Тара Хайланд
Дъщери на греха (39)

Тридесет и осма глава

— Ти сериозно ли? — Финбар нададе кратък, подигравателен смях. — Може да съм всякакъв, но не съм толкова изпаднал, че да експлоатирам детски труд. — Той поклати глава, сякаш цялата идея бе твърде абсурдна дори да я обсъжда. — Я стига — изобщо тя има ли дванайсет години?

Ани просто гледаше якия мъж, който седеше срещу нея. Тя беше от малкото, които не се страхуваха от гангстерския шеф. Намираха се в „Блайд Бегар“ — кръчмата в Уайтчапъл, която Финбар често посещаваше. Беше април 1962 година, два месеца след появата на Кара, която се бе устроила добре при нея. Но сега момичето бе започнало да настоява да си намери работа. Ани се опита да я убеди да се върне в училище, но тя нямаше желание, като твърдеше, че институциите, които е обиколила, й стигат за три живота напред. Искаше да изкарва собствени пари и да е независима. За съжаление липсата й на квалификация ограничаваше възможностите й за работа, затова Ани предложи да поговори с Финбар, уверена, че той ще успее да й намери нещо. Не очакваше от него да откаже с такова нежелание.

— Почти на петнайсет е — каза тихо Ани. — Може да изглежда малка, но е зряла за възрастта си, това ти го гарантирам.

— На петнайсет! — изсумтя Финбар. — Шегуваш се, нали? Не взимам на работа петнайсетгодишни хлапета.

Ани се наежи.

— Така ли? Значи ти е къса паметта, защото тъкмо на толкова беше и моят Дани, когато дойде да работи за теб.

Това му затвори устата. Обикновено Финбар не допускаше никой да му говори така, но Ани открай време му беше слабост, много преди Лиъм да се появи на хоризонта. След смъртта на съпруга й той й предложи да й осигури жилище, но тя му отказа. Понеже по сърце беше добра католичка, не искаше да се забърква с женен мъж. Освен това познаваше и харесваше съпругата му Алис. Той разбра позицията й и никога не тръгна да я принуждава, но дори сега, след като годините бяха оставили отпечатъка си върху външността й, той все още хранеше нежни чувства към нея и всички го знаеха. И най-вече Ани — именно заради това тя не се притесняваше да му поиска тази услуга.

— Хайде де — настоя тя. — Момичето има нужда да му се даде шанс.

— Добре де — предаде се неохотно Финбар. Не му се щеше много да се занимава с тъмнокосото сираче, което бе виждал да се размотава у Ани, но явно нямаше избор. — Ще измисля нещо.

— И да е нещо законно — предупреди го Ани. — Нещо, което няма да й навлече неприятности.

Той завъртя очи.

— Господи, претенциите ти край нямат. Не се тревожи, ще се погрижа за нея. — Той вдигна ръка, все едно се заклеваше в Библията. — Имаш думата ми.

 

 

На следващата седмица Кара започна да работи в една бакалница в Бетнал Грийн, която беше под протекциите на бандата на Финбар.

Собственикът господин Графтън не бе щастлив, задето го принудиха да вземе нов служител, който щеше допълнително да отнема от печалбата му.

— Не очаквай да ми идваш като на пикник — предупреди я той първия ден. — Ще трябва да бачкаш здраво или ще изхвърчиш.

Всъщност след робския труд в сиропиталището службата в магазина й се стори като детска игра. Кара бе толкова щастлива да е тук вместо в „Сейнт Мери“, че нямаше нищо против тежката работа. Господин Графтън бързо разбра, че на Кара може да се има доверие, че е умна и схваща бързо. Щом видя колко ефикасно пренареди рафтовете, как почисти подовете на складовите помещения и как обслужваше клиентите, без нито веднъж да сбърка рестото им, той й даде нови отговорности. Скоро й възложи да описва стоките и да приема ранните доставки, за да не му се налага да става в студените сутрини, когато го мъчеше артритът. Може и да не беше работата мечта, но поне бе някакво начало.

 

 

За Кара бе изненадващо лесно да се установи отново в дома на Ани. Разбира се, Ийст Енд не бе точно такъв, какъвто го помнеше. Сега по улиците се ширеше насилие, във вестниците се говореше за войни за територия между бандите на близнаците Крей и братята Ричардсън^[1]. Но мястото все още беше весело и оживено. И Ани не се бе променила много — същата сърдечна и земна жена. Бе поостаряла, разбира се, отслабнала доста и малко попрегърбена, не така енергична както някога, но беше искрено приветлива и, изглежда, обожаваше присъствието на Кара. Дани толкова рядко се прибираше, че тя се радваше на компанията й.

