Тара Хайланд
Дъщери на греха (2)

Първа глава

Графство Корк, Ирландия, юли 1946 г.

— Недей! Не тук, някой може да ни види!

Франи се откъсна от обятията на мъжа и се опита да се надигне сред високата трева. Тя дишаше накъсано и учестено, което не се дължеше само на страха й, че ще ги хванат. Желанието бе изписано върху поруменелите бузи на момичето. Но тя бе решена да не му се поддава. Преди брака това си беше смъртен грях и макар да смяташе себе си за твърде изискана, за да вярва в ученията на църквата, нямаше как да пренебрегне седемнайсетте години слушане на проповеди.

Останал да лежи по гръб, Шон протегна голямата си мазолеста ръка и отдръпна един кичур кестенява коса от лицето й. Наситеният червеникав цвят му напомняше на лъскавата козина на петнистия елен, населяващ ирландската природа, и не пропускаше да й го повтаря. Шон си го биваше в приказките.

— О, стига де, малката ми красавица. Не правим нищо нередно.

На него му беше лесно да го каже. Ако родителите й разберяха за тях двамата, тя щеше сериозно да си изпати. Да се прегръща с момче от съседните ферми щеше да е достатъчно непристойно, а какво остава да го прави с Шон, който беше наемник, работещ на нивите на баща й. За снобските разбирания из тези затънтени ирландски градчета това би било непростимо престъпление.

Усещайки опасенията й, Шон придоби гузното изражение, което тя така добре бе опознала през изминалите няколко седмици.

— Искам само малко да се поцелуваме и погушкаме. Нали не би отказала на такъв трудолюбив човек като мен една целувчица по устните?

Франи почувства как решимостта й отслабва — както ставаше винаги, когато беше с Шон Галахър. Със своята дяволита усмивка, черна коса и сини очи той й напомняше на Кларк Гейбъл от „Отнесени от вихъра“. Също като Рет Бътлър, Шон бе свободолюбив и не обръщаше внимание на обществените превземки. Беше израснал в Лимерик, но не се бе връщал там от години. Вместо това обичаше да пътува, като ходеше там, където има работа. Когато в Англия имаше нужда от работници, за да приберат реколтата по време на войната, той бе сред онези, които се отзоваха. Родителите й не гледаха с добро око на скиталческия му дух, но за Франи, която отчаяно копнееше да избяга от родния си град и да види свят, това бе най-привлекателното от всичко. Допреди четири седмици не си бе и помисляла, че е възможно някой толкова вълнуващ човек да се появи в заспалия Глен Вейл.

Той пристигна в Корк в началото на юни, за да помогне в брането на плодове. Първия път, когато Франи го видя, Шон стоеше на една стълба и подкастряше ябълковите дървета, а голият му гръб лъщеше на късното следобедно слънце. Докато сестра й стоеше отстрани и се кискаше, Франи смело се бе приближила, за да разговаря с него. Разбира се, по-късно си отнесе пердаха, когато Маги — подлата малка доносница — издрънка всичко на майка им. Но си заслужаваше да привлече вниманието на Шон.

— Остани още пет минути — примоли се той, като протегна ръка и сплете пръсти с нейните. Притегли я към себе си и тя усети мириса му. Миришеше както след работен ден на полето — силна мъжка миризма. — Виж, няма никой наблизо.

Франи се огледа. Разбира се, той беше прав. Ливадата беше неизползвана, далеч от фермата. Никой никога не идваше насам. Но все пак…

— Не — настоя тя и се изправи на крака. — Късно е и мама ще се нуждае от помощ за чая. Ако не се върна скоро, ще ми насини задника от бой.

— Нямам нищо против да го направя вместо нея — засмя се Шон и я шляпна игриво отзад.

— Ох! — Франи се престори на обидена от прекалено фамилиарния жест и се изправи. — Вие, сър, не сте никакъв джентълмен. — Това беше реплика от „Отнесени от вихъра“, изречена с перфектната имитация на южняшкия акцент на Вивиан Лий. Франи имаше талант да се превъплъщава в образи и само няколко минути след като бе срещнала някого, можеше перфектно да имитира неговия акцент и маниери.

Шон схвана връзката с леко закъснение.

— А вие, госпожице, не сте никаква дама — отвърна като сковано подобие на Кларк Гейбъл.

Те се засмяха едновременно, изпитвайки удоволствие от взаимната шега. Шон пое ръката й.

— Ще се видим по-късно, нали?

Франи се поколеба. Никога не й беше лесно да се измъкне.

— О, хайде, миличка — смъмри я кавалерът й. — Иначе може да си направя екскурзия до Корк и да си намеря друга.

