Тара Хайланд
Дъщери на греха (53)

Петдесет и втора глава

Щом Кара взе решението да приеме поканата на Макс, потребността да разбули истината за майка си я погълна напълно. С години се бе опитвала да забрави жената, която я бе изоставила. А сега не можеше да спре да мисли за нея.

След като писа на Макс и му каза, че ще го посети, тя прекара следващите няколко месеца в приготовления около пътуването си до Ел Ей. Отново прегледа всички статии, които бе събрала, усърдно сглобявайки хронологически събитията в живота на Франи след пристигането й в Холивуд през 1954 година. После се обади на всички, които някога са били свързани с майка й, и си уговори срещи с тях. Работата й като журналистка я снабди с идеалното прикритие за разследването й. Тя умишлено не изказваше ясно намеренията си, твърдейки, че пише поредица от статии за златната ера на Холивуд, които има вероятност да бъдат издадени в книга. Повечето с радост се съгласяваха да разговарят с нея — след като пресата бе престанала да се интересува от тях преди години, те горяха от желание да възвърнат името си в медиите по всеки възможен начин.

Когато уреди пътуването си, Кара отиде при Нийл, за да го помоли за тримесечен отпуск. Главният редактор на „Кроникъл“ не беше щастлив от този факт, особено след като тя не му отговори директно къде ще ходи или какво ще прави през това време, но щом видя, че няма да може да я разубеди, накрая се предаде на желанията й.

Тя смяташе да каже на Джейк истинската причина за пътуването си. Той бе единственият човек, на когото обикновено можеше да се довери. Но след развалената им целувка нещата между тях бяха станали малко неловки. Въпреки това той излезе с нея вечерта преди заминаването й и я прегърна за довиждане.

— Обаждай се, Хийли — заръча й в края на вечерта. — Ако имаш нужда от нещо, аз съм само на един телефонен разговор разстояние.

Тя го гледаше как си тръгва, натъжена заради начина, по който се бяха развили нещата между тях. Само се надяваше, че когато пътешествието й приключи, ще е в състояние да обмисли по-ясно какво иска от живота.

След тринайсетчасовия полет повечето хора слизаха на международното летище в Ел Ей замаяни и със замъглен поглед. Но Кара, свикнала на дълго работно време и безсънни нощи, беше будна и бодра. Бе решила да прекара няколко дни в Ел Ей, преди да отиде в Станхоуп Касъл, тъй като искаше да усети какво е представлявал животът на Франи. Затова и се настани в Сънсет Лодж — разнебитения мотел, където в началото бе отседнала майка й. Името му се бе запечатало в съзнанието на Кара заради всички пликове, адресирани от Франи до нея. Докато вечеряше в близкия ресторант, Кара погледна към съсипаната сервитьорка, която взе поръчката й, и се зачуди дали някога е сервирала и на Франи.

На следващата сутрин Кара започна проучването си. Холивуд се бе променил много от времето на майка й. Златната ера вече бе преминала и местата, които бе посещавала Франи, сега бяха затворени или западнали: „Чиро“ бе затворил през 1959-а, както и „Мокамбо“. Развлекателната част от Сънсет булевард сега минаваше повече за занемарена, отколкото за луксозна. Следобедът Кара предприе обиколка на киностудията „Джунипър“ заедно с група ококорени и захласнати туристи. Екскурзоводът им дори спомена името на майка й, когато ги превеждаше през външните декори: кариерата й може и да не беше толкова бляскава като тази на Елизабет Тейлър или Лана Търнър, но трагичната й смърт й бе гарантирала място в историята на Холивуд.

— И ето че още един млад талант ни бе отнет — заключи екскурзоводът с фалшива важност, след като разказа надве-натри за смъртта на Франсис Фицджералд.

След поредната безсънна нощ на твърдото легло дойде време за интервютата. Първо с продуцента Клифърд Уокър, който бе открил Франи в Лондон — сега пенсионер, който имаше нужда поне от две водки, за да стане сутрин; с бившия шеф на „Джунипър“ Лойд Креймър, който сега прекарваше дните си в игра на голф; с актьора Хънтър Холдън, чиято кариера бе оцеляла като по чудо и сега отново беше във възход. Всички те й казаха почти едно и също: че Франи е била красива и жизнена, животът и душата на всеки купон. Подробностите от кариерата й бяха оскъдно коментирани — „никога нямаше да спечели Оскар“, както уточни Хънтър без заобикалки. Но с изключение на обичайните баналности, възхваляващи добродетелите на Франи, нямаше нови факти. Кара се опита да изнамери един от другите бивши приятели на Франи — Дюк Картър, но той отдавна бе изпаднал в забрава. Също като Клифърд, и той се бе пристрастил към бутилката и бе починал от заболяване на черния дроб преди няколко години.

