Тара Хайланд
Дъщери на греха (56)

Петдесет и пета глава

Откритието, че Оливия е родила детето, а не майка й, дълбоко шокира Кара. Значи Франи не е била депресирана заради загубата на детето си. Но не това я тревожеше. Ставаше въпрос за бележките на доктор Робъртсън, според които той бе изродил здраво момиченце на пети декември 1958 година. Нямаше мъртвородено дете, както твърдяха Франи и Макс. Какво се бе случило, което да ги накара да подпишат фалшив смъртен акт два дни по-късно? И защо е трябвало да лъжат?

Когато Кара се върна в Станхоуп Касъл, вече се бе стъмнило и готическата сграда изглеждаше още по-страховито от обикновено. По пътя на връщане тя се опитваше да реши как да постъпи. Искаше й се да се обади на Джейк и да го помоли за съвет. Но като си помисли как се бяха разделили, Кара разбра, че трябва сама да се справи със ситуацията. Тя си спомни как предния ден Гейбриъл й бе показал кабинета на Макс. Със сигурност, ако имаше някакви следи за случилото се, те трябваше да са сред неговите лични вещи.

Вечерта Кара зачака пред прозореца на стаята си. Наистина, точно в девет часа Макс излезе от главната сграда и се отправи към къщата за гости. Щом вратата се затвори след него, тя бързо слезе до кабинета му. Не беше заключено. Тя не знаеше колко дълго ще се бави той, затова трябваше да действа бързо.

Коленичи зад бюрото му и включи фенерчето, което бе взела със себе си, след което започна да претърсва чекмеджетата. Нямаше представа какво търси, но беше сигурна, че трябва да има нещо, което да я насочи към някаква следа.

Чекмеджетата бяха подредени изрядно, така че не беше трудно да прегледа съдържанието им. То включваше предимно банкови отчети и правна кореспонденция, отнасящи се до бизнес интересите на Макс. Но най-накрая тя намери няколко купчинки с — както изглеждаше — лични писма, скрити най-отзад в най-долното чекмедже. Кара отвори първия плик и извади писмото. Беше обикновен лист бяла хартия, а написаният на ръка адрес в горната част бе на сиропиталището „Сестри на милосърдието“, което се намираше близо до Сан Франциско. С фенерчето Кара бързо прегледа съдържанието. Бе писано от игуменката в началото на 1959-а и даваше информация за едно от децата, момиче, на име Софи. Кара извади друг плик от друга купчинка и видя, че писмото е от 1962 година и е написано от същата игуменка относно същото дете.

Тя опита с три други писма от различни купчинки и винаги откриваше едно и също — те описваха състоянието на дете, на име Софи, като се различаваха само по датите. Последното писмо беше отпреди месец. Кара искаше да се порови още малко, да види дали може да открие още нещо, но се страхуваше да не би Макс да се върне и да я хване. Бързо натъпка писмата в пликовете и пъхна купчинките обратно в чекмеджето. Смяташе, че изглеждат както преди да ги намери, но не бе сигурна. Надяваше се Макс да не забележи.

Щом забърза към горния етаж, нещо я загложди в дъното на съзнанието й, нещо, което си спомняше, че е чела. Като се върна в стаята си, тя взе да отгръща една по една вестникарските изрезки с информация за Франи, които бе донесла със себе си, докато не намери онова, което търсеше: малко изявление в „Сан Франциско Джърнъл“ относно голямо дарение, което Максимилиан Станхоуп бе направил през декември 1958 година след смъртта на детето си. Дарението беше за сиропиталището „Сестри на милосърдието“ в Сан Франциско.

Седнала на леглото, Кара прехвърли през ума си информацията, която й беше известна. Макс бе дарил пари на сиропиталището и в замяна получаваше месечни отчети относно развитието на едно от децата — за едно и също дете всеки месец. Не можеше да е просто съвпадение. Детето сигурно беше дъщерята на Оливия. Но ако Макс и Франи първоначално са възнамерявали да обявят детето за свое, както подозираше тя, какво се бе случило, че да размислят? И каква е връзката на всичко това със смъртта на майка й?

На следващата сутрин Кара се обади в „Сестри на милосърдието“ и си уговори среща с игуменката. Измисли си историята, че пише статия относно образованието в държавните институции, като изтъкна, че материалът би могъл да спомогне за финансирането на заведението. Тя не спомена, че ще иска да види децата, защото знаеше, че при подобни молби властите започват да нервничат.

До Сан Франциско имаше три часа път с кола. Кара тръгна рано следващата сутрин и пристигна там по обяд. Сиропиталището се намираше в заможна частна сграда и докато минаваше покрай елегантните кооперации на Ломбард стрийт, тя си мислеше, че мястото е приятно за живеене. Изкачи се с колата си по Телеграф Хил, където близо до върха се намираше сградата. Паркира, дръпна ръчната спирачка с всичка сила и се приготви да влезе в сградата на „Сестри на милосърдието“.

Кара се притесняваше от спомените, които можеха да я връхлетят на подобно място, но за нейно облекчение сиропиталището нямаше нищо общо със „Сейнт Мери“ в Голуей. Вероятно някога бе представлявало сива каменна сграда, място за покаяние и въздържание, но явно я бяха направили приветлива за децата. Сега отвън тя бе боядисана в хубав бледожълт цвят, а над вратата висеше весела, изрисувана на ръка табела, приветстваща посетителите на сиропиталище „Сестри на милосърдието“.

