Тара Хайланд
Дъщери на греха (31)

Тридесета глава

Кара едва бе посвикнала с къщата на госпожа О̀Донъл, когато й казаха, че трябва да я напусне. Тя прие съдбата си без въпроси или оплаквания, просто се подчини и събра оскъдния си багаж. Не бе говорила много през седмицата, откакто я намериха с тялото на баба й. Все още бе в шок. Полицаят и семейството му бяха мили с нея, но тя разбираше, че няма да остане дълго при тях.

На следващия ден Кара седна с госпожа О̀Донъл във всекидневната в очакване да пристигне социалната служителка. Точно по обяд едно черно „Мини Метро“ спря пред къщата. От колата излезе жена на средна възраст с натрапчива физиономия и кафяв костюм и звънна на вратата. С изпитото си лице и сивата коса, прибрана в строг кок, тя не изглеждаше много дружелюбна.

— Аз съм госпожица Линч — представи се тя, когато госпожа О̀Донъл й отвори. Тя погледна към Кара, която стоеше малко зад жената. — Това ли е детето?

Госпожа О̀Донъл се намръщи и натърти:

— Да, това е Кара. — После, осъзнавайки, че няма да е от полза за Кара да предизвиква гнева на служителката, тя се опита да се усмихне и да бъде по-приветлива. — Ще влезете ли да ви почерпя чай?

Госпожа О̀Донъл цяла сутрин беше пекла сладкиши, като си мислеше, че за Кара ще е по-лесно, ако поне малко опознае жената, преди да тръгне с нея. Но заядливата госпожица Линч явно имаше други планове.

— О, нямам време за това — отсече тя, като изгледа изпод вежди малката къща. — Трябва да потегляме.

Всичко се случваше твърде бързо, помисли си Кара и я обзе паника; не искаше да тръгва с тази жена. Погледна умоляващо госпожа О̀Донъл, но добрата жена не можеше да стори повече от това да прегърне съчувствено Кара за довиждане.

— Е, хайде стига толкова.

Социалната служителка хвана Кара за китката и я помъкна след себе си. Те бяха вече при колата, когато госпожа О̀Донъл се провикна:

— Почакайте!

Госпожица Линч спря неохотно и се обърна.

— По-бързо, моля. Нямаме много време.

Възрастната жена се завтече вътре и след малко излезе с един кафяв пакет, който бутна в ръцете на Кара.

— Малко плодов сладкиш за из път.

Нетърпелива вече да се качват, госпожица Линч се опита да вкара Кара в колата.

— Хайде. Трябва да тръгваме.

Изведнъж, изправена пред перспективата да тръгне с тази неприятна жена, Кара се разплака. Отскубна се от хватката й, втурна се към госпожа О̀Донъл и я прегърна през кръста.

— Моля те! Нека да остана. Не искам да ходя с нея!

Госпожа О̀Донъл се насълзи. Искаше й се да предотврати това, но не бе в състояние да стори нищо.

— Много съжалявам…

Госпожица Линч се спусна към двойката и изтръгна Кара от жената.

— Стегни се, момиче — изсъска тя, докато я водеше обратно към колата. — Още няколко такива сцени и положението ти ще стане още по-лошо.

Пътуването им отне час и половина. То премина предимно в мълчание. Госпожица Линч не прояви особено желание да я опознае. От откъслечните разговори, които бе дочула между госпожа О̀Донъл и сина й, Кара знаеше, че я изпращат да живее в сиропиталище, ръководено от църквата. Понеже бе чела „Джейн Еър“, Кара вече изпитваше ужас от предполагаемите условия в институцията, но веднага щом зърна сиропиталището „Сейнт Мери“, тя се почувства още по-обезсърчена — госпожица Линч й посочи сивата, приличаща на крепост сграда на хоризонта.

— Преди е било затвор — обясни социалната работничка.

Първоначално построена през седемнайсети век, сградата бе приютявала бунтовници по време на завладяването на Ирландия от Оливър Кромуел^[1]. Огромна, висока поне три метра, стена обграждаше голямата сграда в центъра. Кара се запита дали е била проектирана да държи децата вътре, или да държи останалия свят отвън. На входа стояха двама пазачи. Когато видяха черната кола да приближава, те се затичаха да отворят: явно госпожица Линч бе сред честите посетители. Ръждясалите железни порти се раздалечиха и пантите им изскърцаха, сякаш плачеха за смазване.

