Тара Хайланд
Дъщери на греха (42)

Четиридесет и първа глава

— Как се чувстваш, синко? Да си пак навън?

Финбар се облегна в стола, като пъхна ръце зад главата си. Дани стоеше спокойно пред него, без да показва каквито и да било признаци на страх. Бяха в задната стая на „Еклипс“, която служеше като импровизирана квартира на бандата на Финбар. Дани бе извикан на среща — първата, откакто бе излязъл от затвора преди две седмици.

— Не е толкова зле — ухили се Дани. — Тук има повече пиленца.

Финбар се изкиска.

— Да, и доколкото те познавам, сигурно се възползваш максимално от този факт, нали, синко?

Двамата мъже се ухилиха един срещу друг и за момент усетиха приликата помежду си, като между две момчета.

Всъщност, макар че Дани бе прекарал последните четиринайсет дни, наслаждавайки се на свободата си, сега нямаше търпение да се върне на работа. Той беше амбициозен младеж; бе израснал без нищо и без да бъде никой, беше на дъното. Бе видял как майка му пропиля почти десет години от живота си с един нещастник и побойник и той бе решен да е по-добър мъж — а за него това означаваше да е добър в осигуряването на необходимото, дори ако това включваше от време на време да кривва от правия път. Възпитанието му го бе принудило да жадува за пари и положение така, както малцина можеха. Очакваше какво ще му каже Финбар и предположи, че както обикновено, ще стане въпрос за бизнес. След като си бе излежал присъдата и отказа да предаде шефа си, имаше определени очаквания, че ще се погрижат за него. Но човек никога не можеше да приема нищо за даденост.

Сега Дани изпука кокалчетата си — нещо, което правеше, когато бе неуверен в себе си, но искаше да се престори, че е.

— Е, какво е положението? Имаш ли нещо, което трябва да се уреди? — Това беше неговият начин да попита дали все още е „в играта“.

Финбар се усмихна на очевидното му нетърпение.

— Всичко с времето си. — Тогава едрият ирландец стана и отиде до стенния сейф. Извади един плик и го подаде на Дани.

— Мислех, че след двегодишния тежък труд ще имаш нужда от още няколко дни почивка. А междувременно това би трябвало да те компенсира за изтърпените неприятности.

Дани се опули, когато видя пачката от двайсетачки. Това бе много повече, отколкото очакваше. Финбар се бе грижил за майка му, докато го нямаше, и според разбиранията на Дани този жест беше достатъчен. А това тук показваше точно колко благодарен му е гангстерският шеф.

— Много сте щедър, сър.

Финбар се усмихна доволно.

— Както всички знаят, обичам да възнаграждавам онези, които са предани към мен. — Изражението му стана по-сурово. — Точно както наказвам онези, които не са.

В думите му се четеше предупреждение — сега може да си ми любимец, но ако престъпиш границата, ще те пипна, синко. Но Дани бе прекалено доволен от развоя на срещата, за да забележи. Все още беше в играта с Финбар, имаше пари в джоба си и още няколко свободни дни. След като напусна „Еклипс“, той знаеше точно какво ще направи с парите — щеше да си намери собствено жилище.

Така и не успя да свикне с дома си, след като излезе от затвора. На двайсет и една години той бе прекалено възрастен, за да се подчинява на една старица, пък била тя и майка му. Обичаше я много, но започваше да му става малко неудобно да кани приятелите си там. Може би нямаше да е чак толкова лошо да се преместят на по-добро място в по-хубав квартал. Но когато и да повдигнеше въпроса пред нея, тя не проявяваше интерес.

— Всичките ми дружки са тук — казваше тя и поглеждаше навън към улицата. — Какво ще търсят такива като мен на някое претенциозно място, където всички ще ме гледат отвисоко?

Е, на нея старият квартал може и да й харесваше, но не и на Дани. Още днес той възнамеряваше да се издигне в света и всички щяха да видят това.