През повечето време Кара беше щастлива. Имаше някаква работа, която обичаше и в която я биваше, и място, което можеше да нарече свой дом. Единственото нещо, което нямаше, бе Дани.

Той се държеше любезно с нея, разбира се; в редките случаи, когато бе в къщата, я закачаше, питаше я какво става. Но се държеше с нея като с малка сестричка.

На всичкото отгоре се перчеше с внушителен брой красиви, но глуповати приятелки. В момента се виждаше с момиче, на име Линда. Тя изглеждаше като типичната кукличка — от типа жени, които караха мъжете да се гордеят, че ги имат, но само ако не си отваряха устата много-много. Тя правеше всичко възможно да имитира Даяна Дорс^[2], тесните й пуловери и огромната изрусена прическа. Кара я мразеше — най-вече защото видът й показваше точно какво иска Дани и й напомняше, че тя няма как да отговори на тези изисквания.

Макар да бе навършила петнайсет, тя все още си оставаше притеснително плоскогърда. Как щеше да накара Дани да я забележи, след като очите му непрекъснато бяха приковани в двете издатини под тесния пуловер на Линда?

Един следобед в началото на януари 1963-та Линда пристигна рано в къщата за срещата си с Дани. Кара имаше нещастието да й отвори.

— Той върна ли се? — попита направо по-голямото момиче без излишни предисловия — никога не хабеше чара си за някого, ако не беше от мъжки пол.

— Не. — И Кара не бе многословна.

— Ще вляза да го почакам.

Линда я избута, за да мине, и влезе във всекидневната. Кара можеше да се качи горе в стаята си, но отказа да бъде прогонена от тази крава, затова влезе след нея. Преди да пристигне гаджето на Дани, Кара гледаше „Отмъстителите“^[3] на новия телевизор. Без да попита дали Кара има нещо против, другото момиче превключи канала на сапунената опера „Коронейшън стрийт“, след което се пльосна на канапето, вдигайки мръсните си обувки върху чистата масичка на Ани.

— Чувствай се като у дома си — измърмори Кара саркастично под нос, като нарочно мина през краката на блондинката, за да ги свали долу.

Линда я изгледа сърдито.

— Какво ти става?

Но желаният ефект бе постигнат и тя събу обувките и сви краката си под себе си. Двете се настаниха да гледат сериала. След малко Линда извади един пакет ментови бонбони от чантата си. Вместо да предложи на Кара, тя започна да ги яде един по един, като смачкваше празните опаковки и ги хвърляше към пепелника на масата. Не беше много точна в стрелбата, затова повечето от тях се озоваха на пода. Наблюдавайки бъркотията, Кара изцъка с език.

— Не можеш ли да ги хвърлиш в коша? Ани тази сутрин е чистила с прахосмукачката.

Но Линда не се мръдна да вдигне опаковките или да се извини — просто хвърли на Кара унищожителен поглед. Ирландското момиче нямаше как да не се зачуди как ще реагира Дани на това неуважение, което проявяваше гаджето му към майка му.

Момичетата седяха в неловко мълчание и гледаха телевизия още половин час, докато Дани най-после се появи. Като влезе във всекидневната, той се усмихна приветливо на Кара.

— Добре ли си, сладурче? — Разроши косата й. Тя за момент изпита удоволствие, че я е забелязал първа, но после той се обърна към Линда и се наведе, за да я целуне право в устата. — Здрасти, принцесо. — Като се отдръпна леко, очите му я огледаха одобрително. — Много си секси тази вечер.

Иззад широките рамене на Дани Линда отправи победоносен поглед към Кара. После, насочвайки вниманието си към приятеля си, по-голямото момиче примижа с фалшивите си мигли, удебелени и издължени с помощта на пластове синя спирала.

— Здравей, Дани. — Гласът й беше хриплива имитация на Мерилин Монро. Това накара Кара да стисне зъби, още повече че винаги когато Дани го нямаше, Линда скрибуцаше като дърта кавгаджийка. Всичките тия женствени обаяния бяха просто преструвка в негова чест.

