Тара Хайланд
Дъщери на греха (66)

Шестдесет и пета глава

— Франи ти е казала за мен? — Кара не можа да скрие учудването си.

Историята му бе отговорила на всичките й въпроси: за това чие е било тялото в колата; защо никой повече не е виждал Оливия; и защо Гейбриъл не е говорил с баща си от десет години — изобщо не беше от омраза към Макс, както предполагаха всички, а заради вината, която носеше за смъртта на сестра си. Макс й каза още, че щом разбрал от Гейбриъл кой е бащата на детето на Оливия, той се постарал Дюк да попадне в черните списъци на всяка студия в града и съсипал кариерата му като отмъщение, задето актьорът бе съсипал живота на дъщеря му.

Но Кара се изуми най-много от откритието, че Франи е казала на Макс за съществуването й още преди години.

— Трябваше да ми каже за теб още в самото начало — рече Макс. — Но си е мислела, че ще я изоставя. Тогава още не е разбирала, че я обичам достатъчно, за да приема всичко.

— Но защо не се е опитала да се свърже с мен по-рано? — попита Кара.

— Тя писа на баба ти още щом научи за болестта си, но самата Тереза вече е била много болна и изобщо не е отишла да получи писмото. Заради дългото пътуване на писмата отначало майка ти не е предполагала, че има проблем. Когато ми разказа за теб и изпратихме човек да те намери…

— Тереза вече е била мъртва, а аз съм била в „Сейнт Мери“ — довърши Кара.

— Точно така. Моят детектив успя да те открие чак когато ти се върна в Лондон при семейство Конъли. Но тогава изглеждаше щастлива, затова майка ти реши да не те закача. Чувстваше, че те е наранила достатъчно, и не искаше да нарушава спокойствието ти.

— Защо не ми каза всичко това веднага щом пристигнах? В крайна сметка ти ме покани да дойда тук.

— Франи не ми даваше. — Той вдигна безпомощно рамене.

— Не беше готова да те види след толкова време. Не знаеше какви ще са чувствата ти към нея.

Кара потърка лицето си с ръка. Беше невъзможно да възприеме всичко случващо се.

Тогава Макс й зададе наистина трудния въпрос:

— Готова ли си да се срещнеш с нея?

Нямаше избор. След толкова много време това беше единственият начин да успокоят духовете на миналото.

Спомените й за майка й бяха далечни, но Кара помнеше една красива, специална жена, в каквато тя самата един ден искаше да се превърне. Като порасна, многократно гледа всички филми на Франи и мечтаеше да притежава само частица от нейното обаяние. Но тази жена пред нея беше друга: трепереща и объркана; жизнената й червена коса бе отрязана късо по необходимост.

Кара се приближи плахо до леглото. Очите на Франи я гледаха и по тях си пролича, че я разпознава. Кара коленичи до майка си, така че лицата им бяха почти на едно ниво.

— Здравей, мамо — рече тя.

Поздравът прозвуча неадекватно, но тя не знаеше какво друго да каже.

Кара виждаше, че майка й се мъчи да й отвърне. Устата й се мърдаше и образуваше думи. Кара се наведе по-близо, за да разбере какво казва.

— Съжалявам — заекна Франи. — Съжалявам.

Кара се вторачи в майка си, която беше така сломена и разкайваща се заради всичките си грешки. Тя се замисли за цялото нещастие, което можеше да бъде спестено, ако Франи бе постъпвала различно. Но тогава се замисли и за пътя, който тя самата бе изминала, и как в противен случай може би никога нямаше да срещне Джейк. А и освен всичко друго каква полза имаше да се изпитва неприязън?

Затова тя се протегна и пое ръката на майка си.

— Всичко е наред — увери я тя. — Вече няма значение. Всичко е наред.

И беше искрена.

По-късно Кара стоеше до вратата и наблюдаваше Макс и майка си заедно. Беше време за вечерята на Франи и той режеше храната й на малки парченца, търпеливо я хранеше и нежно бършеше това, което се стичаше от устата й. Видяното й напомни как тя се бе грижила за баба си преди години. Нямаше по-значима любов от тази: да останеш до някого до самия му край.

Макс бе оставил хората да си мислят, че е убил съпругата си. Беше готов по-скоро да съсипе репутацията си, отколкото да разкрие тайната на жена си. Това, което майка й и този мъж бяха изживели, беше истинска любов.

Кара остана в Калифорния, за да бъде до майка си. Франи почина след няколко дни от сърдечна недостатъчност — често срещано усложнение при пациенти с болестта на Хънтингтън. Кара бе доволна, че са успели да се помирят преди смъртта й. Макс си отиде по-малко от седмица по-късно, след като и другият му бял дроб рухна. Погребаха ги заедно в семейния парцел на Станхоуп Касъл. На надгробния камък не пишеше нищо.

Гейбриъл се върна в Мароко веднага след погребението. Той бе наследил Станхоуп Касъл, но Кара разбра, че го е обявил за продан — нямаше хубави спомени от мястото.

Кара остана една последна вечер в стария замък. На следващата сутрин тя седна сама на скалите, загледана към тъмното море. Почувства оптимизъм, какъвто не бе изпитвала от много отдавна. Откритието, че майка й не я бе изоставила, я бе освободило. Сега искаше да се върне у дома в Англия и да се види с Джейк.

Защото осъзна, че това е човекът, с когото иска да бъде. Най-после беше готова да опита. Разбра, че през изминалите години е стояла настрана, вероятно го разбираше твърде късно, но поне беше готова да даде шанс на възможността отново да се влюби.

Разбира се, тя съзнаваше, че може да свърши като майка си; тази мисъл я дебнеше от дъното на съзнанието й. И в даден момент щеше да й се наложи да се справи с това. Ако Джейк искаше да си тръгне, трябваше да го реши сега. Защото тя не бе готова да се задоволи с нещо по-малко от онова, което майка й бе имала с Макс.

Вятърът се усили, развявайки косата на Кара покрай лицето й. Тя потрепери и се загърна в якето си. Но вместо да си тръгне веднага, затвори очи и вдиша дълбоко, напълвайки дробовете си със студения морски въздух, сигурна, че никога досега не се е чувствала толкова жива. Остана така дълго време. Чак тогава се изправи и като погледна за последно към Станхоуп Касъл и впечатляващата му крайбрежна ивица, тя прекоси мъхестия скалист връх и се върна в колата си. Докато се отдалечаваше, Кара нито веднъж не погледна назад. Работата й тук бе свършена. Очите й бяха върху пътя, а съзнанието й — върху бъдещето. Всичко беше пред нея и тя го очакваше с нетърпение. Най-после можеше да започне да живее живота, който искаше и заслужаваше.