Тара Хайланд
Дъщери на греха (33)

Тридесет и втора глава

— Добри новини, Кара! — възкликна сестра Агнес. Тя дръпна момичето настрана, докато децата се редяха за закуска, и каквито и да бяха новините, монахинята изглеждаше истински развълнувана за любимата си повереница. — Уредила съм ти изненада за уикенда.

Кара слушаше, докато сестра Агнес обясняваше причината за ентусиазма си. Новината бе свързана със семейство Бюканън, заможна млада англо-ирландска двойка, които живееха в Голямата къща в покрайнините на града. Джеймс Бюканън бе воювал в британската армия, преди да стане дипломат и да започне да пътува по света, докато съпругата му Вирджиния бе дъщеря на земевладелец и беше много известна в лондонските обществени кръгове. След като бяха прекарали една година в Индия заради службата на Джеймс, наскоро се бяха върнали във фамилната къща на майка му. Той бе заел наследствено място в парламента на Обединеното кралство и длъжността му изискваше да пътува от време на време до Англия, но през повечето време семейство Бюканън щяха да живеят в Голуей и искаха да се включат в живота на местното общество. За съжаление нямаха собствени деца и щом чуха за сиропиталището, бяха решили да поканят едно от момичетата да прекара уикенда с тях.

Сестра Агнес засия срещу Кара.

— Така че реших да изпратя теб. Стига и ти да искаш.

— Разбира се, че искам!

Вълнението на монахинята беше заразно. Кара хукна към спалнята да каже на останалите. Подобно събитие се случваше от време на време. Имаше щедри семейства, които се съгласяваха да изведат някое от сирачетата за уикенда или идваха на посещения. Обикновено щом опознаеха някое момиче, те продължаваха да взимат все него. Досега Кара не я бяха избирали, защото сестра Консепта отговаряше за подбора на децата. Но тъй като нея в момента я нямаше — беше завела по-възрастните и болните монахини на поклонение в Лурд, тази задача се падна на сестра Агнес й тя бе решила тъкмо Кара да замине със семейство Бюканън.

Беше октомври 1961 година и бяха минали почти пет месеца от инцидента с крадените ябълки. След неприятностите покрай остригването й животът на Кара се бе подобрил през последните няколко седмици и отсъствието на сестра Консепта. Въпреки че косата й все още не бе пораснала както трябва и стърчеше на неравни кичури от главата й, тя поне покриваше скалпа и изглеждаше достатъчно прилично да се покаже пред хората, без да се срамува. Възможността да напусне сиропиталището за уикенда беше черешката на тортата.

Другите момичета се зарадваха за нея, макар и малко да й завидяха. Те всички бяха виждали Голямата къща на път за църквата в неделя и всяка от тях си мечтаеше да бъде избрана да я посети.

Нийв, както винаги, пусна в ход фантазията си:

— Може толкова да те харесат, че да ти предложат да отидеш да живееш с тях — каза замечтано.

Кара изсумтя:

— Да, бе, как не! Малко съм пораснала, за да вярвам в приказки.

Но макар да не би си го признала за нищо на света, и на нея й мина през ума тази мисъл. Само като си представеше, че може да се махне оттук завинаги! Може би щеше да ги убеди дори да вземат и Нийв…

През нощта Кара изпрати специална молитва, в която молеше Бог да накара семейство Бюканън да се влюбят в нея и да я измъкнат от „Сейнт Мери“.

 

 

Тя прекара следващите няколко дни в трепетно очакване на настъпващия уикенд. Но късно в петък, точно когато бе събрала багажа си, сестра Агнес дойде да й каже, че семейство Бюканън са били извикани в Лондон и че няма да ходи никъде.

— Горе главата — каза монахинята, като видя разочарованието на Кара. — Другата седмица ще се върнат и тогава ще отидеш.

За нещастие следващия петък сутрин сестра Консепта се върна рано от пътуването си. Кара беше в час по география, когато видя монахинята да прекосява чакълената алея и да влиза в главната сграда. Тя веднага помръкна — нямаше начин възрастната жена да я пусне при семейство Бюканън.

Наистина след часовете, точно когато Кара се канеше да приготви багажа си, сестра Консепта влезе в класната стая заедно със сестра Агнес.

— Е, Кара — започна сестра Консепта. — Чувам, че няма да бъдеш сред нас следващите два дни…

— Да, така е! — избухна Кара, вече сигурна накъде вървят нещата. — И не е честно да не ми разрешите! — Тя удари с юмрук по масата. — Проклета да сте! — изруга тя, при което всички в стаята ахнаха изумени. — Защо постоянно трябва да превръщате живота ми в такъв ад?