Той го каза на шега, но за Франи думите му прозвучаха като заплаха. Това беше най-големият й страх — че Шон ще изгуби интерес към нея, ако не направи каквото той поиска. Кой знае с какви изискани жени се бе срещал в Англия; как можеше тя, обикновеното фермерско момиче, да се мери с тях?

Благодарение на актьорските си умения обаче успя да скрие безпокойството си. Отдавна бе решила, че най-добрият начин да запази интереса му е да го държи в неведение.

— Може и да се видим — заяви с нотка на надменност. — А може и да не успея да дойда. — Без да каже нищо повече, тя повдигна полите си и се затича обратно към фермата, докато златисточервеникавата й коса се развяваше зад нея като пламък.

 

 

Докато бягаше през нивите и дългите снопове драскаха голите й крака, Франи знаеше, че отново ще си има неприятности. Не че това бе нещо ново. Непрекъснато й се караха, обикновено защото кръшкаше от домашните си задължения, за да отиде на кино в съседния град.

— Защо си губиш времето с това кино? — мърмореше баща й.

Но Франи не можеше да се насити на холивудските филми, които й позволяваха за няколко часа да избяга от еднообразния си живот. Ходеше на кино при всяка възможност и мечтаеше един ден да стане звезда като Рита Хейуърт, Бети Грейбъл и Джейн Ръсел^[1], да живее в бляскавия Лос Анджелис вместо в скучния Глен Вейл.

Франи мразеше селския район, където бе израснала. Разположено на около шейсет километра извън Корк, в селото и околността живееха не повече от триста души. Това беше бедно, сиво място, където мъжете прекарваха живота си или в работа, или в пиене, а жените бяха отдадени на религията и отглеждането на деца — и възпитаваха дъщерите си да не очакват нищо повече от живота.

Но Франи искаше повече. От малка се открояваше сред останалите. На седемнайсет тя изглеждаше като типичното ирландско момиче — според стандарта, наложен от Морийн О’Хара^[2]. Наред с буйната коса имаше големи, дяволити зелени очи; кожата й беше като прясно избита сметана, а малкото й вирнато носле бе посипано с изящни лунички. Мекото й пищно тяло не отстъпваше по хубост на това на Лана Търнър^[3], а огнената коса вървеше заедно с пламенната й природа, характерът й беше изпълнен с живот също като външния й вид. Тя сякаш беше единствената героиня, заснета в цветно на черно-белия фон, сред който креташе графството. Големият й план беше да избяга от Глен Вейл възможно най-скоро. И днес тя беше с една стъпка по-близо до желанието си.

Пъхна ръка в джоба си и с облекчение откри, че писмото все още е там. Беше пристигнало тази сутрин и в него се съобщаваше, че е приета да се обучава за медицинска сестра в Лондон. Франи изгаряше от вълнение. Не защото искаше особено много да стане медицинска сестра, а защото това бе нейният шанс да напусне Ирландия. Веднъж озовала се в Англия, щеше да намери начин да прави онова, което наистина искаше — да стане кинозвезда.

Но първо трябваше да преодолее едно огромно препятствие — да получи благословията на баща си. Знаеше, че той няма да иска да я пусне. Той не виждаше по-далеч от Глен Вейл, всъщност никога не бе ходил по-далеч от Корк. Не притежаваше приключенски дух като Шон, който вече бе споделил намеренията си да се върне в Лондон.

— Градът е почти разрушен след бомбардировките. Ще имат нужда от строители, помни ми думата — беше й казал той. Франи често си мечтаеше двамата да живеят заедно в Англия.

Като наближи дома си, настроението й взе да помръква. Фермата и заобикалящите я външни постройки представляваха унили, скучни тухлени сгради, построени повече заради функцията си, отколкото да радват окото. Отвън Франи използва водната помпа, за да охлади топлината от лицето си. Никой не биваше да заподозре къде е била. Кухненските прозорци бяха запотени, което означаваше, че е закъсняла за вечеря. Тя изруга, избърса набързо ръцете си в престилката и се затича към къщата.

Щом отвори рязко вратата, Франи подуши влажната солена миризма на варен бекон и зеле. Тя направи физиономия. Винаги ядяха или това, или яхния — защо никога не вечеряха нещо друго за разнообразие?

Майка й бе наведена над печката и проверяваше с една вилица дали картофите са се сварили. Като видя Франи, тя автоматично цъкна с неодобрение.

— Къде се губиш бе, дете? — Тереза Хийли беше типична представителка на гленвейлските жени. Някога и тя бе красавица като Франи, но годините, съпътствани от раждания и бедност, я бяха похабили. Най-големият страх на Франи беше да не свърши като майка си.

