Тара Хайланд
Дъщери на греха (57)

Петдесет и шеста глава

Станхоуп Касъл, юли 1958 г.

Онази нощ в кабинета на Макс беше взето решението: Оливия щеше да роди тайно, а те щяха да отгледат детето като свое. Разрешението изглеждаше очевидно за Франи. Макс искаше дете, но явно те нямаха да могат да си имат. Оливия беше бременна с бебе, което не можеше да задържи, освен ако не искаше да бъде отритната от обществото. Така щеше да е най-добре за всички. А самата Франи — тя приемаше положението като свой втори шанс; като възможност да постъпи по правилния начин. Не можеше да си прости, че е изоставила Кара — не искаше и Оливия да живее със същото бреме до края на живота си. А щом се родеше бебето, Франи щеше да каже на Макс за собственото си дете. Ако му помогнеше с неговия проблем, той със сигурност щеше да приеме Кара с по-голямо разбиране.

Най-трудната част беше да убеди Макс. Отначало той прие идеята с нежелание, загрижен колко тежко ще се отрази това на Оливия.

— Как ще го преживее — да вижда бебето всеки ден, а да не може да признае, че е нейно? Това би било непосилно за момиче на нейната възраст.

Франи беше готова за този довод.

— Но каква е алтернативата? — попита тя. — Да я принудим да го махне ли?

Макс се ужаси.

— Не, разбира се, че не!

— Тогава какво предлагаш? — попита Франи твърдо. — Да роди бебето — да го види как си поема първата глътка въздух и да го държи в ръцете си — само за да го предаде после на някой непознат и повече да не го види? Поне ако го отгледаме като наше, Оливия ще бъде част от живота на бебето си.

Макс не отговори веднага и мълчанието му обнадежди Франи. Тя пъхна ръката си в неговата. Знаеше, че това е най-правилната постъпка — само да можеше да накара Макс да разбере.

— Това е най-доброто решение за всички — каза нежно. — Наистина.

Макс изтощено прокара ръка през лицето си. Целият инцидент с дъщеря му го бе потресъл неимоверно. Точно сега бе готов да приеме всяко разрешение на ситуацията. Той погледна съпругата си с примирен поглед.

— Може би ще е най-добре да й кажеш какво сме се споразумели.

 

 

Франи седна на края на леглото на заварената си дъщеря. Оливия лежеше свита на кълбо под юргана и изслуша обяснението на мащехата си относно взетото решение. С бутилката гореща вода под завивката и чашата горещо какао тя се почувства както във времената, когато беше болна като дете. За нея беше трудно да се справи с представата, че в нея расте живот. Цялата ситуация й се струваше леко нереална. От месеци игнорираше проблема, надявайки се той да си замине от само себе си. Днес беше цяло облекчение, когато Франи разбра. Поне сега имаше още някой, който да споделя тежестта на това бреме.

— Е, как намираш нашата идея?

Оливия вдигна поглед към мащехата си. Тя очевидно се опитваше да прикрие нетърпението си, но Оливия го усети в гласа й — актрисата гореше от желание тя да се съгласи с предложението баща й и Франи да отгледат детето като свое. Решението и на нея й се струваше като най-доброто. А и без това не можеше да предложи алтернатива. Толкова много се страхуваше, от месеци се ужасяваше при мисълта какво може да й се случи, затова се почувства добре, оставяйки някой възрастен да поеме контрол над положението.

— Смятам, че сте прави — каза бавно. — Така ще е най-добре.

— О, скъпа! — Франи прегърна Оливия. Даде си сметка, че момичето не отвръща на прегръдката й, но успя да пренебрегне този факт. Накрая се отдръпна малко. Изражението й стана сериозно. — Ще се справим, миличка — обещавам ти. Знам, че сега ти се струва съкрушително, но с времето ще разбереш, че всичко е за добро. И аз ще съм тук да се грижа за теб, докато преодоляваш това изпитание, и ще се постарая да имаш всичко, от което се нуждаеш.

Мащехата й погледна Оливия с очакване. Момичето имаше чувството, че от нея се очаква да каже нещо в отговор.

— Благодаря?

Прозвуча почти като въпрос. Франи засия.

— Е, като стана въпрос, имаш ли нужда да ти донеса нещо? — попита нетърпеливо.

Оливия поклати глава, опитвайки се да измисли оправдание да остане сама.

— Не… Сега съм просто уморена. Искам да поспя, ако не възразяваш.

