза, че няма да е за дълго…

При тези нейни думи изражението на Тереза се вкамени.

— Нима си очаквала нещо повече от майка си? Тя е пълна егоистка и колкото по-скоро го проумееш, толкова по-добре!

— Не, не е! Тя е чудесна и нямам търпение да дойде да ме вземе, за да може никога вече да не те видя! — Кара избяга от стаята.

 

 

След малко Тереза чу как вратата на спалнята на Кара се блъсна. После започна плачът. Тогава на Тереза й домъчня. Искаше да успокои внучка си, но не знаеше как — просто не беше в характера й. Възрастната жена бе имала суров живот, пълен с толкова много мъка, че в него почти нямаше място за емоции или израз на обич.

Но под студената си външност тя харесваше момичето. Кара изглеждаше умна и с желание да се учи, а и проявяваше истински интерес към различните зеленчуци и билки, които Тереза отглеждаше. Никога не отказваше да помага в къщната работа и не бе наследила и грам от суетата или егоизма на майка си. Тереза нямаше особено ласкаво мнение за другите си внуци — децата на Маги. Те бяха немарливи дечурлига, които не проявяваха интерес към нищо. Кара не беше такава. Колкото и грешки да бе правила в живота си, Франи поне бе възпитала дъщеря си както трябва.

Затова днешното писмо, в което пишеше, че няма да може да се върне още известно време, беше за Тереза като божи дар. Тя бе доволна, че ще може да прекара още време с внучка си. И се разстрои, като видя, че това, което на нея носи толкова голяма радост, очевидно причинява на Кара голяма мъка.

Жената си даваше сметка, че за момичето е трудно да разбере защо се налагат тези правила. Но имаше основателна причина да пази Кара в тайна. Тук, в Ирландия, неомъжените майки все още нямаха много права. Смяташе се, че за едно дете би било по-добре, ако е далеч от влиянието на някого с толкова разпуснат морал. Затова, ако властите разберяха, че Кара е незаконно дете, което живее при възрастната си баба, докато майка й не се вясва с месеци, имаше голяма вероятност да й я отнемат. Затова беше цялата тази тайнственост. Но как можеше да обясни това на едно дете?

Тереза се опитваше да направи най-доброто за Кара. Най-много се тревожеше за образованието й — тя изглеждаше умна и не беше хубаво да изостава от връстниците си. Затова баба й я караше всяка сутрин в продължение на два часа да се упражнява в писане и елементарно смятане. За щастие момичето обичаше да чете, така че тя гледаше да й купува книги, с които да се занимава, като я насърчаваше да я пита за всяка трудна дума.

Малката беше доста схватлива. Също и любознателна. Предния ден детето я бе попитало дали познава баща й.

— Какво ти е казвала майка ти за него? — попита предпазливо старата жена.

— Че е бил добър човек, който много е обичал и двете ни, и че сега е на небето, като таткото на Дани.

— Ами това е в общи линии — излъга Тереза. Тази история беше по-добра от истината — че Шон бе изоставил Франи и че, според последните сведения на Тереза, сега си пропиваше живота нейде из кръчмите на Корк.

Горе момичето все още плачеше. Тереза искаше да намери начин да облекчи мъката й, но нямаше представа как да успокои Кара. Едва ли щеше да може да сподели мислите и чувствата си с внучка си — не беше възпитана така, нито й се удаваше. Вместо това застана в началото на стълбите и извика на Кара.

— Би ли слязла тук долу? — Гласът й бе груб. — Имам нужда от помощ за вечерята.

В кухнята двете започнаха мълчаливо да приготвят вечерята. Тереза наблюдаваше как детето изряза половината от един картоф, докато се опитваше да го обели, и изпуфтя.

— Не така, глупаче. — Жената грабна ножа от Кара. — Ето така. — После започна бързо и опитно да стърже кората под течащата вода в мивката. — Като свърши, Тереза подаде ножа отново на внучка си. — Сега опитай ти.

С намръщена от концентрацията физиономия, Кара се опита да имитира действията на баба си. След няколко минути й подаде обеления картоф. Той беше нащърбен и не толкова идеален като този на Тереза, но много по-добър от предишния.

— Не е зле — похвали я Тереза.

После, след миг колебание, тя потупа Кара по рамото. Беше непохватен жест, непривичен за възрастната жена, но явно свърши работа. Малката се усмихна на баба си — мъката й отпреди малко бе забравена, поне засега.

Тереза бързо отдръпна ръката си.

— Хайде тогава — рече рязко. — Още два трябва да обелиш.

Но тайничко се радваше, че е успяла най-после да направи нещо правилно за детето.