Тара Хайланд
Дъщери на греха (17)

Шестнадесета глава

Лос Анджелис, август 1956 г.

Франи натисна педала на газта, наслаждавайки се на ръмженето на двигателя, докато колата й се носеше с бърза скорост по холивудската магистрала. Нямаше нищо по-освобождаващо от шофирането нощем, когато караше понтиака си със спуснат покрив по пустите улици. Обичаше да усеща топлия калифорнийски въздух в лицето си и вятъра, който — диплеше плътно увития около косата й шал. Точно в момента се чувстваше на върха на света.

Вечерта в „Чиро“ даде старт на успеха на Франи. През двете години оттогава тя бе станала звезда. Филмът „Моята фалшива сватба“ я бе отвел на пътя към славата. Макар ветеранката Лили Пауъл да бе обрала лаврите, комичният образ на Франи като алчната медицинска сестра също бе похвален. Описваха я като „забележително ново откритие“ и „актриса с бъдеще“.

По силата на тези отзиви Лойд предостави на Франи и първия й шанс за главна роля — беше просто един филм на ужасите, нелепа история за гигантска змия, тероризираща Ню Йорк, но Франи изигра добре ролята си на изпаднала в беда девойка. Виждайки колко добре изглежда на екрана, Лойд реши да я изпробва за участие в епическия уестърн на „Джунипър“ „Стрелецът“. Тя бе перфектна за ролята на решителната и пламенна дъщеря на един свещеник, принудена да наеме бивш затворник да защитава бащините й, богати на вода, земи от алчния местен земевладелец. Когато „Стрелецът“ пожъна огромен успех, повечето от похвалите бяха насочени към нейната игра.

Оттам нататък от „Джунипър“ сключиха персонален договор с Франи, като й увеличиха заплатата до хиляда долара на седмица. Заради нейните червени коси, зелени очи и млечнобяла кожа сравненията с Морийн О̀Хара бяха неизбежни. От студията наблягаха върху този факт, като й даваха роли на вдъхновени героини с висок морал. Образите й бяха огнени, но нежни; пламенни и чувствени, без да са вулгарни, притежаваха мъжки характер, без да губят женствеността си.

Като вдигнаха заплатата й, Франи се премести от мърлявия мотел в апартамент на булевард „Уилшиър“. Беше типично жилище за изгряваща киноактриса — лъскаво, приятно местенце, пълно с лакирани мебели, кристални полилеи и огледала с орнаментни рамки. Успя да си купи и красивия сребристосин понтиак със свалящ се покрив. Макар от студиото да й осигуряваха кола и шофьор, тя предпочиташе независимостта, която й предоставяше шофирането, и скоро се превърна в позната гледка, докато караше на изток по булевард „Уилшиър“ със свален гюрук и развяваща се зад нея червена коса към ярките светлини на централен Ел Ей.

Ще изпуснеш изхода. Мисълта наруши спомените на Франи. Тя сви рязко вдясно, излезе от магистралата и започна да намалява скоростта, понеже видя целта си — „Мусо и Франк“. Известният ресторант бе станал любимото й място през тези изминали две години. Като спря отвън, Франи изгаси двигателя и свали кожените си ръкавици за шофиране. Отвори чантата си, за да ги пусне вътре, и спря. Там, до пудрата й „Шанел“, се мъдреше писмото на Кара, което бе взела на излизане тази вечер. Като видя плика с разкривения почерк, Франи почувства познатия прилив на вина, който я обливаше всеки път, щом се сетеше за дъщеря си.

Единственият недостатък в иначе перфектния живот на Франи беше липсата на Кара в него. Франи се измъчваше от факта, че е разделена от детето си. Кара й липсваше неимоверно, а от писмата й разбираше, че и момичето е нещастно. С изминаването на месеците малката все повече се оплакваше от живота при баба си, като твърдеше, че й е скучно и много й липсват Дани и останалите от семейство Конъли — и майка й, разбира се. В края на всяко писмо тя неизменно питаше кога Франи ще се върне, за да я вземе със себе си.

