Тара Хайланд
Дъщери на греха (55)

Петдесет и четвърта глава

Станхоуп Касъл, юли 1958 г.

Франи и Оливия закусваха в Станхоуп Касъл. Беше сряда и учебният срок още не бе свършил, но дъщерята на Макс си беше у дома, след като я бяха отстранили от училище до края на годината. Директорката се бе обадила в къщата предишния петък, за да поиска обяснение за постоянното отсъствие на Оливия от часовете по физическо. Нито Франи, нито Макс знаеха нещо по въпроса. Франи се бе съгласила да отиде в училището в Сан Франциско. Директорката й показа десет бележки, всичките подписани от нея, които извиняваха Оливия от физическо заради оплакване от болки в гърба. Подправянето на подписа й бе изненадващо сполучливо.

Както забеляза Макс, тази постъпка изобщо не бе типична за Оливия. Според него, ако ставаше дума за Гейбриъл, щеше да е по-разбираемо. Но Оливия беше деликатна натура и досега никога не бе проявявала непочтеност. Франи нямаше представа какво се случва със заварената й дъщеря. В годините, през които бе омъжена за Макс, бе виждала Оливия да излиза от черупката си, но напоследък като че ли отново се бе затворила.

Франи отпи глътка кафе и се загледа в мрачната физиономия на момичето. От другата страна на масата Оливия седеше прегърбена, гребваше от зърнената си закуска с лъжицата и оставяше съдържанието й да се изсипе обратно в купата. След неприятностите в училище Макс я бе помолил да се опита да разбере какво не е наред с дъщеря му. Сега й се стори подходящ момент да започне.

— Навън е прекрасно — обяви тя ведро.

Оливия не отвърна.

— Сигурно завираш с този пуловер — опита отново.

Този път момичето си даде труд да вдигне рамене, но пак не формулира някакъв гласен отговор. Франи реши да пробва, за последен път.

— Може по-късно да излезем и да ти купим малко хубави нови летни дрехи.

Поредно вдигане на раменете.

— Щом искаш — каза момичето равнодушно.

Франи почувства внезапно раздразнение. Смяташе, че има развитие в отношенията й със заварената й дъщеря, но напоследък Оливия сякаш пак се бе отчуждила. Положението бе много мъчително. Ето че тя беше тук и хвърляше всички тези усилия, а момичето дори не се трогваше да й отвърне както трябва. Сякаш Франи си нямаше достатъчно свои проблеми. Слуховете в „Конфиденшъл“ за нея и градинаря бяха внесли напрежение във връзката им с Макс. А и тя още не се чувстваше способна да му разкаже за Кара. Изобщо нямаше нужда от тези допълнителни проблеми.

— Да му се не види, Оливия! — тросна се тя. — Какво ти става, за бога?

Грубият тон на Франи най-после накара момичето да я погледне.

— Нищо — отвърна то намръщено.

— Очевидно е, че има нещо. — Щом нямаше да стане с добро, може би беше време да опита с по-сурови методи. — Влачиш се из къщата като някаква мъченица. Писна ми от тези твои настроения. Всички си имаме проблеми. Ако нещо те безпокои, кажи ми какво е и ще се опитам да ти помогна. Ако ли пък не, тогава разкарай навъсената си физиономия най-после.

— Просто ме остави на мира!

— Добре — каза Франи. — Щом се чувстваш така, отивай в стаята си.

Оливия скочи на крака. Точно в този момент слънцето се показа иззад облаците и лъчите му проникнаха през прозореца, огряха памучния пуловер на Оливия и за момент показаха силуета на тялото й и издадения корем, което можеше да означава само едно. Франи ахна от изумление, при което Оливия се обърна към нея.

— Какво ти става? — попита момичето.

Отначало Франи не можа да каже нищо, твърде заета да намери логика в това, което бе разбрала. Мислеше за странното поведение на Оливия напоследък — отчуждението, апатията, извинителните бележки.

Всичко изведнъж се изясни.

Франи я изгледа проницателно.

— Бременна ли си?

— Не! — Момичето инстинктивно сложи ръце на корема си. — Откъде ти хрумна?

Но макар тя да отричаше, Франи виждаше страха в очите й.

— О, Оливия — въздъхна мащехата й.

Това простичко споменаване на името й най-после повлия на момичето и в този момент всичките защитни сили я напуснаха. Лицето й се сгърчи от болка.

— Съжалявам — прошепна Оливия.

Тогава тя направи нещо съвсем неочаквано за Франи — втурна се към мащехата си, прегърна я и заплака.

— Не се тревожи — успокои я Франи, както някога нейната майка бе успокоила нея. — Ще измислим нещо. Не се разстройвай.

Оливия я погледна с ококорени от отчаяние очи.

— Моля те, ще кажеш ли на татко?

Франи не можеше да се сети за нещо по-лошо. Но виждаше отчаяния поглед на заварената си дъщеря и разбра, че не може да откаже на молбата й. Момичето изглеждаше толкова младо и уплашено, самата тя бе още почти дете. Спомни си как и тя бе била в същата ситуация на нейната възраст и й се прииска да може да сподели историята си. Вместо това се съгласи да направи каквото я бе помолила Оливия.

— Разбира се. Аз ще се оправя с баща ти.

— Кой й е сторил това?

Гласът на Макс бе като стомана. Беше по-късно същата вечер. След като следобеда убеди дъщеря си да си полегне, Франи се обади в офиса на съпруга си и го помоли веднага да се върне вкъщи. Още щом той пристигна, тя го заведе в кабинета му и му разказа всичко за Оливия. Единственото, което я попита, беше кой е отговорен за състоянието на дъщеря му. Франи нямаше отговор на този въпрос.

— Наистина не знам. Тя не иска да ми каже.

Въпреки че многократно бе питала Оливия с кого е спала и откога е бременна, момичето отказа да разкрие каквито и да било подробности. Но от вида й Франи предполагаше, че е поне в четвъртия месец.

Макс се изправи.

— Е, на мен обаче по-добре да ми каже.

— Всъщност, сигурна съм, че няма да го направи. — Гласът на Франи бе спокоен. — Днес прекарах много време с нея и тя ми даде да разбера, че не иска бащата да бъде намесван.

Тя очакваше Макс да спори с нея, да настоява да говори с дъщеря си, но той прие думите й сериозно. В този момент реалността на случващото се явно най-после достигна до него, защото лицето му напълно пребледня и той се олюля. Хвана се за бюрото, за да се задържи, и после тежко се отпусна в стола. Като зарови глава в ръцете си, Макс изстена:

— О, боже!

На Франи сърцето й се сви. Беше ужасно да види мъжа, когото обичаше, обикновено толкова решителен и самоуверен, така съкрушен.

— Аз съм виновен за всичко — изплака той. — Трябваше да разбера. Трябваше да я защитя.

Франи не издържаше повече. Тя седна до него, махна ръцете му и го притегли в прегръдките си, докато той ридаеше срещу нея.

— Какво ще правим? — попита той. — Какво можем да направим?

Въпросът беше риторичен и означаваше, че според него нищо не може да се направи. Но Франи имаше отговор. Следобедът бе мислила много по въпроса и решението й се струваше, поне на нея, доста простичко.

— Имам идея — каза тя тихо.

Той я погледна с изпълнени с надежда очи.

— Каква е тя?

— Мисля, че трябва да й позволим да роди бебето.

— А после? Да го дадем за осиновяване?

— Да, нещо такова. — Като видя Макс да се мръщи объркано, тя си пое дълбоко въздух и добави: — Мисля, че трябва да отгледаме детето на Оливия като наше собствено.