Тара Хайланд
Дъщери на греха (49)

Четиридесет и осма глава

Както караше велосипеда си по крайбрежната улица, Кара кривна рязко, за да избегне един заледен участък на пътя. Купи си колелото месец след започването си в „Кроникъл“, когато разбра, че работното й време ще е толкова непредсказуемо, че ще й трябва алтернатива на обществения транспорт — поне докато не я направеха журналистка и не й предоставеха собствена разходна сметка. Единственият недостатък на карането на колело беше времето. През нощта беше замръзнало и след десет минути навън в ясната мразовита декемврийска утрин върховете на пръстите й ставаха розови и безчувствени от студа, а носът й започваше да тече. Но дори това не бе достатъчно да помрачи доброто й настроение. Защото днес тя най-после щеше да докаже, че притежава необходимите качества да стане журналистка.

Тоби не я бе видял, че е скрила в дланта си хапчето ЛСД, и тя успя да се измъкне от клуба незабелязано. През уикенда нахвърли изложение на случилото се в „Мидъл Ърт“ в петък вечер. Сега отиваше в „Кроникъл“ рано, за да напечата статията си, преди да я предаде на Джейк. Беше едновременно развълнувана и притеснена относно мнението му. Смяташе, че статията е добра, но нямаше как да е сигурна.

На улица „Странд“ тя заобиколи един двуетажен автобус, след което намали, щом стигна до Флийт стрийт. За щастие беше достатъчно рано, за да намери свободна преграда, където да завърже велосипеда си. Офисите на „Кроникъл“ бяха почти толкова големи, колкото тези на „Експрес“, и Кара винаги чувстваше приятна замаяност, щом влезеше през стъклените врати — сякаш беше част от нещо важно. Като махна на нощния пазач, тя прекоси мраморното фоайе, влезе в асансьора и натисна копчето за шестия етаж.

Горе редакцията беше празна. Наближаваше осем сутринта — един от редките часове, в които в „Кроникъл“ беше спокойно. Печатарите си бяха тръгнали след нощната си смяна, а журналистите щяха да започнат да прииждат едва към девет. Кара се отправи бързо към бюрото си. Извади тефтера си, седна приведена над пишещата машина и заудря по клавишите, започвайки да пише статията си.

 

 

Джейк стоеше в кухнята на апартамента си в Челси и си правеше кафе — първото му за деня. Пиеше го черно, без мляко, без захар — силно и безкомпромисно, точно като него самия. Сутрешният му режим беше прост. От събуждането до излизането от къщи му трябваха не повече от десет минути. След бързата кофеинова инжекция закуската можеше да почака — по-късно щеше да изпрати някой да му вземе нещо. Рядко ядеше вкъщи и един бърз преглед на хладилника и шкафовете би разкрил, че у тях не се намира храна. Той нямаше време за дреболии. Беше изцяло съсредоточен върху работата си.

Джейк бе отраснал в порядъчния град от предградията Тънбридж Уелс и беше единствен син на директора на местната държавна гимназия — строг, мрачен мъж, който говореше със сериозен тон за отговорността и задълженията. Майката на Джейк беше домакиня, която прекарваше дните си, подреждайки цветята в местната църква и тревожейки се за мнението на съседите. На Джейк от ранна възраст му бе дадено да разбере, че от него се очаква да наследи професията на баща си. Същевременно малкото момче разбра, че няма начин да се предаде на живата смърт, за каквато минаваше животът на родителите му. Докато сестра му Алис възприе установените условности на обществото, Джейк беше бунтар: бягаше от час, за да пуши зад бараките за велосипеди, и се измъкваше скришом, за да се среща с гаджето си — красивата съседска дъщеря.

За голяма мъка на родителите си, на шестнайсет години Джейк напусна училище и си намери работа като стажант-репортер в местен вестник. Беше роден за тази работа. Не се спираше пред нищо, докато не разнищеше всяка история, с която се захванеше. Баща му все твърдеше, че е мързелив, защото в училище мразеше да учи, но станеше ли въпрос за работата му на журналист, не го беше грижа колко часа ще й отдели. Винаги пръв пристигаше сутрин, вечер си тръгваше последен. Само след осемнайсет месеца го повишиха в старши репортер, което бе рекорд.