— Сигурно е била с Шон Галахър — обади се Маги, по-голямата сестра на Франи. Каза го по-скоро злобно, отколкото шеговито. Маги обичаше да създава проблеми, особено на Франи. На двайсет години тя беше невзрачно и намусено момиче, което завиждаше на сестра си за красивото лице и жизнерадостния характер.

Майка им рязко извърна поглед.

— Дано да не е вярно, момичето ми.

Франи не каза нищо, само се намръщи към сестра си, която й се изплези в отговор. За разлика от Франи, единствената грижа на Маги бе да се омъжи. Кльощава като скелет, тя имаше зъл език и студени очи, както и постоянното изражение на човек, който смята, че му е отредена несправедлива съдба.

— Не е честно — вайкаше се тя. — Ако бях наполовина хубава колкото Франи, досега да се бях омъжила. — Но личното мнение на Франи беше, че липсата на ухажори не се дължеше толкова на външността на сестра й, колкото на непрестанното й хленчене.

Тереза въздъхна уморено — нещо, което често правеше — и каза:

— Вечерята е почти готова, затова най-добре сложете масата, момичета.

— Да, мамо — отвърнаха в хор Маги и Франи.

Двете старателно се пренебрегваха една друга, докато нареждаха приборите и чиниите. Посудата беше разнородна и като се изключат основните неща, масата беше празна — цветята и салфетките бяха лукс, който домакинството им не можеше да си позволи. Точно в шест часа Тереза започна да сервира. Нямаше нужда някой да вика мъжете от полето — дневният режим никога не се променяше.

Франи седна от едната страна на масата, а Маги зае мястото срещу нея — за да може да ме зяпа по-добре, помисли си Франи. Майка им застана в единия край между тях. След малко влезе Шон и поздрави сърдечно жените. Франи го бе предупредила да не сяда до нея, от страх да не се издадат, затова той се настани до Маги, като междувременно намигна на любимата си. Бащата на Франи, Майкъл, пристигна последен. Щом той зае главното място на масата, в стаята се възцари тишина. Всички сведоха глави за молитва.

— За благата, които ще получим — каза Тереза, както правеше всяка вечер, — нека Бог ни изпълни с благодарност.

След тези думи всички отвориха очи и започнаха да се хранят. Тереза вече бе разпределила оскъдните порции месо, като се постара мъжете да получат лъвския пай, затова оставаше само всеки да си вземе от чиниите с варени картофи и зеле. Това бе сторено без излишни разговори. По време на хранене никога не говореха много. Майкъл Хийли беше мълчалив мъж и тъй като бе глава на семейството, останалите се съобразяваха с поведението му.

— Как върви работата? — попита Тереза.

Майкъл вдигна рамене и издаде неопределен звук. Шон се обади:

— Скоро ще приключим.

— Реши ли вече какво ще правиш след това?

Всички се стегнаха, като чуха въпроса, който Майкъл задаваше поне веднъж седмично. Не беше тайна, че след като оберяха плодовете, той искаше да задържи Шон, за да им помогне за жътвата. Напоследък фермата му създаваше доста работа, а както обичаше да се оплаква, край него нямаше синове, които да му помагат. От шестте деца, които бе родила Тереза, само едното се случи мъжко — Патрик. Той беше силен и як момък, който трябваше един ден да поеме фермата. Но също като Франи, и той копнееше да опознае света. Докато баща й — юнионист^[4], мразещ англичаните — беше съгласен с политиката на президента Де Вал ера Ирландия да не участва във войната, Патрик бе видял в нея възможност за приключение. На осемнайсетия си рожден ден той замина за Англия, за да се запише доброволец. След по-малко от година загина на бреговете на Нормандия. Сега Майкъл споменаваше сина си само когато се оплакваше, че англичаните са го лишили от помощ във фермата.

Освен Патрик, Маги и Франи, имаше още три мъртвородени деца и след последното, докторът бе предупредил Тереза да не прави повече опити. Това означаваше, че Майкъл не разполагаше с естествен наследник на фермата си. Не бе тайна, че той искаше Шон да остане и да му помогне за жътвата, но младежът никога не заявяваше ясно намеренията си. Както и преди, и сега работникът заяви:

— Нямам представа какво ще правя, сър. Предполагам, че ще реша, като му дойде времето.

Възрастният мъж поклати неодобрително глава.

— Ама и ти що за чуден начин на живот си избрал — да се скиташ от място на място без никаква сигурност, без корени.

— Тате! — смъмри го Франи, понеже не понасяше как баща й се старае да унижи Шон при всяка възможност.

— Ами вярно си е. Живее като някой непрокопсаник.

Настъпи неловко мълчание, но Шон не изглеждаше засегнат.

— Такъв съм си. Светът щеше да е странно място, ако всички бяхме еднакви, не е ли така?

Франи засия срещу него — той винаги успяваше да се справи с баща й, заради което му се възхищаваше.