Но той явно нямаше нищо против, че всичко в Линда е фалшиво — от миглите до изрусената й коса. Като се отпусна на канапето до нея, той прокара ръка през косата й и я спря на врата.

— Какво ти се прави тази вечер, скъпа?

Докато тя се притискаше към дланта му, както коте в краката на собственика си, Кара се престори, че гледа телевизия.

— Защо не отидем в „Пале“? Джина, Роб и другите ще са там.

— Звучи добре — отвърна той разсеяно, като потърка нос в бузата й. — А не можем ли да си останем тук?

Линда се изкиска като малко момиченце.

— Дани! — Тя метна поглед на Кара, сякаш се почувства неудобно от намека му. — Знаеш, че не съм такава!

Кара завъртя очи. Според клюките, които се носеха из квартала, Линда беше „такава“ вече с няколко момчета.

Дани се протегна мързеливо.

— Както кажеш. — Той стана и издърпа Линда на крака. — Да изчезваме. — После се обърна към Кара. — До скоро.

Дори не си направи труда да изчака отговора й.

 

 

Кара прекара отвратителна вечер. Половин час след като излязоха, Ани се върна. Както обикновено, двете приготвиха заедно вечеря, но обилният апетит на Кара тази вечер я бе напуснал, а и не й се разговаряше много-много.

Ани я видя как си играе с храната.

— Какво ти е? — попита я накрая.

— Нищо. Просто съм уморена. — Кара остави вилицата в чинията си. — Ще се измия и ще се кача в стаята си.

Беше минало полунощ и Кара тъкмо се унасяше, когато чу входната врата — Дани се прибираше и Линда бе с него. Спалнята му беше точно под нейната и през дъсчения под тя чу смеха им. След малко звуците утихнаха и се чу музика, която обаче пак не успя да заглуши издайническите шумове. Кара закри с ръце ушите си и зарови глава под възглавницата, но все едно. Колкото и усилено да се опитваше, не можеше да избие образа на Дани и Линда от главата си.

 

 

В стаята си Кара измъкна списанието от чантата си. Обикновено не си купуваше лъскави списания със статии на тема как да спечелиш някой мъж и от сорта — намираше ги за прекалено момичешки и не й бяха по вкуса. Но днес, докато беше във вестникарската будка, едно заглавие привлече вниманието й: „Искате ли да увеличите размера на сутиена си с три номера? Вижте как става!“. Затова се прости със скъпоценните шест пенса за броя на „Джаки“ — новото списание за тийнейджърки, с надеждата то да реши всичките й проблеми.

Но за нейно огромно разочарование вътре нямаше никаква магическа рецепта — просто рекламираха нов сутиен с подплънки, който бе прекалено скъп за Кара. Все пак най-долу на страницата имаше нещо малко по-интересно — няколко съвета към читателките как да подобрят външността си с най-малко средства.

След като миналата вечер видя Дани заедно с Линда, Кара бе твърдо решена да привлече вниманието му. На следващия ден тя се огледа критично и продължително в огледалото. Нищо чудно, че Дани не я забелязваше, като се имаше предвид каква е мъжкарана — косата й беше тъмна и рошава, така и не бе пораснала както трябва след инцидента с остригването, винаги се обличаше само с широки поли и пуловери, които й намираше Ани, а те изобщо не показваха слабото й тяло и с тях изглеждаше като дете; и никога не се гримираше. Трябваше да стане по-женствена и пълната промяна й се струваше единственото решение. Затова тя се охарчи за боя за коса, грим и нов тоалет — впита по тялото пола и тесен пуловер. И възнамеряваше да използва целия следобед, за да се приготви — все пак днес беше деветнайсетият рожден ден на Дани и Ани бе устроила специална вечеря в негова чест. Кара бе решена да изглежда блестящо.

След четири часа трансформацията й бе завършена. Кара се погледна в огледалото, неуверена в резултата. Косата й не се бе получила платиненоруса, както се надяваше — беше станала по-скоро оранжева, гримът я правеше по-възрастна, а фондьотенът като че ли бе твърде тъмен. Сега шията й беше с различен цвят от лицето. Искаше й се някой да й каже мнението си, преди да разкрие новия си имидж пред всички. Поне изглеждаше различно, това бе сигурно. Тя се извъртя и се обърна, опитвайки се да прецени дали харесва тоалета си. Нещо не беше както трябва. Пуловерът й седеше леко безформен. Беше си купила сутиен — първия в живота й, но нямаше с какво да го изпълни. Очите й отново се спряха на списанието и на съветите „направи си сам“.

