Тара Хайланд
Дъщери на греха (18)

Седемнадесета глава

Завръщането в Лондон беше странно изживяване за Франи. Преди за нея градът бе място, в което цареше бедността; сега се бе завърнала триумфално — тя бе тази, която отседна в „Савой“ и вечер излизаше да се весели в нощните клубове.

Щеше да остане шест седмици. Въпреки лошото време — непрестанният дъжд и разпрострелият се гъст смог — снимките на „Черната роза“ приключиха бързо и тя чувстваше, че са минали добре. Беше й дошло до гуша от роли на непорочна благородница, затова й хареса да изиграе някой по-сложен и по-силен образ. Режисьорът изглеждаше доволен от ежедневната работа, а лондонският смог — състоянието му се бе влошило от времето, когато тя живееше тук — придаде допълнителна атмосфера на снимките на открито.

След това дойде време отново да се види с дъщеря си.

Франи бе организирала срещата перфектно до най-малката подробност. Като се имаше предвид ограниченото й време в Европа, тя бе помолила Тереза да доведе Кара в Англия, за да се срещнат. Разбира се, от жизнена важност беше срещата да бъде запазена в тайна. Осъзнавайки това, Франи реши, че ще е най-добре да излязат от Лондон, затова тя резервира стая в хотел „Гранд“ в Брайтън за едноседмичен престой. Мислеше си, че ще е чудесно за Кара да изживее една свястна ваканция край морето. Направи резервацията от името на Тереза и плати всички разходи. Искаше й се отново да е анонимна, отново да бъде обикновен човек.

За да постигне целта си, тя си купи някакви старомодни дрехи, очила за четене и кафява перука — за да не привлича никакво внимание върху себе си. През последния си ден в „Савой“ в Лондон взе дегизировката си със себе си на закуска и после, по средата на храненето, изчезна в женската тоалетна и се преоблече. Промени походката си — от обичайното грациозно стъпване — на припряна крачка, по-характерна за някоя стара мома на средна възраст. Докато напускаше хотела и влизаше в таксито, което й повика портиерът, никой не я удостои с втори поглед. По пътя към гара „Виктория“, където щеше да хване влака до морския град, тя се почувства в еуфория. Все едно участваше в шпионски филм.

Хотел „Гранд“ в Брайтън бе достатъчно дискретен, за да е гарантирано, че никой няма да обърне внимание на жената с вид на старомодна учителка, която се настани следобеда. В началото Франи възнамеряваше да резервира най-хубавия апартамент, но после прецени, че идеята не е добра — не искаше да привлича прекалено внимание върху себе си. Затова избра една от луксозните семейни стаи, състояща се от две съседни помещения с обща баня.

Първото й впечатление от хотела беше задоволително. Построен през викторианската епоха, първоначално за посетители от висшето общество, забележителната бяла сграда изглеждаше елегантна и достолепна. Разположена на главния път покрай морския бряг, тя разполагаше с красиви гледки и всякакви удобства.

Стаите бяха чудесни, точно както се надяваше тя. Спалните имаха високи тавани; огромни френски прозорци и изглед към сивия Английски канал. Той може и да не беше толкова приветлив, колкото лазурносиния калифорнийски океан, но пиколото й каза, че в ясен ден отсреща може да се види Франция. Банята беше огромна, макар и някак усойна. Но винаги можеха да се подсушат край огъня.

Майка й и Кара нямаше да пристигнат преди пет часа, така че разполагаше с още три часа. Вече нетърпелива да ги види, Франи трябваше да запълни времето си е нещо. Окачи всичките си дрехи, после поръча чай и сандвичи и седна да ги изяде пред големия прозорец, мислейки си за всички забавни неща, които щеше да прави с дъщеря си през тази седмица. След това легна да подремне.

След един час се събуди от плахо почукване по вратата. Веднага се досети кой е.

— Идвам! — извика тя, като бързо провери вида си в огледалото. Бе свалила дегизировката, понеже искаше да покаже на дъщеря си колко добре се справя и да я накара да се гордее с нея.

Втурна се към вратата и я отвори със замах. Там пред нея стояха възрастна жена, която държеше за ръката тъмнокосо момиченце. Франи се вторачи в дъщеря си. Внезапно видя промените, които бяха настъпили у нея през тези две години. Кара бе пораснала поне с пет сантиметра и изглеждаше по-слаба, големите й зелени очи заемаха по-голямата част от лицето й, а черната коса беше гъста и рошава и стърчеше в различни посоки. Изглеждаше като малко калпазанче. Франи остана шокирана за момент. Дъщеря й бе пораснала и тя бе пропуснала всички тези промени.