За някой толкова умен и амбициозен, преместването в национално издание бе неизбежно. Той беше едва на двайсет, когато получи работа в „Кроникъл“. Там му хареса от първия ден. Въпреки скърпеното си училищно образование Джейк проявяваше склонност към езиците. Говореше свободно френски и испански, след като едно цяло лято бе пътешествал из Европа, затова го наеха като международен редактор. Млад и склонен към приключения, той скоро започна да прави репортажи за конфликтните зони. Обичаше всяка минута от работата си. Да бъде военен кореспондент означаваше да има максимална свобода. Той първи пристигна на мястото на събитието по време на Суецката криза^[1], показа мъченията, използвани от двете страни в Алжирската война^[2], взе интервю от Че Гевара в навечерието на Кубинската революция и от Фидел Кастро след американската операция в Залива на прасетата^[3]; и направи репортаж за бунта May May^[4] срещу британското управление в Кения. Понякога отсъстваше със седмици, тръгнал по следите на собствени истории, напълно отдаден на професията си. Работата му бе опасна, но не се сещаше за друго, което би предпочел да прави.

Късметът на Джейк му изневери през 1965 година. Тогава той беше във Виетнам и правеше репортаж за полевите болници и медицинския персонал, който работеше в тях. Прибираше се в базовия лагер, прекосявайки влажната жега на джунглата заедно с дивизия на щатската 53-та пехота, когато попаднаха на минно поле. Понеже той се случи в края на взрива, се размина с шрапнел в корема и лицето — беше сериозно, но не фатално. Колегите му от Би Би Си нямаха този късмет.

Трябваха му шест месеца, за да се възстанови, и въпреки това му остана белег на лявата буза и все още получаваше болки на мястото, откъдето не бяха успели да извадят всички отломки. Той искаше да се върне отново на бойното поле, но застраховката от вестника нямаше да покрие рисковете. Вместо това главният редактор на „Кроникъл“ Нийл Симънс помоли Джейк да оглави информационния отдел.

Джейк се колебаеше дали да приеме. Работата беше доходна, но не и мястото, където му се искаше да бъде. Честно казано, липсваше му екшънът. Но Джейк познаваше статистиката. Военните кореспонденти бяха пристрастени към адреналина и им беше много трудно да се върнат към цивилния живот. Повечето се пропиваха. А той не искаше да го сполети тази съдба.

Затова прие позицията и й се отдаде с пълни сили. Канализира целия си неспокоен дух в ръководенето на отдела. Изискваше велики дела от всеки, с когото работеше; отказваше да предоставя сензациите на конкурентните вестници. Мотото му беше, че „Кроникъл“ прави новината, а не само я съобщава. И му харесваше екипът му да е целеустремен като него самия.

Затова се радваше, че е наел Кара Хийли.

Посоката на мисълта му го изненада. Защо мислеше за нея! Отпи още една глътка от кафето, прехвърляйки мисълта в съзнанието си. Май беше видял в нея нещо като сродна душа. Много хора твърдяха, че искат да станат журналисти, но малцина имаха силата да осъществят желанията си. На външен вид работата изглеждаше страхотна, но след шестчасово висене пред вратата на някой политик, за да запишат становището му, повечето хора губеха интерес.

Не и Кара. По време на интервюто й усети колко е нахъсана към позицията и досега тя не се бе разочаровала. Въпреки че я назначи като секретарка, той почувства желанието й да се учи. Младата жена притежаваше суров ентусиазъм и му напомняше на него самия, когато бе започнал. Знаеше, че тя няма търпение да напише първата си статия, и я чакаше да му предложи нещо страхотно. Той бе уверен в способностите й.

А може би в чувствата му към нея имаше и нещо повече от простото възхищение. Намираше я също така за привлекателна, не можеше да го отрече. Но романсът на служебното място му се струваше много лоша идея. Трябваше да спазва дистанция, да се държи професионално. В това беше добър.

 

 

— За коя се мислиш? — попита Джейк ядосано след един час. — За Луис Лейн^[5]?

Кара очакваше много реакции от редактора, но гневът не беше сред тях. Обаче щом той прочете статията й, тя видя навъсената му физиономия и усети, че нещата никак не са добре.

— Не ти ли харесва? — попита едва-едва.

— Не е въпросът в това — въздъхна Джейк. Беше казал на Кара да намери нова гледна точка към историята, а не да се излага на опасност по този начин. Постъпката й беше безразсъдна. Бе отишла в клуба, без да каже на никого за намеренията си. Беше си купила ЛСД, за бога. Ако я бяха хванали Тоби и неговите съучастници, кой знае какво щяха да й направят. Това бяха опасни хора.