Най-интересното интервю беше със старата приятелка на Франи Лили Пауъл. Сега тя беше на четирийсет и няколко години и се бе оттеглила от киното преди десет години, но оттогава си бе уредила хубав живот. Благодарение на внимателното отношение към парите си, тя бе отворила верига от салони за красота по западното крайбрежие и бизнесът й процъфтяваше. Все още живееше във вилата си в Холивуд Хилс, която понастоящем обитаваше с един мускулест тип, на име Род, който на вид спокойно можеше да мине за непълнолетен.

Лили посрещна Кара, облечена в ярко розова пижама с шал в същия цвят, увит като тюрбан около главата й. Тя настоя да приготви маргарити и изнесе каната навън, за да седнат с Кара край басейна, където да отпиват от коктейлите си и да разговарят, докато мъжът й с външност на момченце плуваше дължина след дължина в изрязаните си бански с леопардов десен.

Лили говореше с обич за приятелката си, спомняйки си щурите моменти, които бяха преживели заедно.

— И после всичко се промени — каза тъжно. — Старата история, нали? Две момичета, които се разбират страхотно, докато не идва един мъж и не обърква всичко. Е, Максимилиан Станхоуп беше този мъж.

— Така ли? — попита Кара.

Лили поклати глава.

— Никога не разбрах напълно отношенията им. Тя беше толкова общителна и отворена и въпреки че в началото Макс бе привлечен от тези нейни качества, явно не желаеше те да са част от характера на съпругата му. Той мразеше тя да излиза, да флиртува — това го унижаваше. А Франи просто не можеше да се промени, Бог да я прости. Флиртуването беше нещо естествено за нея, като дишането. — Лили се усмихна снизходително на спомена, преди да продължи: — Разбира се, той се опита да подреже крилата й — каза актрисата. — Тя спря да излиза с нас, защото знаеше, че Макс ще страда. Ужасно се измъчваше да стои съвсем сама в онази къща. Предполагам, че затова реши да забременее: за да има какво да прави.

— Това може би обяснява защо е била депресирана след загубата на бебето — опита се да проучи Кара. — Нали това разправят? Че депресията я е принудила да посегне на живота си.

Лили изсумтя.

— О, моля ви!

— Не смятате, че се е случило така? — Кара почувства сърцето си да бие учестено, предусещайки, че най-после ще научи нещо важно.

— Няма начин Франи да се е самоубила заради раждането на мъртвото дете. Не ме разбирайте погрешно, беше й мъчно и така нататък, но ставаха и други неща. Франи не беше добре месеци наред. Тя изгуби живеца си и стана много тъжна, започна да забравя; сякаш умът й непрекъснато беше някъде другаде. И… — Тя многозначително сниши гласа си: — по цялото й тяло имаше синини.

Историята придобиваше ново развитие. Кара се вкопчи в него.

— Смятате ли, че Макс ги е причинил?

Лили вдигна рамене.

— Тя никога не го заяви твърдо. — Тонът й целеше да остави Кара без съмнения относно предположенията си за случилото се.

— Но вестниците нищо не са споменавали за това.

Актрисата отново изсумтя.

— Нищо чудно. През онези дни Макс държеше всички в малкия си джоб.

— Нима мислите, че истинската история е прикрита? Че тя не се е самоубила?

Лили я погледна право в очите.

— Не мога да кажа със сигурност какво е ставало в онази къща през последните месеци от живота на Франи. Но у мен няма и капка съмнение, че Максимилиан Станхоуп е поне отчасти отговорен за смъртта й.

Въпреки горещия ден Кара потрепери.

Лили беше огромен източник на информация. Явно знаеше всичко за семейство Станхоуп.