Очите й се наляха със сълзи и Франи клекна, за да застане лице срещу лице с Кара.

— Скъпа! Колко се радвам да те видя! — каза прочувствено.

После разтвори обятия и зачака дъщеря й да се спусне към тях.

 

 

Кара не помръдна. Вперила очи в изключителната жена пред себе си, тя бе обзета от непреодолима свенливост. Това не беше майка й. Това беше една красива непозната, прекалено перфектна, за да я докосне. Ръцете й бяха меки и с безупречен маникюр и Кара внезапно се почувства засрамена от собствената си мазолеста кожа и мръсни, изгризани нокти. Баба й бе настояла да си облече най-хубавите дрехи за случая, но въпреки това тя изглеждаше мърлява и омачкана в сравнение с тази елегантна дама. Ами ако изцапаше красивата синя рокля на жената? Ако развалеше прилежните й къдрици? Тя остана да стои неподвижно, защото не знаеше как да постъпи.

Червенокосата се намръщи леко.

— Е? Няма ли да прегърнеш старата си майка?

Тонът й беше нежен и закачлив, но дори деветгодишната Кара можа да долови разочарованието в гласа й. Но това пак не я накара да пожелае да я прегърне. Тази не можеше да е майка й — косата й бе твърде червена и нагласена, носът й беше по-малък, отколкото помнеше. Дори гласът й звучеше различно.

Тереза я побутна лекичко.

— Хайде, момиче. Послушай майка си.

Кара покорно пристъпи напред в обятията на жената.

— О, миличка — прошепна майка й. — Толкова ми липсваше.

А Кара искаше да я попита: „Тогава защо не се върна да ме вземеш?“.

 

 

Франи не разбираше какво става. С такова нетърпение очакваше да види дъщеря си, спомняйки си колко добре се разбираха двете преди, когато живееха в къщата на Ани. Но вместо да се зарадва, че я вижда отново, Кара се държеше толкова свито с нея, сякаш се срещаха за първи път. Франи бе отделила време да напазарува, преди да дойде в Англия, и бе купила няколко комплекта нови дрехи за момичето — но всички те се оказаха твърде малки. Това я накара с болка да осъзнае, че дъщеря й я възприема като чужд човек.

Късно вечерта, след като Кара си легна, тя пийна малко повече бренди и сподели с Тереза страховете си за отчуждението между двете. Възрастната жена се усмихна с разбиране.

— Разбира се, че се държи различно с теб. Тя бе малко хлапе, когато ти замина. На тази възраст две години са доста дълго време. — Тя погледна косо дъщеря си. — Ти какво очакваше? Нищо да не се е променило ли? Нали не си толкова наивна, скъпа?

Всъщност Франи бе очаквала точно това. Но представено така от майка й, звучеше глупаво.

— Не — излъга тя. Въздъхна и отпи поредната глътка. — Права си, че това се очакваше. Просто се надявам положението да стане по-леко.

Тереза се въздържа от коментар.

След като се наспа добре, Франи се събуди по-позитивно настроена. Както бе отбелязала майка й, отначало Кара щеше да се чувства странно. Но те за нула време щяха отново да се сближат.

За да не се налага да се дегизира постоянно, Франи поръча да им донесат закуската в стаята.

— Истинско угощение, нали! — заяви тя, когато седнаха пред обилната храна от бекон, яйца и наденички.

Но Кара не кипеше от ентусиазъм и само загриза една филийка препечен хляб с конфитюр. Франи положи голямо усилие, за да не покаже разочарованието си. Вместо това каза:

— Надявам се да очакваш с нетърпение днешния ден. Намислила съм да си устроим куп забавления.

И ако тонът й бе малко пресилен, леко пребодър, Франи се опита да не се замисля над това.

 

 

След час те се облякоха и се приготвиха за излизане. Кара огледа странните дрехи и перуката, които си сложи майка й.

— Защо носиш тия неща?

Франи се засмя.

— О, тези ли? Това е като игра, скъпа! Хайде, не бъди толкова тъжна. Ще бъде весело!

Кара не успя да отвърне на усмивката. Не можеха да я заблудят. Тя разбираше защо е цялата маскировка — тази жена не искаше никой да разбере, че има дъщеря. Кара беше мръсната й тайна.

