Тара Хайланд
Дъщери на греха (6)

Пета глава

Излингтън, Лондон, февруари 1949 г.

Госпожа Симпсън прокара показалеца си по лавицата над камината, проверявайки за прах. Франи стоеше притеснено отстрани. Това винаги беше най-неприятната част. Справяше се как да е с почистването на къщата, но мразеше начина, по който после дъртата кранта обикаляше и щателно проверяваше работата й. Все пак работеше там от цели две години, така че нямаше вероятност да започне да претупва нещата точно сега.

— А среброто излъска ли? — Акцентът, характерен за висшето общество, беше престорен, за разлика от надменността. Може би Франи по-лесно би преглътнала това отношение, ако чистеше в някоя от онези грамадни бели жилищни сгради в Мейфеър или Белгравия, но те разполагаха със собствен персонал. Така че тя трябваше да се примири със сноби като госпожа Симпсън, жени от средната класа, които живееха в новопостроените жилища в Излингтън и Хампстед и бяха омъжени за чиновници — от онези, които едва отскоро можеха да си позволят домашни прислужници и гледаха на тях като на начин за утвърждаване на социалния си статус.

Франи се помъчи да скрие нетърпението си. Едва чакаше да се махне оттам.

— Да, мадам. Избърсах и кристала — добави, отгатвайки следващия въпрос. Мразеше животните от шлифован кристал, които колекционираше госпожата, и не разбираше гордостта й от притежанието на тези грозни украшения. На Франи й бе разяснено, че ако изпусне някое от тях, стойността му ще бъде удържана от заплатата й. — Това ли е всичко?

Неспособна да измисли нещо друго, за което да се хване, възрастната жена отиде до голямата си кожена чанта. Тя демонстративно я държеше близо до себе си, когато Франи беше в къщата — сякаш се боеше, че младата жена ще й я открадне. След като прилежно преброи парите от портмонето си, госпожа Симпсън ги подаде неохотно, очевидно негодуваща, задето трябваше да плаща на чистачката си.

— Благодаря много. — Франи бързо прибра сумата в джоба си. Не си направи труда да ги преброи — никога нямаше бакшиш или допълнителни бонуси, дори на Коледа. Но тя всеки път се стараеше да изрази благодарността си, понеже се нуждаеше от благоразположението на жената. Госпожа Симпсън винаги й подмяташе презрителни забележки относно разходите си по нея и я заплашваше, че ще си намери друга, Франи все още не бе напуснала най-вече защото Ани я бе посъветвала така. „И бездруго ти плаща по-малко, отколкото заслужаваш — убеждаваше я тя. — Само те заплашва“. Франи знаеше, че това е вярно, но така също осъзнаваше и несигурността на положението си. Понеже й плащаха на ръка, тя нямаше никакви права и не бе сигурна, че ще е лесно да си намери нова работа.

Госпожа Симпсън я изпроводи до вратата — както подозираше Франи, по-скоро за да провери дали не е задигнала нещо, отколкото от добро възпитание. Беше едва четири и половина, но навън вече бе зимен мрак. Въздухът бе толкова студен, че Франи виждаше облачетата пара, които излизаха с дъха й. Като закопча копчетата на палтото си с ледени пръсти, тя пъхна ръце в джобовете си и забърза към станцията на метрото, за да предприеме едночасовото си пътуване обратно до Уайтчапъл. По-лесно щеше да й е да отиде директно до клуба, където работеше вечер, но това значеше да не види Кара, а не обичаше да става така. Франи бе обещала на дъщеря си, че ще се върне, за да я сложи да си легне, и бе твърдо решена да не разочарова детето си.

Майчинството бе разкрило най-добрите страни у Франи. Кара, дъщеря й, придаде значение и смисъл на всички лишения. А през последните две и половина години преживяха много такива. Бедните квартали на Ийст Енд наистина бяха потискащи. Пренаселени квартири, безработица, постоянната бедност…

Самото раждане не протече лесно. Кара беше голямо бебе и макар Франи да имаше широк ханш, тазът й бе малък. Ани, която имаше опит в тези неща, изигра ролята на акушерка най-вече защото не можеха да си позволят истинска такава. За свой срам, Франи не се показа като много смела. По-късно Ани се шегуваше, че сигурно писъците й са се чували през пет пресечки, но по време на самото раждане не им бе до смях. Мъките й продължиха трийсет часа в задушната стая — защото таванът може и да бе студен през зимата, но това изобщо не можеше да се сравни с жегата през лятото, когато през миниатюрния прозорец не полъхваше дори най-слаб ветрец.