— Чух, че синът на Макс не му е говорил от години. Гейбриъл — така се казваше, нали? Е, Гейбриъл замина веднага след смъртта на Франи. За Европа, струва ми се. Или пък беше Африка? Сега не мога да си спомня. Но помня, че дори не остана за погребението. Знам, че не беше кой знае какъв фен на Франи, но все пак… Трябваше да прояви малко уважение. Но по някаква причина той напусна страната и чух, че никога не се е връщал. И че никога не е проговорил на Макс. Или пък Макс не му е проговорил — никой не знае кой точно е прекъснал контактите си с другия. Само знам, че не са си разменяли и думичка от години. Чудна работа, нали? Какво ли толкова се е случило, за да прекъснат отношенията си по този начин? — Кара кимаше и внимателно записваше всяка подробност. — А и дъщерята на Макс, клетата Оливия — продължи Лили. — Такова крехко същество. Спомням си, че прекара известно време в някаква институция. Каквото и да й е имало, тя сякаш никога не се възстанови напълно. Оттогава за нея се грижи икономката на Макс, която от години живее там. А, да, Хилда се казваше. Не е ли нелепо? Имам предвид — Франи винаги е мразила Хилда. А сега тази жена е все още в Станхоуп Касъл и живее с Макс — докато горката Франи отдавна е мъртва и погребана.

Кара тръгна за Станхоуп Касъл на следващата сутрин с един „Форд Тъндърбърд“, който бе взела под наем. Пътуването й от Ел Ей продължи пет часа, през които в главата й не спираха да ехтят думите на Лили. Ако Макс бе убил майка й, тогава беше логично той да направи всичко, за да не й позволи да открие какво е направил. Тези разсъждения й тежаха много, но мрачните й мисли се разсеяха, щом Кара стигна до магистрала 1 — дългото 150 километра шосе, което минаваше през Биг Сур. Беше чувала, че пътят е панорамен, но остана изумена от назъбената прелест на гледките: от едната страна планината Санта Лучия се извисяваше към лазурното небе, докато от другата Тихият океан се разбиваше в скалите долу. Когато изпревари няколко микробуса фолксваген, натъпкани с хипари, на Кара за момент й се прииска да бъде тук с единствената цел да се наслади на мястото.

Имаше нещо, което Кара знаеше, че ще трябва да направи, още откакто бе решила, че ще дойде в Калифорния, нещо, от което много се страхуваше — да посети мястото, където бе загинала майка й. Сега то беше туристическа атракция и присъстваше в пътеводителите като отбивка по магистралата покрай тихоокеанското крайбрежие; дори имаше паметна плоча. Кара стоеше на ръба на скалата, гледаше надолу към пропастта, където колата на майка й бе избухнала в пламъци, и нямаше представа какво би трябвало да почувства. И ако бузите й бяха мокри, то беше заради пронизващия вятър, който щипеше очите й, а не защото плачеше.

Щом продължи по-нататък по магистрала 1, автомобилите все повече намаляваха, докато пътят съвсем опустя. В района имаше малко имоти, затова не бе трудно да намери Станхоуп Касъл. От разстояние сградата все още беше впечатляваща. Самата големина на мястото превземаше хоризонта. Но с приближаването си Кара видя, че имението е занемарено. Докато правеше проучването си преди пътуването, тя бе прочела, че Макс вече не позволява на непознати да посещават дома му. След смъртта на майка й имаше много скандални слухове относно неговото участие в трагедията. В крайна сметка клюките го бяха накарали да се оттегли от социалния живот. Той бе станал малко като Хауърд Хюз — усамотен и ексцентричен.

Кара мина внимателно по чакълената алея и паркира до един голям декоративен фонтан във формата на делфин — той вече не работеше и носът на животното, откъдето преди бе излизала водната струя, беше счупен. Мраморните стъпала, които водеха до входната врата, бяха нащърбени от природните стихии и изобщо над цялото място тегнеше чувство за изоставеност.

Входната врата й отвори икономката на Макс, Хилда. Кара веднага разбра, че това е същата жена, за която й бе разказала Лили. Сега вероятно беше над петдесетгодишна, колкото Макс, но от вида й не можеше да се определи точно възрастта — можеше да е с двайсет години по-млада или по-стара. Въпреки че кожата й беше изненадващо чиста и гладка, което без съмнение се дължеше на порядъчния й живот, острите черти и сивата коса я състаряваха. Държането й беше много благопристойно — като на гувернантка от страховит викториански готически роман.

— Господин Станхоуп поднася извиненията си, че няма възможност да ви посрещне лично — заяви тя директно на Кара по-скоро с официална учтивост, отколкото с каквато и да било приветливост. — Възпрепятстван е заради болестта си. Помоли ме да ви покажа стаята ви и да се погрижа за всичките ви нужди.