 

 

Франи бе решена да изпълни деня с всевъзможни забавления. По нейна молба Тереза се съгласи да остане в хотела и да я остави да прекара известно време насаме с детето си. Тя искаше да спечели отново обичта на Кара, да се върнат към предишните си отношения, когато бяха изключително близки като майка и дъщеря. Мразеше това разстояние, което се бе настанило между тях, знаеше, че вината е нейна и че от нея зависи да оправи нещата.

Франи бе планувала куп дейности за сутринта. Беше прекалено студено за плуване, но събуха обувките и чорапите си и нагазиха в плиткото. После играха миниголф, ядоха за обяд риба и картофки; след това се разходиха по крайбрежния булевард. Франи настоя да купи на Кара захарни близалки и карамелени ябълки.

— Искаш ли захарен памук? — посочи към сергията.

— Не, благодаря. Не ми е много добре.

Франи погледна нещастната физиономия на дъщеря си и почувства прилив на разочарование. Денят не вървеше както й се искаше. Надяваше се заниманията им да поотпуснат малко дъщеря й, но тя все още не успяваше да се сближи с Кара. Чувството беше ужасно обезсърчаващо и тя нямаше никаква представа как да оправи положението.

Те се разходиха мълчаливо по кея. Тишината бе непоносима, затова Франи почувства облекчение, когато забеляза пистата с блъскащи се колички.

— Хайде да се повозим! — извика, като хвана ръката на Кара и я задърпа.

— Боли ме коремът — оплака се момиченцето.

Но майка й вече купуваше билетите и не я чу.

Франи искаше да седнат в различни колички, но дъщеря й не изглеждаше горяща от желание, затова се настаниха заедно в една.

— Искаш ли да караш? — предложи Франи.

Кара поклати глава.

Тъй като беше посред зима, те бяха единствените желаещи да ползват атракцията. Франи се опита да внесе настроение, като се блъскаше в страничните прегради на платформата и в другите неподвижни колички, но момиченцето не се усмихна и не се засмя, както се надяваше тя.

Когато най-накрая слязоха, на Кара изведнъж й се догади.

— О, за бога! — извика троснато Франи, когато част от повърнатото попадна върху роклята й.

Като чу раздразнението в гласа на майка си, Кара избухна в сълзи. Франи веднага съжали за думите си.

— О, скъпа, нямах това предвид!

Тя коленичи, за да прегърне дъщеря си и да й покаже, че станалото наистина няма значение, но Кара се изплъзна от хватката й.

— Искам баба! — подсмръкна тя.

Докато наблюдаваше дъщеря си, Франи почувства дълбока тъга. Времето, през което бяха разделени, бе създало пропаст между нея и Кара и тя нямаше представа как — или дали — някога ще успеят да я преодолеят. Осъзнаването на този факт я депресира повече, отколкото мислеше, че е възможно.

 

 

— Ето, готова си.

След час Тереза зави внучка си в леглото. Тя пое грижата да почисти Кара, да й помогне да си облече чиста нощница и да я настани в леглото с чаша чай. Детето вече изглеждаше малко по-добре, цветът се бе завърнал върху страните му, но все още имаше нещастен вид.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита Тереза.

Кара поклати глава.

— Тогава ще те оставя да спиш.

Старата жена понечи да стане, но Кара я сграбчи за ръката.

— Чакай! — каза с тих, настоятелен глас.

Тереза се обърна и видя момиченцето да я гледа с ококорени, изпълнени с тревога очи.

— Какво има? — Когато Кара не каза нищо, тя добави по-нетърпеливо: — Е? Няма да те чакам цял ден. Изплюй камъчето най-сетне.

— Мама мрази ли ме? — промълви едва-едва тя.

Сърцето на Тереза се сви. Идеше й да убие Франи, задето бе разстроила така детето. После седна обратно на леглото.

— Разбира се, че не те мрази. Как ти хрумна подобна глупост?

— Защото съсипах деня й и тя се разсърди.

Ругаейки наум дъщеря си, Тереза поклати глава.

— Не се е разсърдила. Разстроила се е, защото се е притеснила за теб. — Тя издърпа чаршафа до брадичката на внучката си. — Сега заспивай. Като си починеш, ще се почувстваш по-добре, обещавам ти.

Успокоена, Кара затвори очи и Тереза я остави. В общата всекидневна Франи стоеше до прозореца и пушеше. Дори сега изглеждаше елегантна и нагласена, червените й къдрици се спускаха около раменете й. Нищо чудно, че Кара я приемаше толкова трудно. Тереза знаеше, че щом бе почнала да се издига в кариерата си, Франи се е тревожела, че някой от Глен Вейл или Ийст Енд може да я разпознае в някой филм. Но не е трябвало да се притеснява. Сега Франи изглеждаше толкова различна, че дори и тя, собствената й майка, не би могла да направи връзка между красивата, самоуверена актриса Франсис Фицджералд и своенравната дъщеря, която бе отгледала. Тази мисъл малко натъжи Тереза.