Най-лошото от всичко бе инфекцията, която получи след раждането. Дни наред беше болна и имаше треска, докато накрая Ани се принуди да извика лекар. Той й даде някакъв антибиотик, който излекува натравянето на кръвта, но я предупреди, че е възможно да не зачене повторно. Честно казано, след всички мъки, които бе изживяла, Франи не мислеше, че това е толкова лошо. Тя обичаше дъщеря си повече от всичко, но не бе сигурна дали и всички пари на света ще я накарат да премине отново през този ад.

Стана почти шест, докато Франи се прибере. Кара вероятно се ослушваше за пристигането й, защото щом Франи стъпи в коридора, дъщеря й се втурна към нея с клатушкащата си походка. Малката бе на година и девет месеца и още не бе загубила бебешката си закръгленост — цялата беше розови бузки и големи зелени очи. Очите й бяха единственият дар от майка й — дори на тази възраст Франи виждаше у нея повече от чертите на Шон, а тъмната й коса бе изцяло на баща й.

— Мама върна! Мама върна! — Кара задърпа полата на майка си, докато бърбореше по бебешки. Умората на Франи се стопи, щом тя насочи цялото си внимание към дъщеря си. В моменти като този си спомняше защо постоянната й борба си струва.

— Ела тук, миличка. — Тя повдигна детето, за да го гушне. — Ох, че тежка си станала — подразни я тя, преструвайки се, че се превива под тежестта на дъщеря си. — Какво слагаш тук вътре? — Започна да гъделичка коремчето на Кара, детето се засмя с удоволствие и Франи почувства инстинктивната притегателна сила на любовта, която винаги я изненадваше.

Отначало, когато заживя при Ани, тя премисляше варианта да даде дъщеря си за осиновяване. Това щеше да е най-лесното решение — да даде детето си на заможно семейство, където щяха да му осигурят добро възпитание, а Франи щеше да се заеме отново с живота си, оставила грешките в миналото. Но с минаването на месеците и напредването на бременността й тя ставаше все по-привързана към детето, което растеше в нея, и разбра, че тази стъпка няма да е лесна. Помогна й фактът, че в района имаше много жени, които отглеждаха сами децата си, понеже мъжете им или бяха загинали във войната, или бяха демобилизирани и върнати по родните им места. Франи просто бе още една от тях, положението й не заслужаваше кой знае какво внимание.

— Всичко наред ли е, лельо Франи?

Голямата дъщеря на Ани, дванайсетгодишната Брона, се появи в коридора. Заедно с десетгодишната си сестра Морийн те се редуваха да гледат Кара, когато не бяха на училище. Двете момичета обожаваха детето на Франи и му бяха като малки майки. Франи разбираше какъв късмет е извадила, откривайки Ани. Къщата й може и да не бе нищо особено, но тя беше безкомпромисна по отношение на изрядната чистота вътре — повечето от другите квартири гъмжаха от плъхове и мишки. Но най-хубавото бе, че за двете с дъщеря й семейство Конъли бяха като едно голямо семейство. Децата на Ани се отнасяха с Кара като със сестра, дори и петгодишният Дани, към когото Кара изпитваше особена привързаност. След като проходи, тя непрекъснато щапукаше след него, опитвайки се да произнася името му, както той я бе учил: „Да-нии, Да-нии“.

— Тя беше ли послушна днес? — обърна се Франи към Брона. Също като майка си, момичето бе високо и едро за възрастта си, но притежаваше мил и нежен характер и обичаше деца. Често твърдеше, че иска един ден да стане медицинска сестра или учителка. — Дано не ви е създавала проблеми.

— Никакви. — Момичето кимна към кухнята. — Мама е вътре, тъкмо си изпихме чая.

Кара подръпна ръкава на майка си.

— Ам-ам? — Тя отправи изпълнен с надежда поглед към майка си.

Франи й се усмихна.

— Точно така, сладурче. — Ани постоянно й предлагаше да остави Кара да вечеря с тях, но това беше един от малкото ритуали, от които Франи не искаше да се откаже. Толкова дълго време отсъстваше заради работата си, че й се струваше важно да запази някаква роля в живота на детето, затова винаги намираше време да нахрани Кара и да я приспи, дори през вечерите, когато трябваше да работи в клуба.