Кара не си даваше сметка за агресивния си тон, докато сестра Агнес не сложи ръка върху рамото й, за да я спре.

— Кара, моля те! — опита се да я успокои с умоляващ поглед. Тя погледна към сестра Консепта. — Съжалявам, сестро. Тя нямаше това предвид.

Но по-възрастната монахиня не обърна внимание на заместницата си.

— Всъщност — заяви тя на Кара, — дойдох само да ти напомня да се държиш възможно най-добре този уикенд. Но сега смятам, че след тази сцена няма да е уместно да отидеш при семейство Бюканън.

Кара остана без думи от яд. Беше попаднала право в ръцете на монахинята! Сестра Консепта нямаше намерение да й позволи да замине. Просто си търсеше оправдание да й отнеме тази привилегия. И Кара й го бе доставила на тепсия.

Сестра Агнес се разстрои колкото и Кара.

— Но те скоро ще дойдат да я вземат. Какво да им кажа — че няма да пратим никого ли?

— О, не. Все ще пратим някого. Няма смисъл да лишим някое друго момиче от тази възможност само защото едното я е провалило. — Очите на сестра Консепта огледаха стаята. — Така че търся желаещи. Кой иска да отиде?

Момичетата се колебаеха. Кара имаше влияние над тях, защото ги защитаваше от монахините, но тук нямаше място за лоялност — всяко момиче трябваше да мисли за себе си. Бавно, те всички вдигнаха ръце.

Очите на монахинята се спряха върху Нийв. Тя самата бе проявила съпричастност и не бе пожелала да заеме мястото на Кара. Устата на сестра Консепта се изви в жестока усмивка.

— Мисля, че Нийв трябва да отиде вместо нея.

Кара допусна, че това е последният камък в градината й, начин да раздели двете момичета, за които бе известно, че са като сестри. Без съмнение сестра Консепта не искаше никоя от тях да отива при семейство Бюканън, но макар да не харесваше Нийв, тя ненавиждаше Кара до дъното на душата си.

Щом монахините си отидоха и децата се разпръснаха, Нийв се завтече при приятелката си.

— Много съжалявам. Смяташ ли, че е ужасно?

Кара се принуди да вдигне рамене, преструвайки се, че й е все едно.

— Защо да смятам така? — Нямаше никакво намерение да плаче по повод на случката. Трябваше да бъде корава, да не показва на никого, че е наранена. Това бе единственият начин да оцелее.

Но Нийв не можеше да бъде заблудена толкова лесно.

— Мога да говоря със сестра Агнес, да й кажа, че не искам да ходя…

— Какъв смисъл има? Сестра Консепта просто ще изпрати друга.

Нийв прехапа устни. Дори и тя, която обикновено бе положително настроена, не можеше да отрече неизбежната истина на ситуацията, колкото и несправедлива да беше.

Кара стана и тръгна към спалнята, понеже искаше да остане сама, за да се окопити. Без да разбере намека, Нийв я последва.

— Може да отида при сестра Консепта — настоя тя, все още явно се опитваше да измисли начин да разреши тази ситуация. — Мога да се опитам да се разбера с нея. Или може да кажа на семейство Бюканън какво се е случило. Ако им обясня каква е сестрата, тогава те може да настоят следващия път да вземат теб. Тогава сестра Консепта ще трябва да се съобрази с тях…

Кара се извъртя към нея.

— Господи, няма ли най-сетне да ме оставиш на мира? — тросна се тя. — Писна ми да се влачиш след мен. Нямаш ли си друга работа?

Нийв се отдръпна при думите на Кара.

— Съжалявам — промърмори, свеждайки поглед, за да прикрие обидата си. Но послуша Кара и се върна сама в спалнята.

Кара легна на леглото си, като се преструваше, че не забелязва приготовленията на приятелката си. Съжаляваше за грубите си думи и знаеше, че трябва да се извини — несправедливостта на ситуацията изобщо не бе по вина на Нийв все пак; и тя самата бе жертва на сестра Консепта колкото и Кара. Но нещо спираше Кара. Тя завиждаше, това беше. Макар да разбираше, че тъкмо такава е била целта на монахинята — да скара двете приятелки, не можеше да сдържи чувствата си. Очакваше с такова нетърпение уикенда при семейство Бюканън и последните няколко дни си представяше какво ще бъде да се измъкне от тези стени. Да й отнемат тази привилегия в последния момент беше съкрушително и тя още не бе достатъчно зряла, за да успее да прояви великодушие в лицето на такова разочарование.

След половин час Нийв отиде при нея.

— Тръгвам.

— Хубаво — каза кратко Кара, без да си направи труда да вдигне поглед от книгата, която четеше. Усещаше, че приятелката й е на път да се разплаче, но не можеше да се застави да я утеши.

