Тара Хайланд
Дъщери на греха (63)

Шестдесет и втора глава

Калифорния, ноември 1959 г.

Когато Франи се събуди в болницата и разбра, че все още е жива, тя се разплака. Сестрите предположиха, че е от облекчение, но в действителност беше от разочарование. Сега трябваше да намери друг начин да се самоубие. Защото бе твърдо решена да не се остави да умре от бавна и мъчителна смърт.

Когато Макс дойде при нея, тя не го бе виждала толкова ядосан.

— Как можа да направиш такова нещо? — попита той, крачейки из стаята. — Как може да си такава егоистка?

— Егоистка ли? — Франи не можеше да не отвърне на нападката. — Защо да съм егоистка? Защото искам да умра с достойнство ли? Защото не искам да се мъча с години?

Той се обърна към нея.

— Аз, аз, аз. Само за това мислиш, нали? За себе си. — Очите му проблеснаха. — Е, не става въпрос само за теб. Това засяга и мен.

Франи го погледна. Тя наистина не разбираше.

— Как?

— Как? — повтори той невярващо. — Не виждаш ли, че това е толкова съкрушително за мен, колкото и за теб? Как мислиш, че се чувствам, като знам, че времето ни заедно ще бъде скъсено? Като знам, че съпругата ми, жената, която обичам, ще се разболее и няма никакво проклето нещо, което да мога да направя? И колкото и ужасно да е да приема това, то не може да се сравни с болката от факта, че си се опитала да сложиш край на живота си. Защото колкото и тежки… — По бузите му потекоха сълзи. — Защото колкото и тежки да са следващите десет години, искам да ги прекараме заедно. И не ме интересува колко трудно ще бъде. Затова сега трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да направиш такова нещо, защото искам да знаеш, че не мога да понеса да те загубя!

Тогава той падна на колене и ридаещ, зарови глава в скута й. Франи дълго се взираше в него — беше стъписана от реакцията му, от любовта му. Когато се бе качила в колата си онази нощ, не мислеше за ничии други чувства, освен за собствените си. Не й хрумна, че има хора, които щяха да скърбят за нея. Предполагаше, че след време Макс ще срещне друга. А Кара — е, тя бе разочаровала дъщеря си толкова години наред, че наистина чувстваше, че на Кара ще й е много по-добре без нея. Но сега, като осъзна огромната загриженост на Макс, всичко се промени.

Тя протегна ръка и взе да гали косата му.

— Моля те, не плачи — успокои го тя. — Няма да го направя пак. Обещавам.

Макс бе обикнал Франи от първия момент, в който се бе запознал с нея в кабинета на Лойд. Наистина тя можеше да е трудна и разочароваща, понякога го нараняваше ужасно с флиртуванията си и способността си да привлича скандалите, но въпреки това той можеше да й прости всичко.

Тя го бе обвинявала за случилото се с кариерата й, но всъщност Лойд сам реши да прекрати договора й. Същата съдба сполетя много бивши звезди в края на петдесетте заради намалените приходи от филмите. Макс не се застъпи за нея, защото наистина стоеше зад думите си, че няма да се меси в творческата страна на бизнеса. Беше научил урока си от по-ранните си спогодби с Лойд — веднъж бе споменал пред директора на студията опасенията си, че е неудобно Франи и Дюк да работят заедно. Макс не бе имал нищо конкретно предвид, но директорът сам бе решил да даде мъжката роля в „Елизабет“ на друг актьор. Когато бизнесменът разбра какво е направил Лойд, той се зарече в бъдеще всички решения да бъдат взимани само на основата на лични качества и постижения — не искаше специални услуги заради Франи. Такива бяха разбиранията му.

А що се отнасяше до градинаря Ленърд, Макс нямаше нищо общо с напускането му. Бе чул, че мъжът се е преместил в Детройт, смятайки, че там ще има по-голям късмет да подпише договор с някое звукозаписно студио. Освен това Макс бе научил, че тъкмо Ленърд е раздухал слуха за връзката си с Франи, понеже искал да изкара малко лесни пари, с които да се издържа, докато успее да пробие като певец. Франи бе обвинявала съпруга си за всичко това, защото болестта я бе направила параноична и неспособна да разсъждава трезво. Но истината беше, че Макс би дал всичко за щастието на Франи — и тъкмо на това разчиташе тя сега.

Идеята бе нейна, разбира се. Вярна на романтичната си природа, тя беше тази, която измисли плана да инсценират собствената й бляскава, трагична смърт.

Повдигна въпроса през вечерта на завръщането си от болницата след катастрофата. Прибра се в стаята си, за да си почине, но когато Макс отиде да я нагледа, той я намери будна и седнала в леглото с един брой на списание „Варайъти“ пред себе си. Ликът й бе на корицата — прелестна снимка, на която тя бе обърнала глава към камерата през голото си рамо, разкривайки зелените очи и чувствените си устни. Снимката бе направена във върха на кариерата й, точно преди да се запознаят.

— Искам да ме запомнят такава. — Тя погледна съпруга си, а красивите й очи бяха пълни със сълзи. — Онези клети, клети пациенти от клиниката… — Франи потрепери. — Не мога да позволя на никого да ме види така, дори да мисли така за мен.

Сърцето на Макс се разтопи.

— О, Франи, любов моя. — Не знаеше какво друго да каже. Вместо това отиде до леглото и седна до жена си. Опита се да я прегърне, но тя се извъртя настрани.

— Не, не се опитвай да ме утешаваш — настоя тя. — Изслушай ме.

Той искаше да каже много неща, но виждаше, че Франи е на ръба да се разстрои.

— Добре — отстъпи накрая. — Слушам те.

Това сякаш я успокои. Тя си пое дълбоко въздух, борейки се да овладее емоциите си, след което започна да говори:

— На връщане от клиниката си мислех само за Джеймс Дийн. Мъртъв на двайсет и четири години, загинал в трагична автомобилна катастрофа. Кой знае какво можеше да се случи, ако бе оживял? Можеше да направи лош филм, да изгуби популярността си, да свърши като безделник. Вместо това той остана завинаги обезсмъртен като обещаваща млада звезда, която е можела да даде на света още много. — Тогава тя пое ръката на Макс и го погледна право в очите, за да му покаже колко е сериозна. — И аз искам това. Искам да умра млада и красива. Искам почитателите ми да скърбят за мен, а не да ме съжаляват. — Тя се протегна и докосна бузата му и в този момент сякаш се разведри и добави: — Затова измислих план. И ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, ще ми помогнеш да го осъществя.

Той я слушаше, докато тя му разказа, че иска да инсценира собствената си смърт. Макс смяташе да възрази, да й каже, че идеята е нелепа. Но думите й не бяха лишени от логика. Поглеждайки я тогава — толкова красива и жизнена, съвършена по всякакъв начин, — и на него му се прииска тя да остане завинаги така: никога да не остарее, да не изгуби външността си, а какво остава да претърпи унижението на дългата и изтощителна болест, която щеше да разруши тялото и ума й. Молбата й може и да го разкъсваше, но както винаги, Макс не можеше да откаже на съпругата си. А и поне по този начин щеше да я задържи при себе си възможно най-дълго. Ужасяваше се, че ако не се съгласи, един ден може да се върне и да открие, че тя е взела нещата в свои ръце.

— Добре — отстъпи той. — Ще го направя.