 

 

— Кара! Почакай!

Чула някой да я вика, Кара спря на улицата и се обърна. Сърцето й се сви, щом видя, че е един от клиентите от клуба — любезен младеж, на име Хюго, който празнуваше ергенската си вечер. Беше сам, което означаваше, че е зарязал останалите си приятели, за да я последва.

— Какво искаш? — попита нервно Кара, щом той я настигна. Добре поне, че се бе преоблякла с дънките си след смяната си; щеше да е ужасно да стои там полугола в костюма си.

— Да видя дали ти се ходи някъде. — Усещайки предпазливостта й, Хюго й се усмихна чаровно. Той беше хубавец, само с няколко години по-възрастен, с пясъчножълта коса и сини очи. Вероятно ако се бяха срещнали на неутрална почва, щеше да пийне по едно с него, но освен факта, че на него му предстоеше да се ожени, „Еклипс“ имаше строги правила, които не позволяваха на сервитьорките да излизат с клиентите.

— Съжалявам, не мога — каза му Кара.

Обърна се да си върви, надявайки се да са приключили, но той се премести пред нея и блокира пътя й. В главата й зазвъняха предупредителни камбанки и тя съжали, че не си е извикала такси. Обикновено винаги се прибираше с такси, но навън беше прекрасна топла лятна вечер и тя реши да повърви до Оксфорд стрийт и оттам да хване нощния автобус. Огледа се и видя, че улицата е пуста, което означаваше, че ще се наложи да се справи сама с проблема.

— Хайде, миличка. Само да пийнем по едно. — Очите му я гледаха умолително.

Кара въздъхна. Това често се случваше, особено с по-младите момчета. Те приемаха твърде сериозно флиртовете с момичетата от бара и предполагаха, че като носят оскъдни костюми, разпоредителките са готови и на друго. Кара можеше да си представи разговора между този и приятелите му — те вероятно го бяха предизвикали да се опита да приспи с развратната сервитьорка.

— Виж — заяви тя твърдо. — Изморена съм и искам да се прибера. И ти, ако проявиш малко разум, ще се върнеш при годеницата си — Виктория се казваше, нали?

Тя се опита да мине край него, смятайки, че той ще я пусне. Но явно емоциите и алкохолът от вечерта бяха почнали да взимат връх, защото той я хвана за раменете и я притисна към близката стена.

— Хей, не бързай толкова. — Погледът му стана суров и всичките му добронамерени закачки изчезнаха. Тя усещаше мириса на уиски в дъха му. — След бакшиша, който ти оставих, най-малкото, което можеш да направиш, е да проявиш малко любезност.

Кара тъкмо си мислеше да забие коляното си в слабините му, когато от мрака се разнесе глас:

— Хей! Какви ги вършиш?

Кара вдигна поглед и с облекчение видя Дани, който тичаше по средата на улицата право срещу тях с блеснали от гняв очи. Като го видя, Хюго пусна Кара, но преди да успее да се отмести, Дани вече бе върху него. Единият му удар се стовари в челюстта на изискания младеж; следващият попадна в корема му и го запокити назад. Вероятно кандидат-женихът щеше да падне на земята, но Дани го хвана за реверите и отново го задърпа, като същевременно продължаваше да го млати.

— Харесва ли ти това, а? — Момчето от Ийст Енд го зашлеви през лицето с опакото на ръката си и сцепи устната му. Снимките от сватбата щяха да изглеждат интересно, не спираше да си мисли Кара. — Вече не си толкова корав май?

Кръвта бликаше от устата на Хюго, но Дани все още не изглеждаше склонен да прояви милост. Колкото и да му беше благодарна, че я спаси, Кара не искаше да се стига чак до тук. Като видя двама полицаи да се задават иззад ъгъла, тя разбра, че е време да се омитат.