Като намести Кара на хълбока си, Франи я занесе в кухнята. Ани беше там и почистваше гнидите от косата на Дани. И на него, както на Кара, косата му бе черна като саждите от комина и двамата можеха да минат за братче и сестриче, ако не беше мургавата му кожа. Той беше красиво петгодишно момченце, високо и силно за възрастта си, и вече успяваше да сътворява беля след беля. Ако на улицата се заформеше някоя пакост, обикновено той беше главният инициатор. Предната седмица бе донесъл вкъщи три консерви със солено говеждо, които бе откраднал от бакалина господин Бърк. Когато разбра какво е извършил синът й, Ани го прати обратно в магазина, накара го да върне консервите и после позволи на господин Бърк да го понатупа, преди тя самата да му дръпне един хубав пердах. После момчето цял ден не можеше да си седне на задника, но прие и двете наказания с твърдост, която изуми двете жени.

— Няма много за ядене — поздрави Ани приятелката си.

Франи се засмя.

— То никога няма!

Използвайки моментната разсеяност на майка си, Дани се изви от скута й и с бурен крясък избяга от стаята, изскачайки навън през входната врата.

Кара протегна ръце с желание да го последва.

— Да-нии! Играе с Да-нии!

Но Франи я държеше здраво.

— Не е време за игри, а за вечеря.

Ани поклати отчаяно глава по повод палавия си син.

— Сякаш дяволът се е вселил в това момче — отбеляза мрачно за кой ли път. — Същият като баща си.

Но не си даде труда да го последва, понеже знаеше, че и сам може добре да се погрижи за себе си. Вместо това се зае да измие съдовете, докато Франи започна да приготвя вечеря за себе си и Кара.

След един бърз преглед на шкафовете и килера тя откри, че Ани е права — нямаше много останала храна. Бяха минали три години от края на войната, но все още имаше дажбен режим. Беше краят на седмицата, затова яйцата и сиренето бяха свършили, което означаваше, че пак ще ядат хляб с лой. Франи отряза три филии хляб, намаза ги с говежда лой и ги поръси със сол. Даде едната на дъщеря си, а другите приготви за себе си, но като видя с каква скорост Кара погълна своя дял, Франи й даде и половината от своята порция.

Ани я видя и поклати неодобрително глава.

— Ти трябва да изядеш това, Фран. Едва се държиш на крака, а те очаква дълга нощ.

Но Франи, заета да гледа как малката тъпче хляба в устата си, само се засмя.

— Стига си се тюхкала, после ще си взема нещо от клуба.

След като нахрани Кара, Франи я отведе горе в малката таванска стаичка и я сложи да си легне. Както винаги, дъщеря й настоя да й бъде прочетена приказка. Франи съзнаваше колко малко време има, преди да трябва да излезе отново, затова се съгласи неохотно. За неин късмет детето бе уморено от прекарания в игри ден и очите му започнаха да се затварят още след първите страници.

След като заспа дъщеря й, Франи слезе долу да си вземе чантата от кухнята. Ани все още беше на мивката.

— Приспа ли я?

Франи кимна.

— Ще я наглеждаш, нали?

— Естествено.

След това Франи тръгна към второто си работно място.

 

 

След четирийсет минути тя пристигна на площад „Пикадили“. С излизането от метрото почувства, че настроението й се вдига. Уест Енд се намираше само на двайсетина километра от Уайтчапъл, но изглеждаше като съвсем различен свят. Навсякъде имаше ярко осветление и модерни автомобили, широките чисти улици бяха пълни с добре облечени двойки, които бързаха към ресторанти и театри — или към вечерни клубове от рода на „Виктори“, където работеше Франи.

Намери си тази работа преди няколко месеца. Не започна само заради парите, макар че допълнителните доходи не й бяха излишни, а по-скоро защото работата подхранваше стремежите й за по-добър живот. Беше й писнало да си завира ръцете в тоалетните на чужди хора. След като девет часа бе стояла на колене, чистейки мръсотиите на разни непознати, ръцете и гърбът я боляха, а духът й спадаше до нулата. Понякога поглеждаше горките си ръце — заради студената вода, в която киснеха постоянно, кожата й беше червена и напукана, покрита с ранички, смъдящи от амоняка и оцета, с които чистеше баните — и се чудеше къде точно се бяха объркали нещата.