Щом колата влезе в малкия двор, Кара видя, че главната сграда е още по-неприветлива — студен сив камък, чворести дървени врати и прозорци, които бяха малко по-големи от процепи. Нямаше никаква зеленина. Другите деца, които бяха навън, навярно в почивка, играеха на твърдия бетон, а не на трева. В съзнанието на Кара се прокрадна далечен спомен. След като толкова години бе лишена от компанията на свои връстници, тя изведнъж си припомни колко забавни бяха игрите й с Дани. Но щом излезе от колата, разбра, че те нямат нищо общо с това тук — въпреки че момичетата скачаха на въже и играеха на дама и гоненица, нямаше никакви признаци на веселие, нито каквито и да е радостни викове. Под строгия поглед на двете монахини, които изглеждаха като зорки врани, облечени от главата до петите в черните си одежди, те очевидно не се чувстваха свободни да се забавляват и да показват каквато и да било радост.

Само едно-две момичета погледнаха по посока на Кара, когато тя излезе от колата и последва социалната работничка в сградата. Те я изгледаха с празно безразличие. Тук любопитството не се насърчаваше, а и новите попълнения не бяха кой знае какъв повод за вълнение.

Вътре Кара последва госпожица Линч през дълги, тъмни коридори, разминавайки се по пътя си с деца и монахини, докато стигнаха до една дървена врата.

— Стой тук, докато поговоря със сестра Консепта — инструктира я социалната работничка.

Госпожица Линч изчезна вътре. През вратата Кара чуваше гласовете им; макар да не различаваше думите, знаеше, че говорят за нея. Почака дълго време, а когато видя една монахиня да влиза с поднос с чай и сладкиш, разбра, че няма да я повикат скоро. Краката й толкова се умориха, че страшно й се прииска да седне, но не се осмели.

Сигурно бе минал близо час, когато най-сетне вратата отново се отвори и се появи госпожица Линч, изтърсвайки трохите от полата си.

Тя погледна бегло към Кара.

— Вече можеш да влезеш.

Кара погледна затворената врата и почувства страх. Въпреки че не харесваше госпожица Линч, досега никога не бе срещала монахиня и не искаше да влиза вътре сама.

— Вие няма ли да останете?

Социалната служителка въздъхна, все едно Кара не преставаше да й създава проблеми.

— Аз трябва да тръгвам.

Госпожица Линч си тръгна забързано, оставяйки Кара сама. Момичето се опита да запази самообладание и влезе в стаята.

Сестра Консепта беше в сиропиталището „Сейнт Мери“ от двайсет години, което означаваше, че е най-старшата след игуменката. На нея се падаше да посреща новодошлите и тази работа много й допадаше — харесваше й възможността да ги прецени, уверена, че може да разпознае от раз онези, които възнамеряваха да създават проблеми. Сега, докато се взираше в младото, мърляво момиче пред себе си, вместо съчувствие, я заля вълна на отвращение. Нищо не се знаеше за произхода на това дете, но монахинята подозираше, че родителите му са или безделници, или цигани. С тази чорлава черна коса малката определено произлизаше от някое примитивно, невъзпитано семейство.

— Как е второто ти име, дете? — Последва мълчание. Монахинята погледна над очилата си за четене. — Е? Зададох ти въпрос.

Момичето пак не отговори. Сигурно е бавноразвиваща се, реши монахинята; или е слабоумна, или нагла. Социалната работничка госпожица Линч бе споменала за някаква сцена пред къщата, от която я е взела. Независимо от всичко, монахинята нямаше време за това дете.

Сестра Консепта подсмръкна презрително.

— Е, можеш да си смела колкото си искаш, но ние сме се съгласили да се грижим за теб, докато навършиш шестнайсет. Три години ще ти дойдат много, без да говориш. Предполагам, че много скоро ще намериш гласа си.

Тя позвъни на един звънец и се появи още една монахиня. Тя бе по-млада, но не по-малко противна.

— Това е сестра Джуд. Тя е ръководителката на твоя клас. — Тогава сестра Консепта се обърна към по-младата монахиня: — Настани я, ако обичаш.

Оттам Кара бе отведена в една облицована с плочки стая, където я накараха да се съблече. Монахинята развъртя един ръждясал кран и се чу дрънченето на тръбите, щом бе задействана системата за душовете. Кара изстена, когато струйките ледена вода я прободоха като игли. Тя се опита да им избяга, но сестра Джуд я избута обратно с една метла.

— Остани под душа, докато се изчистиш.

Когато най-после й разрешиха да излезе, пръстите на ръцете и краката на Кара бяха посинели от студ. Тя се избърса с малката, вехта хавлия и стоя гола и трепереща, докато й връчат дрехите. Те не бяха хубавото облекло, което й бе дала госпожа О̀Донъл, а просто една обикновена тъмносива рокля — като тези, които бе видяла да носят другите момичета.

Въпреки инстинкта си да замълчи, Кара се обади:

— Тези не са моите дрехи.

Монахинята я изгледа презрително.

— Тук няма място за суета. Всички сме еднакви в Божиите очи, така че ще изглеждаш по същия начин като останалите момичета.