Отне й половин час да разпредели топките памук, но когато приключи, остана доволна от резултата. Пълнежът изду чашките на сутиена й и когато опъна пуловера надолу, се хареса — сега изглеждаше като Линда. Обаче лявата чашка май беше малко по-голяма от дясната. Тя извади малко от памука и отново намести сутиена, като опита да уеднакви двете страни. Но памучните топки се разместиха и спаднаха. По дяволите! Кара се зае да ги оправи наново, докато не постигна най-доброто, на което бе способна. Не беше перфектно, но със сигурност никой нямаше да забележи. Повече нямаше време да се тревожи за вида си — Ани вече два пъти я бе извикала да слиза. Всички бяха пристигнали и чакаха да започне вечерята по случай рождения ден на Дани.

Семейство Конъли се бяха събрали в кухнята и вдигаха тост за Дани с шампанското, което Ани бе избрала. Отначало никой не забеляза Кара и тя остана на вратата, готова за грандиозната си поява. Ани я видя първа — и в миг изпусна на пода подноса с картофите, който държеше.

— О, господи! — възкликна, покривайки устата си с ръце.

Всички се обърнаха.

Брона, която бе дошла със семейството си, се втренчи в момичето.

— Кара? — обади се неуверено.

Ейдън, петгодишният син на Брона, я гледаше право в гърдите.

— Какво им е на циците ти?

— Ейдън! — скара му се Брона.

Но той беше своенравен малчуган, досущ като чичо си Дани, и без да се замисли, стана и се приближи до Кара, след което я шляпна с ръка по предната част на пуловера й, където трябваше да са гърдите й. Подплънките на сутиена й се сплескаха. Из стаята се разнесоха ужасени възгласи. Ейдън вдигна поглед към нея.

— Не са истински — отбеляза важно той.

За миг всички край масата замлъкнаха шокирани, след което вкупом се разсмяха.

— О, миличка — най-после успя да каже Ани. Тя избърса сълзите от очите си. — Ама и Ейдън ги ръси едни понякога!

Очите на Кара засмъдяха от сълзи на срам. Тя погледна към Дани, който бе прегърнал Линда и се хилеше глупаво. Как щеше да го накара да я приеме сериозно след този цирк? При тази мисъл тя избяга от стаята.

 

 

Дани отиде да провери как е тя. Той почука тихичко на вратата.

— Може ли да вляза? — провикна се той.

— Не! — извика в отговор Кара. Чувстваше се толкова унизена в момента, че не знаеше дали някога изобщо ще поиска да го види отново.

Но Дани не се отказваше лесно. Той отвори вратата.

— Моля те, нека да вляза, може ли?

Кара лежеше по корем на леглото и не направи усилие да го погледне.

— Прави каквото искаш.

Той се приближи и седна до нея, като постави ръка на рамото й. Друг път щеше да е на седмото небе от вниманието му към нея. Но не и сега.

— Добре ли си, приятелче? — попита нежно.

— А ти как мислиш? — подсмръкна тя.

Той се позасмя.

— Мисля, че не си много добре, нали?

— Да.

— Каква беше тази работа — с дрехите, косата, грима?

Кара първо не каза нищо. Как да му обясни, че е направила всичко това, за да може той да я забележи?

— Просто исках да съм различна — отговори накрая. — Но всичко се обърка.

Кара зарови глава във възглавницата и отново се разплака.

— Хей, хей. Стига. — Дани внимателно я обърна на една страна и й предложи кърпичка. — Стига си плакала. Слез долу с мен и хапни нещо, чу ли? Ще го направиш ли заради мен?

— О, не, не мога! — Тя обърна към него мокрото си от сълзи лице, станало на петна от стичащите се по бузите й следи от спирала и фондьотен. — Нали няма да се сърдиш? Просто не мога да погледна другите…

Дани като че ли искаше да възрази, но тогава явно разбра сериозността на положението й.

— Не се притеснявай. Разбирам. — Той разроши косата й закачливо. — Обаче горе главата. На твоята възраст всички сме правили глупости. Това не е краят на света.

Тогава Дани се върна долу. Но ако думите му имаха за цел да я успокоят, те оказаха обратен ефект върху Кара. Тя никога не се бе чувствала по-малка и по-глупава. Нищо чудно, че той не я харесваше.