Това бяха вълшебните думи, както щеше да научи през следващите няколко месеца. Франи веднага се изправи.

— Разбира се, че си уморена! Колко съм недосетлива! Ще те оставя. Само ми кажи, ако имаш нужда от нещо.

Оливия й се усмихна немощно.

След като мащехата й излезе, момичето стана от леглото и отиде до тоалетката. Там, под купчина прилежно сгънати шалове се намираше бутилката с джин, която бе откраднала по-рано. Беше започнала да го пие, след като в училище дочу от разговора между няколко момичета, че с джин и гореща вана може да се махне бебето. Но когато разбра, че алкохолът не върши работа, вече бе развила зависимост към него. Той поне й помагаше да забрави за малко. А след събитията през деня тя искаше тъкмо това.

 

 

Измамата изискваше всичко да бъде добре планирано. Веднага бе решено Оливия да прекъсне училище за постоянно. Помогна им фактът, че тя се бе отчуждила от приятелите си и я бяха отстранили — това беше добро оправдание за напускането й.

— Явно режимът тук не й позволява да се развива — заяви Макс на директорката, оставяйки я да се чуди къде според него е вината. — Затова решихме засега да бъде обучавана вкъщи.

Винаги можеха да я изпратят в друго училище, щом се родеше бебето.

Заблуждаването на външния свят също беше лесно. Нямаше причина някой да се усъмни, че бебето не е нейно, и Франи се погрижи да не дава никакви поводи за подозрение. Първо, тя разгласи публично, че е бременна. Обяви, че е в четвъртия месец, и оправда леко закъснялото съобщение, като каза, че от суеверие първо са искали да се уверят, че всичко е наред.

За щастие Гейбриъл беше заминал за лятото, а есента започна обучението си в Станфорд, така че не се наложи да го уведомят за случващото се. Щеше да е по-трудно да заблудят прислугата. Макс настоя Хилда да бъде посветена в тайната.

— Знам, че никога не сте се разбирали — каза той на Франи. — Но тя работи тук от двайсет години и винаги ми е била предана.

Въпреки резервите си Франи разбираше, че има логика в предложението му — Хилда можеше да държи останалите прислужници далеч от нея и от Оливия. Освен това, преди да дойде да работи за Макс, тя се бе обучавала за медицинска сестра, така че можеше да наглежда момичето през бременността й и да помогне при раждането, за да не намесват и доктор Робъртсън. Като знаеше, че приятелят му ще чуе за бременността на Франи, Макс каза на лекаря, че съпругата му е решила да отиде при друг специалист, понеже се чувствала по-удобно с лекар жена. Приятелят му не постави под въпрос лъжата.

Най-трудната част беше да каже на Лили през онзи ден в „Браун Дерби“. Франи се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да излъже приятелката си в очите. Чувстваше се неудобно през цялото време и разбра, че заради несигурното й поведение Лили заподозря, че има нещо. Но това беше необходима част от плана.

 

 

Франи се опита да включи Оливия в подготовката за бебето, но тя не изглеждаше заинтересувана. Когато я помоли да избере цветовете за детската стая, момичето просто вдигна рамене; когато Франи й показа една книга с имена, Оливия отговори равнодушно:

— Както решиш.

Франи имаше чувството, че тя все още е с разбито сърце заради бащата на детето, чиято самоличност все още отказваше да разкрие. Това не спря Макс да продължава да пита.

— Няма да кажа — настояваше Оливия, като свиваше упорито устни. — Каквото и да кажете или направите, няма да кажа.

Така че Макс, притеснен да не разстройва дъщеря си, трябваше да остави темата.

 

 

Разбира се, с напредването на седмиците, ставаше все по-трудно да се поддържа заблудата. Оливия сама избра рядко да напуска стаята си, а когато го направеше, широките й дрехи скриваха състоянието й от персонала на Станхоуп Касъл. Макс имаше достъп до отдела за реквизити и имаше възможност да се сдобива с фалшиви издутини за Франи, но в началото на октомври, когато се очакваше да бъде бременна в седмия месец, тя реши, че е твърде рисковано да се вижда с външни хора. Тогава обяви, че поради високо кръвно налягане лекарят й е препоръчал да пази леглото.

Повечето от приятелите й с готовност приеха твърденията й. Все пак те бяха прекалено претенциозни, за да имат желание да предприемат пътуване до Станхоуп Касъл, освен ако не е за някое изискано парти. Мисълта да седят в някоя затъмнена стая дори и един час не им допадаше. Само Лили — вярната Лили — продължаваше да упорства.