Само че част от него не можеше да не й се възхити. Точно такъв сценарий щеше да разиграе и той, ако бе на нейно място. Освен това съзнаваше, че ако същото бе сторил някой от другите му репортери мъже, щеше да е доволен от работата му. Някой като Кара, който имаше куража да излезе и да получи историята си, беше точно типът човек, на когото се възхищаваше. Гневът му се дължеше единствено на факта, че си позволяваше да прояви лични чувства — което се бе зарекъл да не допуска.

— Статията е хубава — призна с неохота.

Кара повдигна брадичка.

— Тогава какъв е проблемът?

— Трябваше да ми кажеш какво си намислила. Когато се впускаш в такава ситуация, трябва да ме осведомяваш къде си, за да мога да контролирам нещата. По този начин, ако нещо се обърка, да мога да извикам кавалерията.

Кара кимаше, докато го слушаше, но в действителност й беше трудно да вникне в думите му. Каза й, че статията е хубава. Това бе всичко, което имаше значение.

— И смяташ ли да я пуснеш? — попита нетърпеливо.

Джейк кимна към статията.

— Имаш ли някакви доказателства за станалото?

— Има снимки. Грант дойде с мен…

— Грант е знаел за тая щуротия? И не е направил нищо, за да те спре? — Редакторът поклати невярващо глава. — Само като го видя…

— Не обвинявай Грант — прекъсна го Кара. — Цялата идея беше моя. Дори да не беше дошъл с мен, пак щях да го направя.

— Има си хас да не го направиш — измърмори Джейк под носа си.

Кара подмина язвителния коментар.

— Е, и какво? Ще я пуснеш ли?

Джейк се опита да не се усмихне на тази всеотдайност.

— Има нужда да се пипне малко. — Той бе умишлено предпазлив. — Но не виждам причина да не излезе страхотен материал.

Кара засия срещу него.

— Супер!

Той се облегна назад в стола.

— С това ли искаш да се занимаваш? — попита. — Да си журналистка?

— Да, разбира се.

— В коя област искаш да работиш?

Въпросът му я затрудни. Не се бе замисляла много над това.

— Не знам.

Отговорът й прозвуча незадоволително дори в нейните уши. Но Джейк само кимна.

— Ами, първо, трябва да погледнеш реално на възможностите за човек като теб.

Кара настръхна.

— Човек като мен? Какво значи това?

— Имам предвид, че си жена, разбира се.

— Хей!

— Не се обиждай. Такъв е животът в тази сфера. Но ако все пак искаш да се захванеш, трябва да намериш начин това да е твое предимство.

Кара прояви интерес:

— Как?

Той кимна към статията.

— Ами за неща от този род например. Винаги изникват истории, в които имаме нужда от някоя жена под прикритие. Ако те интересува…

— Определено!

— Добре. Ще го имам предвид в бъдеще, а ти също се чувствай свободна да идваш при мен с всякакви предложения за истории.

— Със сигурност!

Тя сметна, че това е краят на разговора им и че Джейк иска да се залови за работа, затова взе тефтера си и се запъти към вратата.

— О, и още нещо — обади се Джейк, преди да е излязла.

— Какво?

— Добра работа, Хийли.

 

 

Следващата седмица, след няколко преработки, статията й беше отпечатана. Тя заемаше основната част от трета страница, на която се поместваха занимателните материали. Заглавието гласеше просто „Нарколорд“ (предложението бе на Кара), придружено от една снимка на лорд Феърфакс, дремещ на първата банка в парламента, и от друга, на която синът му подаваше наркотика на Кара в „Мидъл Ърт“.

Джейк дойде да я поздрави.

— Харесва ли ти как е станала? — попита той.

— Да — само че следващия път искам да има и снимка до името на автора! — пошегува се тя.

— Страхотно. — Той завъртя очи с престорено раздразнение. — Една статия и вече се прави на примадона.

Тя се засмя. Това беше естествен завършек на разговора им, но вместо да си тръгне, Джейк се задържа до бюрото й.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

След кратко колебание той каза:

— Само се чудех дали си чула за довечера.

Щеше да има коледно парти и всички в офиса говореха за него като за нещо важно. Кара досега не се бе замисляла много за него и се изненада от реакцията на Джейк — изглеждаше твърде лекомислено за него да се вълнува от това събитие.

— Партито ли? Да, знам за него.

— Значи… ще ходиш?

Тя сви рамене.

— Сигурно.

— Добре. Ще се видим там тогава.

Докато Джейк излизаше, Кара се загледа след него и се зачуди какво става.

 

 

— Добра работа, Хийли! — отбеляза Дезмънд Хейнс, като потупа Кара по гърба. — Не мога да повярвам, че хвана натясно оня мръсник!