Франи не знаеше как да отговори. Не бе имала намерение да се разделя с дъщеря си за толкова дълго време. Но последните две години се бяха изнизали неусетно. Тук в Холивуд животът течеше с бясна скорост — винаги се случваха толкова много неща, снимането на филми бе съпътствано от партита и публични изяви. И постепенно тя осъзна, че няма да е възможно просто да излезе и да обяви факта, че има дъщеря. Политиката на Маккарти^[1] — „Ловът на вещици“, бе създала климат на консерватизъм в Америка. Цялата й кариера бе изградена върху образа на високо моралната героиня и тя се притесняваше, че вестниците ще я разпънат на кръст, ако разберат истината за миналото й. С кариерата й щеше да е свършено, а тя не можеше да понесе мисълта да се откаже от онова, за което се бе борила толкова усилено.

Защото истината беше, че тя обичаше да бъде актриса. Въпреки че й харесваха придобивките на успеха — апартаментът и колата, кожите и бижутата, — не заради тях стоеше в Холивуд. Стоеше, защото усещаше онзи вълнуващ трепет в стомаха всеки път щом стъпеше на снимачната площадка. И не просто обичаше да играе. Беше добра актриса. За пръв път в живота си получаваше уважение и не искаше да се отказва от това.

Но също така не искаше и да продължава да живее тук без Кара. Просто трябваше да намери начин да има всичко — и кариерата си, и детето.

Франи излезе от колата, решена засега да остави този въпрос на заден план. Тази вечер имаше среща с Дюк Картър и искаше да вложи цялата си енергия в нея.

Освен към работата си, Франи се бе пристрастила и към забавленията. След онази нощ в „Чиро“ тя започна редовно да излиза с Лили и тайфата й. Стана постоянен клиент на модните нощни клубове по Сънсет булевард, като „Мокамбо“ и „Трокадеро“, където прекарваше вечерите си в пиене, флиртове и смях, винаги обградена от мъжка компания. Пресата я обожаваше и през по-голямата част от седмицата актрисата присъстваше на страниците на „Ел Ей Таймс“, обикновено заснета под ръка с някой прочут актьор или заможен бизнесмен, като снимката се придружаваше от параграф, в който се загатваше за многообещаващ романс.

Но макар да бе имала много любовници през тези две години, нито една нейна връзка не се разви в нещо по-сериозно. Напоследък често мислеше по този въпрос. Може би беше заради възрастта й — все пак бе вече на двайсет и седем, въпреки че останалият свят мислеше, че е на двайсет и три, — но й бе писнало да е необвързана.

Тогава в началото на лятото, през май 1956 година, я бяха избрали да участва заедно с Дюк Картър в приключенския филм „Принцесата и пиратът“. След онази тяхна първа среща в „Чиро“ двете звезди флиртуваха помежду си от време на време, но сега за първи път играеха заедно във филм. Оказаха се перфектната екранна двойка. Дюк бе роден за ролята си на смел до безразсъдност герой, а Франи — на моралната, но храбра принцеса, едновременно отблъсната и привлечена от грубиянския му чар. На екрана Дюк и Франи горяха с общ пламък. Словесният им двубой беше бърз и остроумен, сексуалната химия между тях — осезаема. Когато Лойд прегледа филма преди финалния му вариант, той веднага видя възможност за по-доброто му рекламиране. А именно — чрез огласяване в пресата на романтична връзка между актьорите, изпълняващи главните роли.

Рекламната машина на студиото се задейства и скоро Дюк и Франи се появяваха навсякъде заедно. Долорес Кент от „Ел Ей Таймс“ бе сред журналистите, които напористо следяха двойката.

„Не са ли прекрасни? — гукаше Долорес писмено под режисираната снимка на Дюк, помагащ на Франи за палтото й след вечеря в «Чейсънс». — Предвиждам сватба през октомври“.