— Мога да дойда, когато пожелаеш, мила — предложи тя. — Ще донеса разни игри, ще те позабавлявам.

Франи трябваше да вложи всичките си актьорски умения, за да отклони молбите на приятелката си.

— О, скъпа! Ужасно мило от твоя страна, но в момента не съм за гледане. Честно ти казвам — само ако ме зърнеш, и ще ти се прище да побегнеш презглава!

Но въпреки уверенията на Франи, Лили продължаваше да настоява.

— Нали всичко е наред там? — притисна я тя. — Макс добре ли се държи с теб?

— Да, много е мил!

— Е, щом си сигурна… — Лили звучеше колебливо, но нямаше какво повече да стори.

И на Франи й беше тежко, като знаеше, че приятелката й явно смята, че Макс я наранява по някакъв начин. Но щом се родеше бебето и те излезеха сред обществото и покажеха на всички, че са щастливо малко семейство, всичко щеше да се върне към нормалното.

 

 

Месец преди очакваното раждане Франи отиде в стаята на Оливия да й покаже малко бебешки дрешки, които Хилда бе изплела. Беше ранна вечер и заварената й дъщеря си беше в стаята през почти целия ден — нещо, което се случваше често напоследък. Франи почука лекичко и чу приглушен отговор, от който предположи, че й е разрешено да влезе. Тя отвори вратата с ведрата усмивка, която винаги използваше, когато станеше въпрос за нещо, свързано с бебето. Но като влезе, Франи застина. Оливия се бе свила край прозореца с бутилка джин в ръката.

Като чу мащехата си, Оливия погледна към Франи.

— Казах ти — махай се — настоя момичето с разфокусиран поглед.

Беше пияна.

За момент Франи се зачуди как да реагира. После се втурна през стаята, като грабна бутилката от Оливия.

— Глупаво момиче! — избухна тя. — Знаеш ли какво може да причини това на бебето?

Оливия се изправи нестабилно на краката си.

— Само за това ти пука, нали? Бебето. На мен пък не ми пука. Искам да го махна. — Тя успя да сграбчи отново бутилката и отпи още една голяма глътка.

Франи вдигна ръка и без да се замисля, я стовари върху лицето на заварената си дъщеря. Момичето залитна назад, опита се да се хване за масичката, но се спъна и загуби равновесие. Тупна тежко на земята.

— Божичко! — Тя извика от болка.

Франи закри уста с ръката си. Какво бе направила? Що за човек беше, да удари малко момиче в такова състояние?

— Много съжалявам!

Франи подаде ръка на Оливия, но тя не я пое, само я изгледа с омраза.

— Кучка! — изсъска. Отвори уста да каже още нещо, но се преви от болка — не от болката от падането, а от болката на първата контракция.

Франи се вторачи ужасена в заварената си дъщеря. Бебето се раждаше.

Оливия изпищя. Звукът отекна из къщата и накара космите по ръцете на Франи да настръхнат. Прислужниците бяха освободени за вечерта и на Франи й се прииска да бе заминала с тях. Искаше да запуши ушите си с ръце, за да изключи звука, да затвори очи, за да не се налага да вижда кръвта. Толкова много кръв.

За щастие Хилда беше там. Тя пое нещата в свои ръце. Макс беше отвън и крачеше притеснен, но съгласен да остави раждането на жените.

— Тихо, дете — опита се да усмири момичето икономката. — Няма нужда от тази врява. Много жени преди теб са минали през това, без много да се оплакват.

Като си спомни своето раждане, Франи отиде до леглото, където лежеше Оливия — изложена на показ и унизена, но заради непосилната болка не я беше грижа. Момичето я погледна с ококорени, изплашени очи.

— Направи така, че да спре — примоли се тя. — Не мога да издържам повече.

Франи я хвана за ръката.

— Скоро всичко ще свърши — обеща тя.

Но и сама не си повярва.

Оливия нададе пореден писък.

 

 

Десет дълги часа родилни мъки. Писъци. Кръв. Още писъци.

С напредването на вечерта шумът взе да утихва. Към полунощ Оливия лежеше изтощена на леглото, тялото й бе покрито с пот, мократа й коса бе полепнала по посивялото й лице. Тя едва успяваше да простене немощно, щом я срежеха контракциите. Нямаше признаци, че бебето излиза.

