Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fallen Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2021)

Издание:

Автор: Тара Хайланд

Заглавие: Дъщери на греха

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1092-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2694

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

През целия път обратно до Англия Франи бе разяждана от вина. Тръгна си рано, преди да се е събудила Кара, понеже се боеше, че ако почнат да се сбогуват, ще се разплаче и ще промени решението си. Застанала в предната част на кораба, където леденото Ирландско море хвърляше пръски в лицето й, тя сериозно се замисли над идеята да се върне. Но дълбоко в сърцето си Франи знаеше, че няма сили да се откаже от холивудската си мечта. Колкото и трудна да беше раздялата с дъщеря й, просто не можеше да обърне гръб на шанса да стане кинозвезда, за който винаги бе копняла. Убеждаваше себе си, че намерението й не е съвсем егоистично, защото ако успееше, щеше да е богата и тези пари щяха завинаги да променят живота и на двете им и щяха да й позволят да даде на Кара всичко, което винаги е искала.

Франи остана в Англия само един ден, преди да замине за Америка, но за нея това бяха най-самотните двайсет и четири часа. Беше се изнесла от къщата на Ани, като й каза, че се връща в Ирландия. Мразеше да лъже, но предпочиташе да запази в тайна добрия си късмет. Хората бяха завистливи и не й се искаше познатите от миналото й да разправят наляво и надясно за живота й на самотна майка. Докато се появеше в някой филм, най-вероятно никой в Ийст Енд вече нямаше да я помни. Залагаше на факта, че ако хората не очакват да видят лицето й, няма да я разпознаят.

Не беше лесно да се сбогува с Ани и децата й. Франи винаги щеше да е благодарна на жената, която й бе помогнала в най-трудния момент, а през последните години семейство Конъли бяха и нейно семейство. Но нямаше смисъл да мисли постоянно за миналото. И двете жени бяха усетили как се отдалечават една от друга през изминалите няколко месеца, така че никога нямаше да е същото като в началото. Между тях бе застанал мъж и Ани бе направила избора си да бъде с Лиъм. Той се пренесе у тях в деня, когато двете с Кара заминаха.

Франи прекара последната си нощ в Лондон в една мизерна квартира в Пилмико[1]. На следващия ден, когато тръгна за летището с малкия кафяв куфар, побрал всичките й най-необходими вещи, тя се зарече да работи възможно най-усилено, за да стигне до върха.

 

 

Първото впечатление на Франи от Холивуд бе точно толкова бляскаво, колкото си го бе представяла. Тя летя със самолетната компания „Пан Ам“ и въпреки липсата на лукс в туристическата класа, остана като хипнотизирана от цялото преживяване — от рева на двигателите при излитането до стюардесите с красиви прически, които сновяха напред-назад между седалките в светлосините си униформи. На летището в Лос Анджелис сградата от стъкло и хром й се видя като свръхмодерно изобретение. Като излезе отвън, усети топлината на вечерта върху кожата си, видя палмите, които се редяха покрай тротоара, и разбра, че се намира толкова далеч от Ийст Енд, колкото винаги се бе надявала да се добере.

След тази мисъл нещата започнаха да вървят зле. Тя постоя там известно време, завря от жега във вълнената си жилетка, докато най-накрая разбра, че от студиото не са изпратили кола за нея, затова се налагаше да вземе такси. Таксиметровият шофьор бе повече от дружелюбно настроен и когато научи, че тя е дошла да си опита късмета в киното, той настоя да мине покрай прочутия надпис „Холивуд“. С най-голямо удоволствие й разказа, че това е мястото, където през 1932-ра се е самоубила провалилата се млада звезда Пег Ентуисъл.

— Скочила от буквата „Х“, можеш ли да повярваш? — Той поклати глава, сякаш инцидентът не се поддаваше на обяснение. — Сега да не вземеш и ти да направиш някаква такава глупост, кукло? — Той намигна на Франи от огледалото за обратно виждане. — Ако нещата не потръгнат, хитруша като теб винаги може да си намери някой тъпак, който да й върви по гайдата.