— Дани! Спри! — Кара го дръпна за ръката, но той не пусна жертвата си. Тя срещна погледа му и видя в него черна ярост. Трябваше да намери начин да достигне до съзнанието му. — Не си заслужава да продължаваш. Хайде, пусни го — настоя тя. — Ченгетата пристигат и пак ще те вкарат на топло.

Последните й думи го накараха да се опомни.

— Добре, чух. — Той издърпа Хюго и като застана лице в лице с него, изсъска последното си предупреждение: — Не смей никога повече да се отнасяш така с жена. — После бутна мъжа за последно с всичка сила, така че той падна по гръб на земята.

Кара сграбчи ръката на Дани.

— Хайде! — пришпори го тя. — Да изчезваме!

Те хукнаха по улицата, докато излязоха на оживената Уордър стрийт. Единият от полицаите ги последва, като надуваше свирката и им крещеше да спрат, но те успяха да му се измъкнат в навалицата. Щом избягаха, махнаха на едно и се качиха. От начало и двамата бяха прекалено задъхани, за да говорят.

— Благодаря — каза накрая Кара. — Радвам се, че се появи.

— Няма проблеми. — Дани изчака един момент и попита: — Но какво стана с Чарли? — Той беше охранителят, с когото излизаше Кара. — Защо не беше с теб?

— Скъсахме.

— Така ли? — Дани я погледна с наклонена глава. — Зарязал те е, нали?

Тя го сбута с лакът в корема.

— Гледай си работата. — В действителност тя бе прекратила връзката им. Той беше свестен, но между тях нямаше тръпка. Но нямаше намерение да го признае пред Дани.

Той се засмя.

— Майтапя се. — И добави по-сериозно: — Трябва да е луд да те остави.

Кара извърна поглед, както винаги, смутена от флиртуването на Дани с нея. Откакто се бе върнал от затвора, се държеше с нея различно — вече не като с по-малка сестра — и това все още я объркваше. Тя копнееше за вниманието му толкова отдавна, че сега се страхуваше как ще се почувства, ако го загуби. Затова преобърна коментара на шега.

— Късно е да се правиш на мил — престори се на засегната.

— Не знам дали ще мога да ти простя казаното.

Дани продължи играта, като ококори умоляващо очи.

— Трябва да има нещо, което мога да направя…

Кара се престори, че обмисля въпроса.

— Може да ми вземеш нещо за ядене — смили се тя. — Умирам от глад след тазвечерните преживелици.

Помолиха таксито да ги остави пред „Рок’н’роу“, което се намираше по пътя им към къщи, и си купиха по един пакет пържени картофи. Ядоха, докато вървяха по улицата, а когато стигнаха къщата на Ани, солта и оцетът се бяха просмукали през хартията в ръцете на Кара. Без да се замисли, тя облиза пръстите си. Дани й се усмихна закачливо.

— Искаш ли помощ?

Кара го изгледа накриво.

— Не, благодаря. Мисля, че получих достатъчно нежелано мъжко внимание за една вечер.

Той се приближи с една крачка, така че те практически се докосваха в сумрачния коридор.

— Толкова ли беше нежелано?

Кара затаи дъх, сърцето й заби по-бързо. Ето че моментът бе дошъл, а тя не знаеше какво да направи.

— Дани… — започна, без да е много сигурна как да продължи.

— Дани? — Гласът на Ани долетя откъм стълбите. — Кара? Ти ли си?

Моментът беше нарушен. Кара отстъпи назад.

— Трябва да си лягам — каза му.

Понечи да се обърне, но Дани протегна ръка и я спря.

— Изчакай секунда — изрече той. — Исках да ти кажа нещо.

— Какво? — Тя го погледна с очакване.

— Намерих си апартамент.

— Изнасяш ли се? — Кара бе съкрушена.

— Да. Тук взе да ми писва. — Сякаш като обяснение на думите му, те чуха как Ани се движи на горния етаж и мърмори нещо от рода, че не може да си намери пантофите. — Искаш ли да дойдеш с мен да видиш мястото?