Франи излезе от стаята за глътка въздух. Но откри, че няма сили да влезе обратно вътре. Неспособен да понесе звуците, Макс отдавна се бе оттеглил в кабинета си.

Хилда също излезе. Дори обичайно спокойната икономка изглеждаше уплашена.

— Не е нормално да продължава толкова дълго. — Хилда застана до Франи с мрачна физиономия. — Бебето е в беда. Не съм виждала по-лошо раждане. — Млъкна за момент и каза на глас това, което си мислеше Франи: — Ако не направим нещо спешно, ще загубим и двете.

Франи взе решение.

— Ще говоря с Макс.

 

 

Макс се обади на приятеля си доктор Робъртсън. Лекарят беше на някаква вечеря и се появи в имението с официален костюм. Франи и Макс му обясниха накратко какво се случва. Той ги изгледа с неприкрито отвращение и после се залови за работа. Щеше да си спести укорите за по-късно.

— Къде е момичето?

Макс се обади:

— В стаята си. Ще те заведа.

Той остана навън, докато Франи въведе доктора вътре. Оливия вече едва имаше сили да изплаче при всяка нова контракция. Беше очевидно, че чезне.

Докторът направи бърз преглед и изказа становището си:

— Бебето е разположено седалищно. Което означава, че първо излизат крачетата. — Той вече запряташе ръкави. — Твърде е късно за цезарово сечение, но ще видя какво мога да направя.

Франи и Хилда стояха отстрани.

— Как да помогнем? — попита Франи.

Лекарят погледна към жените. Кимна към Хилда.

— Ти остани. — После се обърна към Франи: — Ти просто излез, моля.

Франи и Макс се държаха за ръце в коридора. Вратата беше леко открехната, така че чуваха звуците отвътре. Оливия нададе още един тих стон, след което имаше дълга пауза, последвана от звук от пляскане по кожа. Доктор Робъртсън измърмори под нос — дали бяха думи на окуражаване или молитва, Франи не можа да определи, но каквото и да беше, явно подейства, защото внезапно се разнесе първото изплакване на бебето.

Вратата се отвори и доктор Робъртсън излезе. Франи мярна Хилда да подава бебето на Оливия, която лежеше изтощена. Обзе я облекчение — и двете бяха добре. Тя погледна Макс и разбра, че той също е видял, че всичко е наред. Те си размениха бегли усмивки. Лекарят им каза, че Оливия има момиченце. Макс му подаде ръката си.

— Благодаря ти за всичко. Аз… не мога да повярвам, че и двете са добре.

Доктор Робъртсън многозначително пренебрегна протегнатата ръка. Той изглеждаше изцеден. Ръкавите му бяха навити, а бялата му риза — нацапана с кръв.

— Нека да се изчистя и ще поговорим — каза само той.

Франи искаше да попита още нещо, но не посмя.

 

 

След двайсет минути, останали насаме в кабинета на Макс, доктор Робъртсън им съобщи новината.

— Бебето на Оливия е било лишено от кислород твърде дълго. — Той не направи усилие да скрие презрението си. Беше очевидно кого вини за цялата ситуация. Дори приятелството си имаше граници. Имаше някои неща, които не можеха да бъдат извинени. — Смятам, че детето е претърпяло масивно мозъчно увреждане.

— Божичко, не! — не се въздържа Франи. Тя притисна ръка към устата си, за да не каже още нещо.

Докторът продължи, сякаш не я бе чул:

— На този етап е трудно да се установи колко е зле. Но смятам, че тя ще се нуждае от постоянни грижи през целия си живот.

Настъпи тишина. Той не направи никакво усилие да смекчи обстоятелствата. Реши, че не го заслужават. Франи погледна към Макс. Той не отвърна на погледа й.

— А Оливия? — попита Макс. Изглеждаше измъчен, все едно беше в шок, все още не успял да възприеме думите на приятеля си. Нямаше и следа от преуспелия бизнесмен. Обикновено той беше изключително съсредоточен, но след като бе видял през какво бе преминала дъщеря му тази нощ, се чувстваше слаб и безсилен. — Тя ще се оправи ли?

— Физически, да, накрая ще се възстанови. Но психически… — Докторът поклати глава. — Никой на нейната възраст не би трябвало да изпитва тази травма. Смятам, че едва с времето ще стане ясно до каква степен е била засегната.