Очите на жената предизвикваха Кара да се осмели да й възрази. Но тя бе достатъчно умна да не го стори. Вместо това сведе поглед и се обърна да се облече. Роклята беше безформена, а вълнената материя дразнеше кожата й; бельото й беше огромно и трябваше да го върже на възел, за да го задържи около кльощавата си талия. Но нямаше намерение да се оплаква.

След като Кара се облече, вече наближаваше пет и половина и навън се бе стъмнило — зимните вечери настъпваха все по-бързо тези дни. През деня малките високи прозорци пропускаха малко естествена светлина вътре, а вечерта няколкото газени лампи бяха поставени на такова разстояние, че осигуряваха възможно най-оскъдно осветление.

— За момичетата вече е време за вечеря — обясни сестра Джуд, докато вървяха обратно през коридорите. — Нийв! — извика тя.

Като чу името си, едно дребно, слабичко момиче се обърна и се приближи до монахинята с ококорени от страх очи. Кара се зарадва, че не е единствената, която изпитва ужас от сестрите. Застанало пред по-възрастната жена, момичето, наречено Нийв, се поклони, сякаш чакаше благоволението й.

Сестра Джуд грубо избута Кара напред.

— Това е новото момиче. Ти ще отговаряш за нея.

Момичето, което, както прецени Кара, изглеждаше на нейната възраст, кимна с глава.

— Да, сестро.

За четвърти път този ден съдбата на Кара бе предадена в чужди ръце. Другото момиче почака, докато сестра Джуд се скри от погледа им, и после прошепна:

— Как се казваш?

— Кара.

— Аз съм Нийв и съм тук от пет години. Прави каквото правя аз и ще си добре.

Последната част прозвуча заплашително, но преди да попита Нийв какво има предвид, те завиха зад един ъгъл и се озоваха на дълга опашка от момичета, които стояха мълчаливо. Кара правилно предположи, че са се наредили, за да влязат за вечеря. Точно в шест часа вратите се отвориха и момичетата започнаха да влизат вътре едно след друго.

Столовата представляваше обширно помещение с дълги маси и дървени пейки от всяка страна. Като се запълнеше едната редица, момичетата сядаха на следващата. Нямаше бутане и докато заемаха местата си, се чуваше едва доловим шепот помежду им.

Когато всички сираци се събраха, влязоха монахините и седнаха на една маса, поставена по-високо. Тогава едно от момичетата започна да рецитира молитвата преди храна. Чак когато свърши, всички най-накрая седнаха да се хранят. Първо сервираха на монахините и Кара гледаше как няколко момичета излизат от кухнята с чинии с храна.

— Дежурството в кухнята е най-гадно — прошепна Нийв. Кара кимна сериозно, въпреки че нямаше представа за какво говори другото момиче. Предполагаше, че много скоро ще разбере.

Целият процес толкова се проточи, че Кара вече примираше от глад, тъй като не бе хапвала нищо от закуска. Когато най-накрая бухнаха храната пред нея, тя си мислеше, че ще може да изяде всичко. После погледна в чинията си. Нямаше представа какво има вътре — предположи, че е някакъв вид яхния. Останалите момичета край нея вече бяха взели приборите си и ядяха лакомо. Кара побутна кафявата каша с вилицата си, докато откри едно парче, което приличаше на месо. Неуверено го сложи в устата си. То бе полусурово и изстинало, което тя можеше да преживее, но го сдъвка трудно, понеже беше предимно хрущял. Усети стомашния си сок да се надига до устата й. Все пак някак успя да го преглътне, но й се догади и тя бутна чинията.

Нийв забеляза жеста й.

— Какво ти става?

През последните няколко месеца Кара бе свикнала сама да приготвя храната си — обикновени ястия от хляб и сирене, а храната, която бе яла у госпожа О̀Донъл, беше много вкусна. Обикновено нямаше претенции какво яде, но не можеше да преглътне нещо толкова безвкусно.

— Не мога да го ям — каза. — Противно е.

Едно едро момиче с остър език, което останалите наричаха Моли, вдигна глава.

— Чухте ли това? Нейно височество смята, че вечерята ни не е достойна за нея.

Другите се изкикотиха подигравателно. С изключение на Нийв.

— Трябва да го изядеш — настоя тя. — Няма да получиш нищо друго, докато не го изядеш. Такова е правилото. А повярвай ми, утре сутринта вкусът му ще е още по-ужасен.

Кара погледна надолу към чинията и усети сълзите, които напираха в очите й. Знаеше, че трябва да го изяде, но просто не можеше. Дойде й прекалено много — смъртта на баба й, а сега и идването й на това странно, враждебно място.

— Не мога — прошепна. Вдигна поглед, безмълвно молейки другото момиче да не я кара.

