Тара Хайланд
Дъщери на греха (52)

Петдесет и първа глава

Кара отиваше на погребението на Ани. Макар да не поддържаше пряк контакт с майката на Дани, след като започна работа в „Кроникъл“, тя поднови връзките си с някои от познатите си в Ийст Енд и по този начин следеше състоянието й. Чрез един от тях тя разбра, че боледува от рак на яйчниците в тежка форма и бързо се влошава. Когато Кара отиде да я посети в болницата, тя вече бе към края си и изпитваше силни болки. Свиждането трая кратко, понеже Ани бе твърде уморена, за да говори дълго — но времето беше достатъчно за двете да се помирят. Тя беше толкова болна, че Кара се изненада, когато разбра, че е издържала още месец след това.

Опелото се състоя в католическата църква на Ъндъруд Роуд, между Уайтчапъл и Бетнал Грийн, където Ани бе ходила на литургия всяка неделя. Кара стоеше отзад по време на службата и погребението, защото не знаеше как семейството на Ани би възприело присъствието й. Но по-късно Брона дойде при нея, за да й благодари, че е дошла.

— Много мило от твоя страна… след всичко.

Кара вдигна рамене и каза искрено:

— Майка ти беше добра с мен през годините.

— Може би — съгласи се дъщерята на Ани. — Но Дани не беше.

Тя явно искаше да въвлече Кара в дискусия, но Кара нямаше намерение да се поддава.

— Сега всичко това е минало — рече равно тя. Огледа тълпата. — Значи той не е успял да дойде?

Брона изсумтя.

— Как пък не. Знаеш го Дани, винаги се грижи първо за себе си. Знае, че ченгетата ще го чакат още щом стъпи на английска земя и този път ще го затворят за осемнайсет години. — Каза го с тон, от който си личеше, че не е съгласна с избора на брат си. — Разбира се, мама накрая все за него питаше. Винаги е имала повече време за него, отколкото за нас, момичетата.

— Хм — каза неопределено Кара.

След още няколко неуспешни опита да накара Кара да злослови срещу Дани, Брона се отказа и я покани в кръчмата за събирането след погребението. Кара отказа, понеже не искаше да се натрапва на семейство Конъли.

След един час съжали за решението си. Като отвори входната врата на апартамента си, бе посрещната от празна тишина. Вътре беше и студено. Апартаментът в Ърлс Корт беше светъл и просторен, но тя го нае заради близостта му до центъра, а не заради южния му изглед или другите предимства. Не се бе постарала да направи кой знае какви подобрения, не прекарваше толкова много време там, че да оправдае превръщането на мястото в уютен дом. Гостната стая беше пълна с книги и стари броеве на списания и вестници. И бездруго никой не й идваше на гости.

В желанието си да се дистанцира от деня, тя свали погребалното си облекло и се преоблече с чифт дънки с ниска талия и пъстра тензухена риза. Мина през апартамента, като светна всички лампи и увеличи отоплението, опитвайки се да разведри обстановката около себе си. Вместо да изпита облекчение от края на погребението, тя се чувстваше унила, странно празна и си даде сметка за собствената си смъртност. Ако умра, кой ще дойде на погребението ми? — замисли се тя. Колеги от работата, разбира се. Но освен тях имаше малко истински приятели. Животът й се въртеше около „Кроникъл“. Така искаше тя — беше по-лесно, отколкото да е с хора, които да я разочароват. Кара поклати глава — на двайсет и пет години едва ли трябваше да се тревожи точно за това. Само че вече виждаше как ще се развие животът й и перспективата я безпокоеше.

Може би затова напоследък бе започнала да проявява по-голям интерес към майка си.

Всичко започна с едно писмо, което получи изневиделица преди няколко седмици от съпруга на майка си Максимилиан Станхоуп. То породи повече въпроси, отколкото отговори. Той не й обясняваше как е разбрал за съществуването й. Вместо това просто твърдеше, че иска да обсъди някакъв въпрос с нея, докато все още е в състояние, относно информация, с която разполага за тяхна обща позната — явно имаше предвид майка й. Също така бе изпратил банков чек за огромната сума от две хиляди лири, с които „да покрие таксите за пътуването до Щатите и всички други разходи, които биха могли да възникнат“.

Кара винаги бе твърдяла, че не я интересува какво се е случило с жената, която я бе изоставила така коравосърдечно. Но един ден, няколко месеца след като бе започнала работа в „Кроникъл“, беше в библиотеката и проучваше съвсем друг случай, когато спонтанно започна да издирва сред старите издания всичко за актрисата Франсис Фицджералд.