— Разбира се! — рече с готовност Кара. Радостта й от поканата му компенсира разочарованието й от напускането му.

 

 

Дани бързо намери място, което му хареса. Един от приближените на Финбар даваше апартамент под наем и му предложи добър договор. Намираше се до станцията на метрото в Нотинг Хил — знак, че Дани се издигаше. Това беше идеална награда за изгубените две години от свободата му.

Ани се опита да сподели въодушевлението му, но й беше трудно, като разбираше, че синът й се мести и продължава живота си сам. Макар да се радваше на успеха му, беше й тъжно от раздялата им.

— Ще заведа Кара да го види — каза й той. — Искам да чуя мнението й.

Ани присви очи. Знаеше накъде отиват нещата, бе усетила промяната, откакто Дани се бе върнал от затвора, виждаше как очите му следяха Кара.

— Внимавай, синко. Кара не е като уличниците, с които си свикнал. Тя е специална. Не се занасяй с нея.

Дани разпери ръце.

— Мамо! — възрази той. — Все едно…

Но Ани не искаше да чуе.

— Смятай, че съм те предупредила — каза само тя.

 

 

Кара огледа мястото, което Дани наричаше апартамент. Тя не знаеше какво представлява това, преди да дойде тук. Отначало беше малко скептична — новата му квартира беше в една от онези големи бели къщи край Нотинг Хил, които Ани без съмнение щеше да определи като „претенциозни“, — но после влезе вътре и видя колко е хубаво. Той бе наел целия последен етаж и мястото изглеждаше просторно и светло. Беше с южно изложение и тъй като беше ранен следобед, светлината струеше през огромните прозорци във всекидневната, които гледаха към прясно окосената трева на двора.

— О, прекрасно е — възкликна тя, оглеждайки високите тавани с деликатните корнизи; голите дървени подове и стените в цвят магнолия. — Наистина ли всичко това е твое?

Дани изду гърди, наслаждавайки се на възхищението й.

— Точно така. Разбира се, трябва малко да се обзаведе…

— Но точно това му е хубавото! — Кара се завъртя из обширната всекидневна с разперени ръце като самолет. — Има толкова много място!

Той се засмя на очевидното й въодушевление.

— Радвам се, че го одобряваш.

Тя импулсивно обви ръце около врата му, зарадвана, че буйното момче, което някога познаваше, бе постигнало успех в живота.

— О, браво, Дан. — Гордостта в гласа й не можеше да се сбърка. — Най-после успя, нали?

Той отвърна на прегръдката й.

— Да — съгласи се без капка от обичайното си самохвалство. — И двамата се справихме, нали?

Те постояха така малко по-дълго, главата й бе отпусната върху гърдите му, така че тя чуваше ударите на сърцето му. Чак тогава осъзна, че ръцете му са около кръста й и колко е близо топлото му мъжко тяло до нейното. Кара малко се отдръпна, без да се откъсва напълно от обятията му, и го погледна. Опита се да каже нещо, да се извини, че е време да си върви, но погледите им се срещнаха и нещо между тях се промени.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя.

Но Дани я обгърна по-силно.

— Хей, не бързай толкова. — Той се протегна и заметна един кичур от черната й коса зад ухото. — Разхубавила си се, знаеш ли? — каза нежно.

Кара усети как сърцето й препусна, а устата й пресъхна. Беше бленувала за това толкова дълго, но след като моментът настъпи, тя изпита ужас.

— Дан… — рече предупредително, като сведе поглед.

— Шшт. Стига приказки.

Тя се подчини и млъкна, застанала напълно неподвижно, а той подпря с ръка брадичката й и повдигна лицето й нагоре, за да я накара да го погледне — толкова отблизо, че тя усещаше горещия му дъх върху лицето си и виждаше желанието му в тъмните му очи. Тогава той се наведе и я целуна.