Беше по-късно вечерта и „Кроникъл“ беше в разгара на коледното си парти. То се състоеше в редакцията на вестника — в случай че изскочеше някоя история — и представляваше обикновено събиране с непретенциозна храна, която се ядеше без прибори, и топло бяло вино, но всички бяха в приповдигнато настроение — особено Кара, която още бе в еуфория заради публикуването на първата й статия тази сутрин. Тя се радваше не само защото видя името си напечатано, а и защото следобеда от полицията бяха обявили, че ще преразгледат делото срещу Тоби Феърфакс. През целия ден идваха хора и я поздравяваха. Беше й хубаво да се чувства част от екипа.

— Радвам се, че статията ти е харесала — отвърна Кара, като отхапа от едно парче пай. Дезмънд я бе заговорил до бюфета. Въпреки че бе публикувана първата й статия, тя все още официално не беше журналистка, затова заедно с другите секретарки отговаряше за организацията на тържеството. Днес бе тичала нагоре-надолу цял ден и не бе успяла да хапне нищо от закуска.

Дезмънд си взе една шепа рулца с наденица, като внимателно ги балансира върху вече пълната си чиния.

— И храната, дето си наредила, си я бива.

— Какво да ти кажа? Аз съм жена с много таланти.

Той се засмя и се отдалечи. След малко при Кара дойде Барбара, асистентката на главния редактор. Тя отговаряше за тържеството и изглеждаше притеснена.

— Виното свършва — рече с безпокойство на Кара. — Мисля, че има още в хладилника. Може ли да идеш да провериш?

— Разбира се.

Кара грабна още едно рулце и се отправи към малката кухня. Беше клекнала до хладилника и вадеше още шест бутилки вино, когато някой зад нея се прокашля. Тя вдигна поглед и видя Джейк.

— Хей! — Кара се изправи. — Какво правиш тук?

— Всъщност теб търся. Имам нещо за теб.

— Така ли? Какво е? Надявам се да е бонус — рече закачливо.

— Нещо много по-хубаво.

Той измъкна иззад гърба си ръката си, в която държеше подарък с плоска правоъгълна форма, увит с коледна хартия.

Тя взе подаръка и като го прецени на тежина в ръцете си, погледна Джейк объркана.

— Какво е това, по дяволите?

— Защо не го отвориш, за да видиш? — Той се облегна на плота, като я наблюдаваше с очакване.

Кара разви хартията и ахна, щом видя какво е направил — беше увеличил едно копие на статията й и го бе поставил в рамка.

— Имаше такава традиция в първия вестник, в който работех — обясни Джейк. — Когато някой нов репортер направеше първата си публикация, редакторът му я слагаше в рамка.

— Дявол да го вземе! — Кара беше трогната. Сега разбра защо я бе попитал дали ще е тук тази вечер. — Не съм очаквала такова нещо. Благодаря! — Тя импулсивно обви ръце около шията му и застанала на пръсти, целуна наболите му бузи. — Страхотна идея.

Джейк се засмя и също я прегърна.

— Гледай да не се главозамаеш, хлапе — предупреди я той. — Нека това ти напомня, че всичките ти статии трябва да са също толкова добри.

— Така ли? — Тя се отдръпна леко. — Е, то се подразбира.

Те се усмихнаха един на друг и в този момент нещо между тях се промени. Кара изведнъж си даде сметка колко е близо до Джейк. Ръцете му бяха на кръста й, хълбоците й опираха в топлите му бедра. Тя почувства, че ако затвори очи и леко наклони глава, той ще я целуне.

Джейк преглътна.

— Кара — измърмори. Вдигна ръка и в този момент тя разбра, че той ще отметне косата й от лицето. Тя също така знаеше, че ако му позволи, всичко между тях ще се промени.

И точно тогава Кара внезапно си спомни един друг момент, преди години, когато друг мъж я бе погледнал по абсолютно същия начин. И как бе свършило всичко. Първо майка й я бе оставила, после любимият й. Не искаше да дава на още някой възможността да я нарани по този начин. Не бе сигурна дали може да преживее още една подобна мъка.

Затова, когато Джейк понечи да погали косата й, Кара се отдръпна и отстъпи назад.

— Трябва да занеса това вино на Барбара — заяви тя и се обърна към бутилките, които все още стояха на пода. — Жената е направо пред нервна криза.

Тя бързо взе четири бутилки и побърза да излезе от стаята, преди той да успее да каже още нещо.