От статиите Кара успя да сглоби това, което медиите смятаха, че се е случило. Имаше две теории. Първата беше, че Франи е била толкова депресирана след загубата на бебето си, че се е самоубила. А според втората, съпругът й Максимилиан Станхоуп най-накрая се бе уморил от флиртовете й и я бе убил. Две мъртви съпруги — изглеждаше като нещо повече от обикновено съвпадение. Но Макс беше толкова влиятелна личност, че явно вестниците не бяха способни да раздухват историята прекалено, без да рискуват да ги дадат под съд.

След като получи писмото на Макс, Кара започна да проучва всяка информация и за него. През последното десетилетие статиите бяха все по-малко; той бе станал нещо като отшелник. Но тя бе попаднала на кратко съобщение, според което в болницата бяха отстранили част от белия му дроб. Рак. Звучеше така, като че ли не му оставаше да живее още дълго.

Кара все още нямаше представа дали ще отговори на писмото му. Но знаеше, че каквото и да е решението й, трябваше да го вземе възможно най-скоро.

Звънецът на вратата иззвъня и непознатият шум я накара да подскочи. Никой не й идваше на гости — поправка, тя никого не канеше на гости. Отиде да отвори, очаквайки да е някой съсед с молба да намали музиката. Но не беше съсед — беше Джейк.

— Какво правиш тук? — Кара не успя да скрие изненадата си. — Да не би да ме викат в „Кроникъл“?

Устните му потрепнаха, очевидно развеселен, че първата й мисъл при вида му беше свързана с работа.

— Що за посрещане? — смъмри я той нежно.

— Извинявай. Просто не те очаквах. — Забеляза, че е облечен с дънки и фланела, униформата му извън офиса. — Е, щом не е по работа, защо си дошъл?

Той вдигна рамене.

— Винаги се чувствам отвратително след погребение. Предположих, че и с теб ще е така. — Той вдигна една бутилка „Джак Даниелс“. — Мислех, че това може да притъпи болката.

Кара погледна към бутилката и пак към него. Най-накрая се усмихна.

— Е, със сигурност няма да навреди.

Джейк влезе вътре и я последва до малката всекидневна. Той хвърли поглед към стерилния декор — отсъстваха всякакви снимки и украшения.

— Много ми харесва как си обзавела апартамента — заяви саркастично.

— О, не започвай — изпъшка Кара, като извади две чаши от шкафа. — Знаеш, че съм твърде заета, за да се правя на домакиня.

Докато тя наливаше питиетата, Джейк стъкна огъня. Тъй като имаше само пластмасови столове за сядане, те избраха да седнат на пода до камината. Кара се изненада колко е благодарна за компанията му. Джейк знаеше това-онова за Ани и как ирландката я бе приютила, но сега, когато съзнанието й беше изпълнено със събитията от деня, Кара му разкри за връзката си с Дани и как след заминаването му се бе отчуждила от майка му.

— Не беше честно от моя страна — призна Кара. — Тя ми бе като майка и когато Дани ме остави, си го изкарах на нея. Не биваше. Разочаровах я.

— Видели сте се, преди да умре — изтъкна разумно Джейк.

— Помирили сте се.

— Да, но това не можа да поправи всички години, през които я пренебрегвах. Не мога да върна това.

— Тя е разбрала, че си била наранена — обзалагам се, че дълбоко в сърцето си е знаела, че си ядосана на Дани, а не на нея.

— Може би. — Кара поклати глава. — Дори не знам вече дали това е причината. Може би беше само оправдание да не я виждам. Може би просто не искам никого край себе си. — Тя изсумтя с отвращение. Тази вечер изпитваше солидна ненавист към себе си. Изпи наведнъж парещата кехлибарена течност, като примигна, щом тя премина през гърлото й, след което продължи: — Не знам какво не ми е наред. Нищо чудно, че си нямам никого, след като продължавам да отблъсквам всички.

Кара се пресегна за бутилката уиски, за да си налее още, но Джейк я спря с ръка.

— Чакай. Погледни ме. — Когато тя не го послуша, той повтори по-силно: — Кара, погледни ме.

Тя бавно вдигна поглед към него. Той видя старата предпазливост в очите й и се разочарова, че дори сега, в такъв момент, тя се държеше така, сякаш нямаше нужда от никого. Джейк съзнаваше, че дълбоко в сърцето си Кара е много уязвима, но не обича да го показва. Вместо това тя се криеше в защитна черупка и не пускаше никого вътре. Той мразеше този тип Дани, който я бе наранил толкова лошо, че да се държи по този начин сега.