После я остави пред хотел „Сънсет Лодж“. Чак когато се опита да я таксува на цената на малко състояние, Франи забеляза, че таксиметровият апарат не е бил включен по време пътуването. Тя му даде колкото можа и той си тръгна доволен. Франи разбра, че са й одрали кожата, но нямаше сили да възразява — просто си отдъхна, че е стигнала до хотела. Само дето това не бе точно хотел, а занемарен мотел. Стаята на Франи се състоеше от единично легло с матрак на буци и чаршафи, които изглеждаха прашни и изцапани с нещо, което приличаше на кръв. Дори през затворения прозорец се чуваше трафикът по трилентовата магистрала, която минаваше покрай фасадата на сградата. Зад мотела имаше басейн, който бе източен преди месец и сега дъното му бе покрито с бирени бутилки и кафяви книжни торби.

Макар да бе изтощена, вечерта Франи не можа да заспи. Всичко беше толкова по-различно от Англия. Като начало, беше много горещо, дори през нощта. Имаше малък шумен вентилатор на тавана, но той не помагаше много, а тя не смееше да отвори прозорците, защото стаята се намираше на приземния етаж и през цялото време край нея се движеха минувачи, които говореха и се смееха гръмогласно, все едно бяха пияни. И хората бяха различни — бяха груби, надменни, сякаш нямаха време за нея. И храната — е, и тя беше странна, но в положителен смисъл. Беше също така и евтина. За вечеря отиде до някаква закусвалня в съседство, седна на една маса, където й дадоха пластмасово меню с главозамайващ асортимент от ястия, придружени с малки снимки. Тя си поръча пържено пиле с качамак и ягодов млечен шейк. За десерт изяде огромна порция ябълков сладкиш и ванилов сладолед заедно с още един шейк. Свикнала с недостига на храна в Англия, сега й се стори, че е попаднала в рая. Първото нещо, което щеше да направи, когато дойдеше Кара, щеше да е да я заведе на вечеря, реши тя.

На следващата сутрин Франи взе такси до огромното студио на „Джунипър“. То се намираше на Гауър стрийт, южно от Сънсет булевард и на една пресечка от „Парамаунт“. Докато минаваше през портала, тя си помисли за всички звезди, които бяха минали по същия маршрут преди нея, и отново я обзе трепетно вълнение от факта, че се намира в Холивуд. Размерите на мястото я оставиха без дъх. Ако студиото на „Джунипър“ в Елстри приличаше на село, то това в Холивуд беше колкото цял град. Първата й среща щеше да се състои в административната сграда — но не можеше да отиде до там пеш, а трябваше да я заведе един шофьор с количка за голф. Докато се придвижваха между снимачните площадки, те минаха покрай пирамидите на Древен Египет, жилищата на Ню Йорк, бистрата на Париж и баровете на Дивия запад. Франи наблюдаваше със смаян поглед сменящите се декори — макар че малко се разочарова, като видя, че сградите представляват просто кухи обвивки с липсващи стени и без обзавеждане. Това развали част от магията.

Административната сграда беше построена през двайсетте в стил „арт деко“. Тя бе висока, изградена от бял мрамор, с идеално извити кули и дълги, тесни прозорци. Вътре обстановката беше традиционно елегантна — навсякъде с махагонови мебели и свежи цветя. Впечатляващи костюмирани мъже обикаляха важно наоколо, следвани плътно от красиви момичета с прилепнали поли и тесни пуловери, притискащи папки до пищните си бюстове. Всички изглеждаха заети и важни.

Преди да дойде в Холивуд, Франи писа на продуцента Клифърд Уокър, напомняйки му за предстоящото си пристигане в града. Той й бе оставил бележка в „Сънсет Лодж“ да отиде в студиото и да се срещне с кастинг директора в „Джунипър“ — Лойд Креймър. Лойд работеше в „Джунипър“ откакто се помнеше. Той беше интелигентен, практичен мъж с физиономия на лисица. Беше на петдесет и една години и се нареждаше сред най-влиятелните хора в студиото. Носеше му се славата на педантично честен, но също и коравосърдечен. Ако някой актьор не се представеше добре, изритваше го — без значение колко пари е спечелил за компанията в миналото.