Игуменката стоеше на стълбите и очакваше пристигането на Кара. Тя бе изненадващо млада, четирийсет и няколко годишна — закръглена, лъчезарна жена с бузи като розови ябълки и искрено широка усмивка. Кара веднага я хареса.

— Много се радвам да се запознаем, скъпа моя! — Тя хвана ръката на Кара и я стисна сърдечно. — Да отидем в кабинета ми и да поговорим там.

Вътре обстановката също беше приятна. Стените бяха покрити с разноцветни стенописи. Някои бяха направени изключително умело, други навярно бяха рисувани от по-малки деца и показваха повече ентусиазъм, отколкото талант. Щом навлязоха по-навътре в сградата, Кара дочу радостни викове, долитащи отвън. Тя погледна озадачено игуменката.

— Имат почивка — обясни тя.

Точно тогава те минаха край един дълъг нисък прозорец, който гледаше към просторен централен двор, където беше детската площадка за игри. Навън имаше дузини деца, които се радваха на почивката си: виждаха се баскетболни кошове, скачащи на въже момичета, както и катерушки, люлки и въртележки. Изобщо не приличаше на сиропиталището в Ирландия. Кара беше доволна — поне дъщерята на Оливия се намираше на хубаво място.

— Миналата година ни спонсорираха и със средствата купихме цялото оборудване — информира с гордост игуменката.

Кабинетът й се състоеше само от едно бюро, два дървени стола и няколко шкафа за папки. На стената имаше обикновено разпятие и икона на Дева Мария с младенеца. Кара се чудеше как да завърти разговора в посока към детето, но преподобната майка я изпревари. Като се облегна в стола си, тя се усмихна на Кара:

— Защо не ми кажете защо сте тук в действителност?

— Тук съм заради едно дете — призна Кара. — Би трябвало да са го оставили в началото на декември 1958-а. Казва се Софи.

Игуменката си помисли, че е странно тази елегантна англичанка да идва тук и да я разпитва за Софи. Макар тогава да не го бе съзнавала, онази нощ преди четиринайсет години бе променила посоката на собствения й живот. Тогава тя беше нерешителна послушница, малката сестра Мери, която дори не бе сигурна дали иска да стане монахиня. Но тогавашната игуменка, чието сърце най-накрая й бе изневерило по-рано тази година на осемдесетгодишна възраст, бе разпознала в пристигането на това странно, тайнствено бебе възможност да помогне на младата послушница да намери призванието на живота си. Връзката между сестра Мери и Софи бе предопределила бъдещето на монахинята.

През онази първа година след идването на Софи сестра Мери се бе превърнала от лекомислено момиче в грижовна млада жена, която приемаше сериозно отговорностите си. Преди да почине през януари 1972 година, игуменката ясно заяви желанието си сестра Мери да поеме задълженията й. Другите монахини и църковната управа единодушно бяха дали съгласието си.

Но тази впечатляваща тъмнокоса жена нямаше как да знае важното влияние, което Софи бе оказала върху живота на монахинята.

— И какво искате от Софи? — попита игуменката.

— Само искам да я видя, това е всичко — каза Кара. — Искам да се уверя, че е добре. Знаете ли къде е тя сега?

Игуменката разгледа младата жена пред себе си. Вероятно друг човек би проявил подозрение към намеренията на тази непозната. Но тя смяташе, че добре преценява хората, и чувстваше, че която и да е тази Кара Хийли, тя не е дошла да навреди на детето, затова реши да й отговори честно.

— Разбира се, че знам къде е Софи. — Монахинята кимна към прозореца. — Играе си навън.

Кара се обърка. Тя едва ли не очакваше игуменката да й каже, че момичето е осиновено от добро, любящо семейство и че е по-добре да забрави за нея. Но да открие, че момиченцето е тук, само на няколко крачки разстояние — това променяше всичко.

— Мислите ли, че е възможно да се запозная с нея? — попита Кара.

Игуменката се поколеба.

— Да, мисля, че няма да има проблем — отвърна предпазливо. — Но преди да я доведа, може би трябва да се подготвите.

— Какво имате предвид?

— Ами, виждате ли, Софи не е като другите деца. Тя е специална. Ще разберете, като я видите.

Докато монахинята отиде да доведе детето, Кара се чудеше какво ли означават думите й.

След десет минути игуменката се появи на вратата.

— Малко ми е трудно да накарам Софи да влезе вътре. Ужасно е срамежлива.

Тя се обърна да поговори на детето, което очевидно стоеше отвън и Кара не го виждаше. Момичето беше почти на четиринайсет. Не бе обичайно за дете на тази възраст да е толкова стеснително.

— Хайде, миличка — придумваше сестра Мери детето. — Няма от какво да се страхуваш.

След кратка пауза вратата плахо се открехна и Кара се изправи. Тя почувства странно притеснение от тази първа среща с детето.

На вратата се появи момиче. Светлокосо, светлокожо, синеоко — перфектно копие на Оливия.

Само че…

Само че щом игуменката въведе детето напред, Кара видя, че нещо не е съвсем наред със Софи. Тя си влачеше краката неспособна да върви както трябва, главата й увисваше ту на едната, ту на другата страна, очите й отказваха да се фокусират. Тогава Кара разбра защо майка й и Макс бяха решили да не задържат Софи — защото тя не беше съвършеното дете, за което бяха копнели.