Прочитайки статията по-рано днес, Франи реши, че идеята й харесва повече, отколкото си мислеше. Госпожа Дюк Картър — звучеше доста добре. Може би именно заради това тази вечер за срещата си с Дюк се бе облякла с по-голямо усърдие. Защото макар да знаеше, че срещата им е уредена от студиото, когато влезе в ресторанта, тя си пожела връзката им да се превърне в нещо повече.

„Мусо и Франк“ беше едно от любимите места на Франи в Холивуд. Грил заведението, известно с посетители като Реймънд Чандлър, Чарли Чаплин и Рудолф Валентино, се отличаваше със старинната си атмосфера, дъбовите греди и мебели от махагон. Когато един сервитьор я придружи до масата, тя видя, че Дюк вече се е настанил в любимото си червено кожено сепаре. С вечерното си сако той изглеждаше приветлив и елегантен.

Изправи се, щом тя приближи. С усмивка я хвана за лактите и я огледа.

— Изглеждаш чудесно тази вечер — рече одобрително и се наведе да й целуне ръка. Комплиментът бе в типичен за него стил — той винаги беше много любезен, особено с жените, — но Франи все пак го прие безкритично.

Тя знаеше точно колко добре изглежда тази вечер. В момента бе в разцвета на красотата си. Бялата й кожа все още нямаше бръчки и несъвършенства, а гъстата й червена коса — усърдно фризирана от домашната й прислужница по-рано днес — падаше на меки къдрици около раменете й. В изваяната по фигурата й тъмносиня вечерна рокля тя изглеждаше съблазнителна като Лана Търнър. Заради пластичната операция на носа, скъпите дрехи и различния акцент тя вече почти не приличаше на момичето, което беше някога. Дори спря да се тревожи, че някой от миналото й би могъл да се появи и да издаде тайните й. Нямаше начин да свържат Франсис Фицджералд с Франи Хийли.

Дюк се отдръпна, за да й направи място в сепарето.

— Мисля, че всеки мъж в заведението в момента мечтае да е на мое място — отбеляза той ласкателно.

Франи се усмихна.

— Аз пък съм сигурна, че всяка жена с радост ще поиска да е тук вместо мен — отвърна тя.

Те се настаниха на масата и сервитьорът донесе две мартинита.

— Дано не възразяваш — рече Дюк, — но си позволих волността да поръчам питиетата.

— Супер! — Франи вдигна чашата си. — Да пием за предстоящата чудесна вечер.

Дюк се усмихна учтиво, когато Франи вирна назад глава и се засмя. Събра всичката си воля, за да не погледне часовника си. Бяха тук вече от един час и той вече дебнеше удобен момент, в който да си тръгне.

Не че не харесваше Франи. Не беше там работата. Той първи би признал, че тя е красива и забавна — но в действителност не беше обект на желанията му. Като правило, не обичаше да излиза с актриси — е, поне не и с известни. Преди би предпочел Франи — през онази първа нощ в „Чиро“, когато тя едва започваше кариерата си в Холивуд и още беше свежа и наивна. В една връзка имаше място само за едно крехко его и Дюк предпочиташе той да бъде обожаваният.

Погледът му се плъзна покрай Франи и попадна на продавачката на цигари, която по-рано му бе продала пакет „Честърфийлдс“. На пръв поглед тя хващаше окото, но като се загледаше човек, откриваше, че очите й са малко по-приближени, а носът й има голяма гърбица по средата. Можеше да се обзаложи, че е провалила се актриса — сладка и изпълнена с обожание и с благодарност от вниманието му.

Усетило погледа му, момичето вдигна очи. Изчерви се красиво, като разбра, че той я гледа втренчено. Дюк взе решение.

— Извинявай — каза той на Франи, като стана. — Ей сега се връщам.