Кара си бе представяла този момент безброй пъти — разиграваше сцената в главата си отново и отново, но не подозираше, че фантазиите й някога ще оживеят. Обаче се получи точно така, както се бе надявала. Целувката му в началото беше нежна и сладка, устните му докосваха нейните едва-едва, все едно я изпробваше да види дали тя ще възрази; после нещо се промени и изведнъж ръцете му се озоваха в косата й и я придърпаха по-близо; устата му жадно, лакомо я погълна, след което се премести върху шията й, захапа я за меката част на ушите, сякаш не можеше да й се насити.

Кара остана без дъх. И преди я бяха целували, но никога с такова настървение. Той сякаш пробуди нещо в нея и тя отвърна на целувката му, като се притисна към него — тялото й реагираше инстинктивно. Ръцете му бяха около кръста й и се пъхнаха под блузата й, после се плъзнаха по голата й кожа.

— О, боже! — изпъшка тя, щом пръстите му намериха чашките на сутиена й, изпращайки неочаквани тръпки на удоволствие през тялото й.

Като я чу, Дани се отдръпна.

— Ела, скъпа — каза дрезгаво.

Хвана я за ръката и я отведе до спалнята. Тя се препъваше след него, замаяна и слаба от желание.

Апартаментът все още беше полупразен, но леглото и матракът вече бяха доставени. Без да губи време, Дани съблече ризата си и разкопча колана си. Кара стоеше отстрани, обзета от внезапна неувереност. Нямаше голям опит с мъжете — беше се целувала с няколко и се бяха опипвали с Чарли на задната седалка на колата му, но това беше всичко. Тя си даде ясна сметка колко по-опитен е Дани в тази област — как щеше да се мери тя с всички други момичета, след като нямаше представа какво прави. И какво щеше да си помисли той за тялото й — слабо и кокалесто, без меките извивки на Линда.

Без да подозира какво минава през главата й, Дани отиде до грамофона и пусна новия албум на „Ролинг Стоунс“. Докато й бе обърнал гръб, тя използва възможността бързо да се съблече и да се пъхне под завивките. Чаршафите бяха прясно изпрани и тя подуши цветния аромат на прах за пране.

Дани се обърна и видя какво е направила. Тогава вероятно се усети, че е притеснена, защото се приближи и седна до нея.

— Добре ли си?

— Мисля, че малко ме е страх — призна тя.

Като я видя как се взира в него със смесица от страх и доверие, Дани почувства прилив на вълнение. Може и да бе имал много жени преди, но майка му беше права: Кара беше различна — между тях винаги бе имало връзка, още от деца. Тя беше негова, винаги бе била и това най-после щеше да е неговият начин да я притежава.

— Не е задължително да… — каза той.

Но тя поклати глава, както и предполагаше той, че ще направи.

— Не. Искам го.

Тъмните му очи заискриха дяволито.

— Слава на господ за това. — Дани се престори, че обърсва челото си с облекчение. — Не съм сигурен какво щях да правя в противен случай!

Той кимна към издутината в панталоните си. Кара се засмя и — дали това бе намерението на Дани или не — започна да се отпуска. Това беше Дани, нейният Дани. Всичко щеше да бъде чудесно.

Той не бързаше и я чакаше да се настрои. Нямаше я онази безцеремонна небрежност у него, от която се страхуваше. Вместо това беше нежен и мил, сякаш усещаше колко е важно за нея преживяването и искаше да го направи специално. Дани разкриваше една своя различна страна, невиждана от повечето хора, които го познаваха.

Той дълго време само лежа до нея върху завивката, като просто я целуваше, галеше голите й рамене, чакаше тя да направи следващата стъпка. Именно Кара отведе нещата по-далеч, нетърпелива за още ласки — прокара ръце по стегнатите мускули на ръцете му, отви се от завивките, защото искаше, имаше нужда да се притисне по-близо до него.