Шон потупа корема си и се оригна шумно.

— Както винаги, вечерята беше превъзходна, дами. Не съм се хранил така добре, преди да дойда тук. Трудно ще се отървете от мен.

Той намигна на госпожа Хийли. Без да се впечатли, тя му се намръщи в отговор. Знаеше ги тия от рода на Шон Галахър. Симпатичен калпазанин — чаровен и забавен, но не и някой, когото човек би искал да се навърта край дъщерите му. Като видя изписания по лицето на Франи захлас, я обзе тревожна тръпка. Трябваше да си отваря очите на четири. Малката й дъщеря беше романтичка и прекалено хубава, за неин късмет.

— Няма нужда да благодариш на Франи за вечерята — обади се Маги. — Тя изобщо не помогна.

Баща им се хвана за думите й.

— Вярно ли е, Франи? Пак ли си кръшнала от домашните си задължения?

Франи хвърли свиреп поглед на сестра си. Копнееше да изтрие самодоволната усмивка от лицето й.

— Да, татко — каза тя, опитвайки се да изглежда разкаяна.

— И къде си била този път?

Опитвайки се всячески да не поглежда Шон, тя отвърна:

— Разхождах се навън. Не усетих кога е станало толкова късно.

Баща й изсумтя.

— Трябва да се научиш на по-голяма отговорност, момичето ми.

— Да, татко.

Но той не й обърна внимание и продължи да говори:

— Всъщност смятам, че е време да започнеш да помагаш малко повече тук. Майка ти изостава с работата. От утре ти ще отговаряш за домашните животни. Тогава няма да имаш време за бели.

Франи беше ужасена. Не можеше да се сети за нещо по-лошо от това да е край онези мръсни, смрадливи прасета или край козела, който винаги успяваше да й сдъвче косата.

— Какъв смисъл има? След няколко седмици заминавам за Англия. — Произнесе го повече като въпрос, отколкото като заявление. Никой не се втурна да я подкрепи. — Тате? — притисна го тя.

— Какво?

Франи изтръпна от страх, понеже знаеше колко лесно избухва. Но вече беше късно да отстъпи.

— Казах, че скоро ще съм в Лондон. Говорихме за това — да замина и да уча за медицинска сестра. Е, днес пристигна писмото. Приета съм — обяви гордо.

Тя извади намачкания плик и му го показа. Толкова пъти го бе прочела, че хартията се бе изхабила от употреба. Той пренебрегна протегнатата й ръка и продължи да се храни.

— Майкъл — плахо го смъмри Тереза. — Детето се опитва да ти покаже нещо. — Франи погледна майка си с благодарност. Жената изпитваше по-голямо съчувствие от съпруга си към неспокойния дух на дъщеря си. Знаеше, че няма смисъл да подрязва крилете на най-малката си рожба.

Като изсумтя, Майкъл пусна рязко вилицата си и сграбчи писмото от ръката на Франи. Бързо прегледа съдържанието, след което го запрати върху масата.

— За какво ти е да ходиш там?

— Защото тук няма нищо за мен!

— Сега не му е времето. Може би догодина.

Франи бе чувала това и преди. Всяка година щеше да е едно и също, докато не станеше прекалено стара или прекалено съсипана, за да има каквито и да е мечти. Потърси с отчаян поглед помощ от майка си, но Тереза сведе очи към масата. Майкъл не бе склонен към насилие като някои други мъже, но все пак се случваше да посегне, когато си изпусне нервите. Франи беше сама.

— Но, тате…

Той стовари юмрука си върху масивната дървена маса и секна думите й.

— Няма ли да млъкнеш, момиче! — Очите му просветнаха с мътен, гневен поглед и тя инстинктивно се отдръпна назад. — Да не чувам и дума повече по този въпрос!

Той сграбчи един комат хляб и обра с него месото и соса в чинията си, като натика импровизирания сандвич в устата си, при което по брадичката му се стече кафяв сок. Франи го наблюдаваше с отвращение. Погледът й се премести върху Шон и в очите му пролича съчувствие. Поне той разбираше положението й — не можеше да остане затворена на това място, без никакъв шанс за живот.

Тогава Шон стана.

— По-добре да нагледам добитъка, преди да се е стъмнило.

Той отнесе чинията си до мивката и я изми. На излизане се обърна и погледна към Франи. Тя видя поканата в очите му.

Дотогава още не бе решила дали да се види с Шон вечерта. Но точно в този момент взе решение. Все пак щеше да отиде при него. Щеше да докаже на него и на себе си, че не е родена да остане в тази дупка. По дяволите, последствията. Кой знае? Може би след това той щеше да я вземе със себе си, когато си тръгне от Глен Вейл.