Сред удобството на кабинета си Лойд разгледа най-новото попълнение на „Джунипър“ и се опита да я прецени.

— Ти си от момичетата на Клифърд, нали?

Франи кимна отривисто. Макар да не бързаше скоро да се види с Клифърд, той бе единственият й познат, затова тя се зарадва, че споменаха името му.

— Да, тъкмо той ми предложи да се явя на пробни снимки.

— Хм. — Всъщност кастинг директорът не бе впечатлен. На Клифърд му се носеше репутацията, че използва положението си, за да спи с кандидат-актрисите. Самият Лойд бе семеен и нямаше време да използва този принцип в кастингите, които провеждаше. Бе прегледал снимките на Франи Хийли — тя може и да притежаваше нещо, но нямаше да я пробутва, докато сама не се докажеше. — Ами да видим тогава дали те бива да работиш в този град.

 

 

Лойд й даде да разбере, че няма да е лесно да стане звезда. Имаше много неща, които Франи трябваше да промени в себе си — първото бе името.

— Изобщо не става. Никой няма да запомни име като Франи Хийли. — Той помисли над проблема за момент. — Не може Франи да е истинското ти име. От какво е съкратено?

— Франсис.

Лицето му се проясни.

— Франсис. Мм, това е по-добре. Сега, каква фамилия ще подхожда на Франсис? Нещо ирландско, но може би с малко повече класа… — Той отново се замисли. — Какво ще кажеш за Фицджералд? — Без да дочака отговора й, добави: — Франсис Фицджералд. Да, харесва ми. Ти какво ще кажеш?

— Звучи страхотно.

Нямаше никакво намерение да възразява. Бе готова да го слуша за всичко. Следващата точка от дневния ред беше външният й вид. Накара я да застане по средата на стаята, а той се разходи край нея, преценявайки всеки сантиметър от фигурата й. Нямаше сексуален подтекст в начина, по който я оглеждаше, беше точно както баща й би оглеждал някое теле на пазара, преди да реши дали да го купи. Тя едва ли не очакваше той да се приближи, за да й провери зъбите.

След щателния оглед Лойд заяви, че от естетична гледна точка всичко му изглеждало доста добре — „само носът можеше да е по-малък, но засега мисля, че и така ще свърши работа“, — но че определено трябва да боядиса косата си.

— Руса ли? — попита тя с надежда, представяйки си се като красивата и изискана Грейс Кели. Но всъщност знаеше, че не би могла да постигне този вид — беше доста по-закръглена и естествена.

— В никакъв случай! — Той се замисли. — По-добре някакво по-наситено червено, цветът да е по-ярък от този в момента, за да се доближим малко до вида на Морийн О̀Хара. Да, червеното ще е добре. Ще те изпратя при нашия фризьор. Трябва да направим нещо и по въпроса с дрехите ти.

Франи се погледна, изненадана от забележката му. Беше се постарала за днешния ден и се бе облякла с най-хубавия си тоалет — спретнат костюм в тревистозелен цвят, съчетан с шапка без периферия, нахлупена върху главата й. Беше й останал от едно представление в клуб „Виктори“.

— Зеленият цвят ти подхожда идеално — обясни Лойд, — но костюмът очевидно е евтина имитация. Трябва да те обзаведем с нещо по-хубаво, преди да си се появила по вестниците.

Следващото нещо, с което трябваше да се прости, беше акцентът — директорът може й да искаше от нея да изглежда като ирландка, но не можеше да я остави да звучи така — „половината от хората няма да разберат и думичка от това, което казваш“. Според него тя трябваше да звучи по-неутрално и изразително, като Одри Хепбърн.

— Това проблем ли е?

Франи, вярна на имитативните си способности, отговори със, според нея, перфектен средноатлантически акцент:

— Не е никакъв проблем.

Той кимна сериозно.

— Добре. Но нашият говорен терапевт ще подобри произношението ти.