Дани продължи да се движи мъчително бавно, проправяйки си път надолу по тялото й, като я целуваше и ближеше, милваше и хапеше и явно се наслаждаваше на растящото й нетърпение. Тя се изви и се изпъна, щом устата му докосна плоския й корем; присви се, почти неспособна да се сдържи, щом пръстите му минаха през бикините й — докосването му беше умишлено дразнещо леко. Тя усети, че се подмокря, и през слабините й се разля горещо желание.

— Моля те — примоли се тя, като надигна ханша си, докато Дани отстрани бялата памучна материя и ръката му потърси влагата й.

Тя беше толкова възбудена, че още щом той я докосна, извика и заби нокти в раменете му, разтърсена от горещ, мощен оргазъм. Толкова бе обсебена от собственото си удоволствие, че изобщо не помисли за неговото. Но ето че изведнъж забеляза Дани да си събува дънките и бельото; дишането му бе неравномерно и накъсано. Като го видя колко е голям, изтръпна от страх, понеже не бе сигурна как ще успее да го побере в себе си. Но беше прекалено късно за отстъпление. Тя все още се тресеше, неспособна да говори, когато той разтвори краката й и проникна в нея.

Кара премигна и в погледа му се прочете изненада, а после и нежност, щом той разбра, че й е първият.

— Боли ли те?

Тя излъга, като поклати глава. Искаше да го направи заради Дани. Когато той започна да се движи в нея, тя го притискаше силно и се надяваше винаги да бъдат толкова близо един до друг.

 

 

Когато след малко Кара се събуди, навън се смрачаваше и тя беше сама. Отне й момент да се сети къде се намира. Тогава в съзнанието й изникна всичко, което се бе случило този следобед. В сумрака тя усети как лицето й запари и почувства приятно свиване в стомаха. Къде бе отишъл Дани? Не беше добър знак, че си е тръгнал, преди да се е събудила.

Изкушаваше се да остане сама в спалнята. Но разумът й нашепваше, че все някога ще трябва да се изправи пред него и че може би трябва да приключи с това възможно най-скоро. Като се измъкна от леглото, тя грабна първата дреха, която намери — бялата риза на Дани, — и бързо я навлече и закопча, преди да излезе от стаята.

Последва ароматната миризма и завари Дани в кухнята да пържи яйца и бекон. Той не вдигна поглед, щом тя влезе.

— Как е, Кара?

Гласът му беше груб и сърцето й се сви. Значи всичко бе свършило. Следобедът не означаваше нищо за него.

— Добре, благодаря. — Опита се да звучи весело, все едно не беше разстроена от държането му. Настъпи неловка тишина. — Виж, става късно — каза тя. — Да си тръгвам ли?

Кара добре бе преценила ситуацията. След като се събуди, Дани наистина съжали за цялата случка — като знаеше какво чувства Кара към него, не биваше да позволява нещата да стигат толкова далеч. Той не беше мъж за една жена — щом преспеше с някое момиче, искаше то да излезе от живота му по най-бързия начин. Затова, когато Кара предложи да си тръгне, го обзе вълна на облекчение, доволен, че тя е наясно с нещата и няма да му се налага да се справя с неприятната ситуация.

Но тогава, като се обърна да я погледне и я видя да стои там — с неговата бяла риза, закопчана накриво, дългите й голи крака, разрошената черна коса — Дани се изуми от сексапила, който излъчваше тя. Това осъзнаване бързо бе последвано от друго — той не искаше тази жена да си тръгва. Тя не бе просто някакво си момиче. Тя беше Кара — неговата приятелка и любима, с която всъщност му правеше удоволствие да прекарва времето си.

Затова, вместо да се съгласи с предложението й, той й се усмихна.

— Силно се надявам да не ходиш никъде! Иначе цялата тази кльопачка ще отиде на боклука!

Щом го чу, по лицето на Кара се разля радостна усмивка. Като довлече един стол до кухненския барплот, тя каза:

— Слава богу — мислех си, че няма да ме помолиш да остана! Ще сложиш ли още малко наденички? Умирам от глад.