Франи отпиваше от мартинито си и се опитваше да се развлича, като наблюдава хората наоколо, докато чакаше Дюк да се върне. Хвърли поглед на часовника си. Кавалера й го нямаше от почти двайсет минути. Къде, за бога, се бе дянал?

Тя предположи, че може да се е настанил на друга маса, затова се обърна и огледа. Тогава го видя да седи на дългия махагонов бар и да разговаря оживено с невзрачната продавачка на цигари. На Франи й отне секунда да схване какво се е случило — че е била зарязана от Дюк заради една никоя.

Бузите й пламнаха от унижението. Преди да е успяла да обмисли постъпката си, Франи взе чашата си с мартини, прекоси залата до мястото, където седеше Дюк, и плисна напитката в лицето му.

На следващата сутрин Лойд Креймър, току-що повишен в директор на „Джунипър“, се загледа в последния брой на списание „Конфиденшъл“. Там, на корицата, имаше снимка на Франи, крещяща разярено на смутено изглеждащия Дюк пред целия ресторант. Директорът на студиото беше бесен. Не само че поведението й подкопаваше грижливо режисирания романс между двете звезди, но със сигурност бе крайно неуместно главната му актриса да се държи по този несвойствен за една дама начин.

Той въздъхна тежко, след което помоли секретарката си да се свърже с Франсис Фицджералд по телефона.

— Кажи й да си довлече задника тук — изръмжа. — Веднага.

Седнала в офиса на Лойд Креймър по-късно сутринта, Франи се разкайваше за постъпката си. Лойд за пръв път й се караше и чувството не й хареса. Изслуша внимателно дългата лекция на директора на студиото относно поведението си и изстина от страх, когато той й каза, че ако нещо подобно се случи отново, ще се позове на моралната клауза в договора й и ще я изключи от списъка на студиото.

— Започнеш ли да получаваш негативни отзиви в пресата, трудно ще си върнеш добрите отношения с медиите — предупреди я той.

— Но вестниците ме обичат! — прекъсна го тя, неспособна да понесе повече от критиката му.

— Ще спрат да те обичат, ако продължаваш по този начин.

Като чу това, Франи се уплаши. Ако изгубеше благоразположението на пресата, това щеше да предвещае края на кариерата й.

Тя сведе поглед и се опита да умилостиви Лойд.

— Още веднъж се извинявам. Обещавам това да е първият и последният път, в който водим този разговор.

— Добре. Смятай въпроса за приключен. Макар че нямам никаква представа какво да те правя оттук нататък! Щях да ти уреждам още снимки с Дюк, но сега тези планове отидоха на кино. — Франи измрънка още едно извинение, но Лойд продължи, без да й обърне внимание: — Нямам какво да ти предложа в момента — каза той. — Разбира се, предстои „Черната роза“…

Франи наостри уши. Знаеше всичко за „Черната роза“ — филм ноар, чието действие се развиваше в Лондон през Втората световна война. Главната героиня беше певица в нощен клуб, която можеше да е, или да не е двоен агент. Обикновено подобен жанр нямаше да я заинтересува, но този привлече вниманието й по една-единствена причина — филмът щеше да се снима в Англия, което означаваше, че тя най-после щеше да може да види дъщеря си.

— О, да. — Тя се опита да не издаде вълнението си. Ако Лойд заподозреше скрития й замисъл, щеше да й забрани всякакво участие във филма. — Точно така. Главната роля изглежда удивителна.

— Не е типичната за теб роля — замисли се Лойд. Директорът я изгледа изпитателно. — Нали знаеш, че ще се снима в Лондон?

— Да. — Тя го погледна невъзмутимо и се опита да не изглежда прекалено заинтересувана. — Тъкмо затова си мислех, че ще е идеална за мен. Ще ми позволи да се махна оттук за малко, докато всички клюки се уталожат.

Лойд не можеше да отрече, че в думите й има логика. Той се намръщи.

— Ще си помисля.