До неделя вечерта Кара вече се бе успокоила. Всъщност през почивните дни тя осъзна колко много й липсва приятелката й. Скарването им беше глупаво и тя искаше да се сдобри с Нийв възможно най-скоро.

Семейство Бюканън трябваше да докарат Нийв точно преди следобедния чай. Кара стоеше до прозореца на спалнята, очаквайки завръщането й. Когато видя колата на семейството, я обзе вълнение. С нетърпение зачака приятелката й да се появи. Щом я видя на вратата, Кара искаше да се спусне към нея, но прегръдките не бяха в природата й. Затова изчака Нийв да се приближи — тя повече си падаше по проявата на емоции. Но вместо да отиде при нея, Нийв отиде до леглото си и започна да си разопакова багажа.

Сигурно си мисли, че още й се сърдя, предположи Кара. Тя стана и отиде при русото момиче.

— Как беше? — попита рязко.

Нийв не я погледна.

— Добре.

Тази сдържаност бе толкова нетипична, че Кара въздъхна театрално.

— Няма проблем, можеш да ми разкажеш всичко. Няма да ти завиждам, обещавам. — Тя седна на леглото на Нийв. — Наистина. Искам да разбера всичко, което се е случило.

Но Нийв не я поглеждаше.

— Може би утре. Сега съм уморена. Искам да си лягам.

Кара я изгледа изненадано, подразнена от липсата на отговор.

— Добре тогава. — Тя се изправи. — Твоя работа.

Нийв не отвърна. Щом се оттегли, Кара се замисли над поведението на приятелката си. Единственото обяснение, което можеше да измисли, беше, че другото момиче вероятно още се сърди заради реакцията й в петък преди заминаването. Но Кара не вярваше Нийв да е толкова злопаметна. Не беше характерно за нея. Може би наистина беше уморена. Може би утре щеше да е в по-добро настроение.

 

 

Но и на другия ден Нийв не разказа нищо за преживяването си. И през следващата седмица настроението й не се подобри. Тя изглеждаше отчуждена, разсеяна. Спря да се храни и даваше храната си на другите момичета. Дори когато се случеше да сервират любимия й десерт — лимонов пудинг с мед — Нийв не проявяваше интерес. Кара се опита да поговори с нея, но тя продължи да настоява, че всичко е наред.

— Просто се е надула, след като се върна от семейство Бюканън. Сега се мислиш за много велика, нали? — подразни я Моли, като я смушка в ребрата.

— Оставете ме на мира — каза Нийв изтощено.

В крайна сметка другите го направиха. Но Кара се тревожеше за състоянието й. Нещо изобщо не беше както трябва. Нийв бе загубила живеца си и Кара бе сигурна, че я чува да плаче нощем в леглото. В спалнята вечер често се лееха сълзи, но тези на Нийв като че ли траеха най-дълго от всички. Кара обаче нямаше никаква представа какво не е наред.

 

 

— Не искам да ходя.

Устните на Нийв образуваха една непреклонна линия. Сестра Консепта бе дошла по-рано да й каже, че семейство Бюканън са предложили да я вземат отново за уикенда. Бяха изминали шест седмици от последното й излизане и те го обявиха за толкова успешно, че искаха тя да се върне при тях. Монахинята бе съобщила новината с такъв тон, все едно не разбираше защо хората биха искали да прекарват времето си с нея. Но сестра Консепта беше снобка, не желаеше да обиди големите клечки в областта и също така не искаше да рискува те да оттеглят щедрите дарения, които правеха за сиропиталището.

— Е, те обаче те искат, така че ще отидеш — заяви тя твърдо на Нийв. — Точка по въпроса.

Нийв изглеждаше толкова нещастна, че на Кара й стана жал. Нещата между тях не се бяха подобрили особено от онзи следобед, когато приятелката й замина за пръв път при семейството. Предполагайки, че сега Нийв не иска да отиде, за да не я обиди, Кара каза:

— Нямам нищо против да отидеш, кълна се.

Нийв я погледна с празен поглед.

— Какво?

Напоследък тя често имаше подобно изражение.

— Знам, че изборът не е твой — опита отново Кара. — Че сестра Консепта те кара да ходиш. Наистина не се сърдя…

— За бога! — внезапно избухна Нийв. — Защо си мислиш, че винаги всичко е заради теб? — Без да каже друго, тя се отдалечи забързано.

Кара я изгледа със зяпнала уста. Не беше в характера на Нийв да се ядосва така. Тя се зачуди какво ли не е наред и защо приятелката й приема с такава неприязън завръщането си в Голямата къща.