Вътрешната обстановка изглеждаше също толкова занемарена, колкото външната. Като се огледа из обширното антре, Кара забеляза следи от великолепното място, което някога е представлявало: сега килимите бяха износени, тапетите — избелели от слънцето, в первазите имаше дупки, сякаш оттам всеки момент можеше да изскочи някоя мишка. Нямаше нищо, което да говори за грижа, сякаш собственикът на къщата се бе предал.

Хилда я поведе нагоре по централното стълбище, а после по коридор, през една врата и нагоре по две тесни и стръмни стълбища, докато накрая стигнаха стаята, в която бе настанена. Още щом икономката отвори вратата, отвътре я лъхна миризма на мухъл. Пространството беше в безпорядък, сякаш беше склад за отпадъци. Очевидно някой бе почиствал, но съвсем повърхностно: Кара видя, че има прах под леглото, където никой не се е сетил да мине с прахосмукачката. Единственото предимство на стаята беше гледката й: през огромните двойни френски прозорци — отворени със закъснялото усилие да се проветри стаята — се излизаше на балкон като този на Жулиета, който гледаше към тъмния океан.

— Надявам се да останете доволна. — Хилда хвърли пренебрежителен поглед наоколо. — Макс разполага с твърде малко персонал, предвид големината на имението, затова е трудно да се поддържа всичко така, както трябва.

Според разпореждането на Макс Хилда беше единствената служителка от персонала, на която й бе позволено да живее в имението. Имаше готвач, който пазаруваше и идваше всеки ден да приготвя храната, както обясни тя. Освен тях имаше още две прислужници, които прекарваха в къщата един ден седмично. Мястото беше прекалено голямо, за да поддържат чистотата, затова повечето стаи бяха заключени.

— А вие къде живеете? — не можа да се сдържи да не попита Кара.

Хилда се поколеба за момент.

— Не живея в главната сграда — отвърна предпазливо. Тя отиде до прозореца и посочи към една ниска бяла постройка, една от четирите къщи за гости. — Преди години Макс се съгласи да ме остави да живея там. Това ми дава известно уединение.

— Там живее и дъщерята на Макс, Оливия?

Кара използва въпросителна интонация, но Хилда явно не прие казаното като въпрос, защото не отговори.

След това икономката излезе. Беше станало почти девет и понеже беше огладняла, Кара се отправи към кухнята. Тя се намираше в недрата на къщата — огромно помещение, безупречно чисто, макар и разнебитено и старомодно. Както бе обещала икономката, във фурната имаше храна. Кара извади топлата чиния и веднага сбърчи нос — предполагаше се, че ястието е coq au vin^[1], но сега изглеждаше изсъхнало и съсухрено. Тя го изхвърли в кошчето и отвори шкафа, в който намери някакъв изостанал хляб и буца сирене. Отвън то бе твърдо, но тя го изряза и успя да си направи нещо като сандвич. Поне млякото беше свежо и студено и тя си наля една чаша. Нахрани се сред тишината на кухнята, застанала до мивката — бърза, неофициална вечеря. След което се отправи обратно към спалнята си.

Къщата беше огромна и объркваща и Кара направи три опита, докато се ориентира за правилната посока. Когато се озова в стаята си, вече се чувстваше изморена. Вечерта беше топла и вътре все още бе задушно, затова тя се доближи до френските прозорци, за да се охлади. Докато стоеше и вдишваше хладния въздух, заслушана в отдалечения шум на разбиващите се вълни, погледът й бе привлечен от движение навън пред къщата. Погледна надолу и видя мъж в инвалидна количка, който се движеше по една пътека през буренясалия двор и се отдалечаваше от главната сграда. Беше Макс. На бледата светлина на пълната луна тя го видя да се приближава до бунгалото за гости, където живееше Хилда. Икономката явно го очакваше, защото входната врата се отвори при пристигането му. Той се изкачи с количката си по рампата и изчезна вътре.

Кара изчака десет минути, но той не излезе. Тя седна на леглото, извади тефтера си и отгърна на празна страница. Най-горе на листа записа името на Хилда, след което записа кратък разказ на онова, което й бе казала икономката по-рано. В най-долния край тя надраска една бележка: „Били ли са любовници М и Х?“. Тя се загледа продължително в изречението, размишлявайки върху теорията си. После добави: „Преди или след смъртта на Ф? Пречела ли им е тя? Дали се е наложило да се отърват от нея?“.

Кара погледна надолу към думите и я побиха тръпки. Въпреки умората си, тази вечер тя дълго не можа да заспи.