— Не си го причинявай — каза й. — Не си виновна за случилото се. — Той постави ръка на дясната и буза. — Няма за какво да се чувстваш зле.

До този момент Кара не бе плакала. Но нещо в думите му я докосна и от очите й потекоха горещи сълзи. Джейк притисна по-силно дланта си към мократа й буза и ръката й се протегна и покри неговата. Тя изви глава и зарови уста в дланта му. Нещата можеха да си останат така — нищо повече от утешителен жест между двама колеги, двама приятели. Но след секунда колебание тя бавно прокара езика си по топлата му кожа.

Джейк си пое рязко въздух. През изминалите няколко години те се бяха сближили в много отношения, но тя винаги спазваше дистанция помежду им. От онази нощ, в която я бе завел на вечеря, Кара внимаваше да не допусне между тях да се промъкне и най-малкият признак на романтика. Щеше ли всичко това да се промени?

— Кара? — Той измърмори името й като въпрос за случващото се между тях.

В отговор тя вдигна очи към него.

— Целуни ме — прошепна, почти като молба.

Друга покана не му трябваше. С приглушено изръмжаване той допря устните си до нейните и като я прегърна през кръста, я придърпа към себе си. Тя също го целуваше, отпусна се по гръб върху грубия килим, като повлече Джейк отгоре си. И през цялото време си мислеше колко й е хубаво да бъде в прегръдките му, да усеща тежестта и топлината на тялото му, физическата близост на друго човешко същество.

Но дори при тази мисъл едно гласче не спираше да й повтаря колко е наивна. Това не можеше да си остане само еднократно преживяване. Не и когато беше с Джейк. Щяха да излизат, да се влюбят, може да заживеят заедно. После един ден, точно когато тя бе щастлива, той щеше да загуби интерес и да си намери друга. И тя отново щеше да остане сама, нещастна и съкрушена.

Кара се опита да пропъди мрачните мисли от съзнанието си и да се съсредоточи върху устните на Джейк, които бяха на шията й. Пръстите му разкопчаваха копчетата на блузата й. Но за нея моментът вече бе развален. Тя се отскубна от прегръдката му.

— Спри! — изрече задъхано. — Почакай малко…

Джейк отвори очи. Кара видя объркването му и й се прииска да каже още нещо.

— Какво има?

Той все още лежеше върху нея, без да подозира какви мисли й минават през главата. Кара се поколеба за миг, знаейки, че думите й няма да му харесат. Тя го отблъсна от себе си и се изправи.

— Божичко, съжалявам — каза, неспособна да го погледне. Загърна блузата си и се зае да се закопчае. — Не биваше да го правя. Разстроена съм, пих прекалено. — Тя разбираше, че дрънка глупости, но не можеше да се спре. — Не знам какво ми става тази вечер. Май погребението ми е повлияло повече, отколкото си мислех.

Джейк се протегна и постави ръка на рамото й, сякаш да спре бръщолевенето й.

— Кара…

— Недей. — Тонът в гласа й бе толкова твърд, че той рязко спря. — Вече ти казах. Това не може да се случи.

— Но защо?

Кара чувстваше раздразнението, което завладяваше Джейк. Тя се осмели да го погледне, разбирайки, че това е единственият начин той да проумее колко е сериозна по този въпрос.

— Защото аз не искам да се случва — заяви тихо.

Настъпи тишина. Джейк се вторачи в нея продължително.

Стори й се, че се кани да й каже нещо, но после явно размисли.

— Добре — рече накрая. Сложи обувките и палтото си по най-бързия начин, очевидно нетърпелив да се махне оттам. Чак когато беше до вратата, той се обърна и погледна Кара със сериозен поглед. — Знаеш ли, няма да стоя и да чакам вечно — каза и си тръгна.

След като той излезе, Кара си наля още една чаша уиски и безцелно обиколи тихия апартамент. В един момент се озова отново в стаята си, привлечена от писмото, което Макс й бе изпратил. Обля я вълна на огорчение. Всичко това ставаше по вина на Франи. Ако тя не я бе напуснала, Кара знаеше, че животът й щеше да е много по-различен. Може би тогава щеше да е способна да се довери на някого, да обича някого.

Почувства, че съзнанието й се прояснява. Трябваше да разбере какво се е случило с майка й. Защото докато не оставеше миналото си на мира, нямаше как да продължи напред. На Макс явно не му оставаше да живее дълго — а с него щеше да си отиде и шансът й да открие истината.

Почувствала се с изненадващо прояснен ум, отрезвена от драматичните събития на вечерта, Кара седна на бюрото си и започна да съставя писмо до Максимилиан Станхоуп.