Най-накрая той поиска да узнае повече за личния й живот, дали има нещо забележително или специално около нея.

— Винаги е добре агентите ни да разполагат с нещо, с което да работят, нещо, което да представят на медиите. И тъй, има ли нещо специално, което трябва да знам?

— Не мисля.

Лойд въздъхна, очевидно подразнен, че трябва всичко да върши сам.

— Ами семейството ти? Трябва да имаш близки в родината си?

— Ами… — Франи се поколеба, не бе сигурна дали да сподели информацията за Кара, след като знаеше как бе реагирал Клифърд. Но какво друго можеше да каже? — Имам момиченце. Тя скоро ще навърши седем години.

Усмивката на Лойд леко помръкна.

— О? — Взе да рови из документите пред себе си, сякаш търсеше нещо важно, което бе пропуснал. — Значи си омъжена?

— Не.

Надеждата се върна в очите му.

— Вдовица от войната?

— Не.

— Тогава?

— Случи се, когато бях на седемнайсет. — Тя сведе поглед, потънала в срам, задето изповядваше миналите си провинения пред този важен мъж. — Мислех, че той ще се ожени за мен, но… — Тя не довърши.

— Разбирам. — Лойд въздъхна и остави тефтера, в който прилежно си водеше записки. — Виж, скъпа, ще бъда откровен с теб. Готвим те да те представим на света като млада романтичка. Това с детето няма как да се впише в този образ. — Последва пауза. — Къде е малката сега?

— В Ирландия. При майка ми.

Лойд се поотпусна.

— Е, това звучи добре. Холивуд — изпуфтя той — изобщо не е мястото за хлапета. Сигурен съм, че на нея ще й е по-добре при баба й. Не мислиш ли?

Франи знаеше какъв е правилният отговор.

— Вероятно сте прав — рече нещастно.

— А това означава, че няма причина да споменаваш момичето пред медиите. Или пред когото и да било друг. В този град плъзват всякакви клюки. Уж кажеш на някой доверен човек, а после изведнъж всички ти знаят историите. — Той замълча за момент. — След което се налага да си хванеш първия самолет за Англия с разрушени мечти. А ти не искаш да стане така, нали?

Леден страх скова Франи. От това се страхуваше най-много — да й отнемат тази златна възможност. Но ако се съгласеше с него, тогава какво щеше да стане с Кара? Трябваше да се отрече от собственото си дете. Нямаше да е добра идея да доведе дъщеря си тук, ако щеше да лъже за съществуването й.

Но нямаше да е точно лъжа, успокои се тя. А само премълчаване на информация. И Лойд вероятно имаше право — Холивуд не бе място за дете. Поне не в този момент, когато тя едва започваше. Щом станеше известна, щеше да е различно. Тогава можеше да направи всичко.

— Сигурно сте прав — рече накрая.

— Добре — каза Лойд рязко. — Тогава всичко е уредено. Ти си млада, неомъжена жена, току-що пристигнала в Холивуд, преследваща мечтата си да бъде звезда. Не е много оригинално, но ще свърши работа. — Той я погледна проницателно. — И като казах млада — нали си била на седемнайсет, когато си забременяла, а детето е сега на?

— Седем.

— Значи това прави, колко, двайсет и четири години?

— Другия месец ставам на двайсет и пет.

Той пак се намръщи.

— Това също ще е проблем. Трябваш ни по-млада, например… Ами, да речем, на двайсет и една. — Той присви очи.

— Можеш да минеш за толкова, нали?

Да, съгласи се тя; разбира се, че можеше. След всички други лъжи това беше най-малката й тревога.

След тази среща Франи подписа с „Джунипър“ договор за 100 долара на седмица и стана един от членовете на звездната им група. Филмът, за който Клифърд я гласеше, бе отложен, което малко я разочарова, но Лойд каза, че имат нещо друго за нея. Беше малка роля, не толкова съществена като тази, която й бяха обещали, но бе някакво начало и шанс да се докаже. Снимките трябваше да започнат следващата седмица и тя затръпна в очакване.

Бележки

[1] Квартал в Централен Лондон. — Б.пр.