Нийв я изгледа продължително, сякаш се опитваше да установи дали страданието й е искрено. После, като се огледа бързо, за да се увери, че наоколо няма монахини, тя се протегна, взе пълната чиния на Кара и я размени със собствената си празна чиния. След това подаде на Кара своето парче хляб — единственото нещо на масата, което ставаше за ядене.

— Ще го направя заради теб, понеже ти е първи ден, но след това да знаеш, че ще се оправяш сама.

Кара наблюдаваше с изумление как момичето погълна и последната лъжица. Като видя изражението й, Нийв се усмихна кисело.

— Казах ти, отдавна съм тук. Знам как да оцелея на това място. Ако ме слушаш, и ти ще се справиш.

След вечеря имаха задължения за вършене. Сестра Джуд поясни, че за момента Кара остава с Нийв, докато официално разпределят програмата й. Нийв работеше в шивачницата заедно с пет други момичета под ръководството на сестра Агнес. Задачата им беше да изработват и поправят всички одежди на монахините и дрехите на възпитаничките, а понякога шиеха за местните, за да изкарат допълнителни средства за манастира. Сиропиталището бе общо взето независимо, както обясни Нийв. Издържаше се предимно от работата на децата: измежду другите им задължения бяха обработването на зеленчуковите и овощните площи, търкането на подове, готвене и пране. Шиенето беше една от най-лесните възможности за работа, най-вече заради сестра Агнес.

— Тя е от добрите — каза Нийв на Кара.

Тя наистина беше най-приветливата. Още щом стигнаха в шивачницата, монахинята с лице като луна дойде при двете момичета.

— Ти сигурно си новото момиче. Кара, нали? — рече сърдечно. — Да ти намерим някаква работа.

Тя даде на Кара да поправя подгъви. Работата не беше тежка, а и момичетата бъбреха помежду си с лекота под благосклонния поглед на сестра Агнес. За пръв път от пристигането си Кара успя да се отпусне малко.

Скоро стана време за лягане. Нийв показа на Кара спалното им помещение. Имаше едно свободно легло до нейното, така че Кара го зае. Оставаше половин час, докато загасят осветлението, затова момичетата започнаха да се приготвят за лягане, разговаряйки шепнешком. Понеже все още нямаше някакви установени навици, Кара загледа Нийв, която започна да разплита дългата си светла коса. Дебелата й плитка й стигаше до кръста. Седнала на края на леглото, тя започна да я разресва кичур по кичур, докато Кара я гледаше със завист. Собствената й коса беше къса и тъмна и макар да й харесваше да минава за мъжкарана, нямаше как да не завиди малко на другото момиче заради външността й на принцеса.

Нийв усети втренчения й поглед, защото я погледна и се усмихна.

— Трябва да правя това всяка сутрин и всяка вечер и ми отнема много време — обясни. — Но не искам да я режа.

Кара разбираше защо.

В десет часа всички бяха по леглата.

— Какво ще стане утре сутринта? — поиска да узнае Кара.

Но Нийв й изшътка:

— Тихо — предупреди момичето.

Предупреждението й дойде точно навреме. Щом Кара млъкна, сестра Консепта се появи на вратата.

Стиснала очи, Кара чуваше стъпките на монахинята из стаята, проверяваше дали всичко е наред. Когато стигна до леглото на Кара, сърцето на момичето се разтуптя по-бързо. Но тя успя да запази дишането си равномерно и да се престори, че спи. Монахинята остана там продължително, но накрая се отдалечи, чу се изщракване и лампите изгаснаха. Чак тогава Кара отвори очи. Тя изгаряше от желание да зададе на Нийв още въпроси, но почувства, че идеята не е добра. Вместо това се замисли върху събитията от изминалия ден.

Преди да заспи, Кара направи бърза преценка на положението си в „Сейнт Мери“. Според нея досега тя си бе спечелила една истинска приятелка и един силен враг. Надяваше се и приятелката й да е достатъчно силна, за да й помогне да се пребори с врага си.

По онова време социалните служби не бяха особено прецизни по отношение на документацията си. Затова не бе изненада, че в бързането да се прибере вкъщи през онзи ден госпожица Линч, която се чувстваше претоварена и недооценена в работата си, изгуби документите с данните за детето, намерено в къщата на Тереза Хийли — което означаваше, че Кара изчезна безследно в системата. По тази причина, когато след няколко седмици един мъж започна да я търси, той нямаше друг избор, освен лично да обикаля по сиропиталищата. Въпреки това той може би имаше шанс да я намери. За негов лош късмет обаче, когато отиде в „Сейнт Мери“, за да потърси Кара Хийли, мъжът се срещна със сестра Консепта, която — от злоба или от чиста жестокост — отрече да й е било поверявано дете с това име.