— Как е тя? — попита Франи, не съзнавайки мислите на майка си.

— По-добре. Стомахът й се успокои.

— Това е добре. — Франи изчака секунда и добави: — Да отида ли да я видя? Или да я оставя да спи?

Тереза нямаше представа как да отговори. Помнеше колко добре се разбираха Франи и Кара, когато бяха дошли в къщата й в Конемара, а сега виждаше бездната, която ги разделяше. Оценяваше и двете гледни точки — че Франи правеше всичко възможно, за да се сближи с дъщеря си, но че бе тежко за деветгодишното дете да приеме обратно майката, която я бе изоставила. Мислеше да каже на Франи, че Кара би предпочела да я види, отколкото да спи; че точно сега малката е объркана и разстроена и има нужда да я успокоят, че все още е обичана, независимо от случилото се през деня. Но нямаше особен смисъл. Скоро Франи щеше пак да си тръгне. Какъв бе смисълът да насърчава привързаността на Кара към майка й само за да я види пак с разбито сърце?

— Вероятно ще е най-добре да я оставиш да си почине — рече накрая.

Франи изглеждаше разочарована.

— Разбира се — каза, решила да послуша съвета на майка си. — Сигурно имаш право.

Наля си още едно питие и се опита да не се чувства зле от факта, че Тереза познава дъщеря й по-добре от нея.

 

 

Останалата част от ваканцията не протече по-различно. Каквото и да направеше Франи, колкото и ентусиазирана да беше, просто не успяваше да установи връзка с дъщеря си. Когато наближи краят на седмицата, тя все още не се бе доближила до Кара. Франи първа трябваше да си тръгне с влака в петък вечер. Рано на следващата сутрин щеше да хване самолет за Ел Ей. За Кара и Тереза нямаше билети за следващия ден, затова щяха да останат още една нощ в хотела без нея.

Те отидоха на гарата да изпратят Франи. Сбогуването им беше жалка гледка. Вече се бе стъмнило и перонът беше пуст. Останалите пътници бяха в чакалнята, дървената постройка ги предпазваше поне малко от мразовитата нощ. Притиснати една до друга на перона, Франи, Тереза и Кара чакаха мълчаливо, като само дъхът им излизаше на пара през устите им. Парният влак се зададе към тях с пуфтене, докато от комина му излизаха малки бели облачета горещ въздух.

Франи клекна пред дъщеря си.

— Да слушаш баба си, чу ли?

Кара погледна сериозно нагоре към майка си.

— Ще я слушам.

Това изглеждаше като напълно неподходящ завършек на една изпълнена с разочарования седмица. Франи не можеше да си тръгне, без да се опита за последен път да поговори с дъщеря си, да й покаже, че е загрижена за нея.

— Ще се върна за теб — заяви пламенно. — Ще намеря начин да сме заедно. Скоро. Обещавам.

Дъщеря й я изгледа с безразличие и Франи усети, че Кара не й вярва. И голяма част от нея не винеше момичето за чувствата му.

След тези думи Франи се обърна, за да си тръгне. Влакът бе спрял на гарата няколко секунди по-рано; пътниците вече бяха почнали да се качват и затваряха дървените врати след себе си.

Точно в този момент Кара сякаш най-после осъзна какво се случва — че няма да види майка си още дълго време. Изведнъж тя се втурна към Франи и се залови за полата й.

— Моля те, моля те, не ме оставяй. Моля те.

Разплака се. Неочакваният израз на обич, за който Франи бе копняла цяла седмица, я трогна до сълзи.

— О, скъпа! — Тя дълго притиска Кара в прегръдките си. После, най-накрая, Франи нежно се отдели от дъщеря си. — Съжалявам, но трябва да тръгвам.

 

 

Пътуването с влака обратно до Лондон беше безрадостно за Франи. Срещата й с дъщеря й я бе накарала да се сблъска със суровата действителност. По време на тези изминали две години тя бе пропуснала много от живота на Кара. Никога не можеше да върне това време. Изборът, който бе направила да последва мечтата си да бъде известна, — имаше скъпа цена и тя се изразяваше в отношенията й с дъщеря й. Прозрението на този факт й подейства отрезвяващо. Франи се загледа през прозореца в мрачната английска природа и една сълза се търкулна по бузата й.