Назначиха я като гардеробиерка в един скъп вечерен клуб в Уест Енд, в който тя се надяваше късметът да й се усмихне и да бъде забелязана. Защото Франи още не бе забравила мечтата си един ден да стане известна кинозвезда. И клуб „Виктори“ беше идеалното място, където можеха да я открият. Заведението бе прочуто из цял Лондон със своята изисканост и през уикендите често се посещаваше от големи звезди. Разполагаше с личен оркестър — който свиреше блус и джаз, — както и с млади, обещаващи изпълнители.

Входът на клуба беше точно срещу метростанцията и към него се слизаше по няколко стъпала, застлани с червен килим. Както и на останалия персонал, на Франи не й бе позволено да го използва, затова тя се пъхна в страничната врата и забърза към гримьорната, за да се преоблече в униформата си. Другите момичета недоволстваха, че са длъжни да носят униформения костюм, но Франи го харесваше. Все не можеше да си позволи да си купи нещо ново и макар униформата да не бе нещо специално, поне се различаваше от обичайното й облекло — обикновена тъмносиня рокля и плетена жилетка. Всяка вечер тя си въобразяваше, че е една от изпълнителките в представлението и си облича сценичния костюм.

Гримьорната представляваше продълговато, оживено помещение, с по една редица тоалетки покрай двете срещуположни стени. Мъжете и жените се преобличаха на едно и също място. За звездите, които участваха в представленията на клуба, имаше две луксозни стаи до тази, но болшинството от служителите трябваше да се задоволят с по-обикновената обстановка. Франи си обу плътни черни чорапогащи и черно трико, след което сложи останалите части от костюма — фрак, ръкавели и малка шапка, които бяха червени. Като закопча високата яка, съчетана с костюма, тя излезе навън, за да бъде в гардеробната за отварянето на клуба в седем часа. Там вече беше Хейзъл — изрусено момиче с кисела физиономия, което работеше в една смяна с нея.

— Тази вечер няма отърване — заяви мрачно изкуствената блондинка, щом видя Франи. — Всичко е резервирано.

— Естествено! Вера Лин^[1] е най-добрата.

Франи не можеше да скрие вълнението в гласа си, но Хейзъл само изсумтя в отговор. Вероятно щеше да каже още нещо, но точно тогава пристигнаха едновременно две големи групи посетители и без повече време за разговори момичетата се втурнаха да приемат палтата на гостите.

Хейзъл вечно се оплакваше от „Виктори“ — от работното време, задълженията, заплащането — и твърдеше, че няма търпение да напусне. Франи не разбираше какво не й харесва — лично тя обичаше всичко в клуба. Той беше луксозен и изискан, какъвто й се искаше да бъде и животът й. Тук нямаше и следа от следвоенните лишения — дажбеният режим не засягаше ресторантите, затова в менюто присъстваха луксозни ястия от говеждо и патешко, фазаново и еленово месо; вино, бренди и портвайн също се предлагаха в изобилие. В кухнята винаги се намираха останки и през повечето вечери Франи и останалите служители успяваха добре да си хапнат — макар да не беше същото като да са сред посетителите. Редовните клиенти вечеряха на осветени със свещи маси, докато оркестърът свиреше, а после, с напредването на вечерта, чиниите биваха разчиствани и гостите излизаха на дансинга.

Франи копнееше да е клиент на клуба. Понякога, когато нямаше никого наблизо, тя обличаше някое от кожените палта и си представяше какво би било да притежава такава скъпа вещ. Дори сега Франи още не се бе отказала от мечтите си. Просто трябваше да намери начин да ги осъществи.

Към десет часа всички бяха седнали и шоуто бе в разгара си. Франи знаеше от опит, че край гардеробната ще има затишие докъм полунощ, когато хората щяха да започнат да си тръгват.

— Взимам си малко почивка — заяви тя на Хейзъл. Другото момиче дори не я погледна, понеже бе прекалено заето да флиртува с един от сервитьорите.

В свободното си време повечето момичета отиваха отзад да пушат, но Франи обичаше да гледа представленията. Стига да стоеше в сенките в задната част на помещението, никой не й правеше проблеми. Сега тя се промъкна в огромната зала на ресторанта. Старата дървена ламперия и блещукащите огледални стени придаваха на обстановката изискана елегантност. Влезе тъкмо навреме. Саксофонистът завърши последните няколко такта от солото си и щом публиката започна да ръкопляска, фронтменът на оркестъра застана пред микрофона.

— Благодарим ви за любезните аплодисменти — започна той със зачервено лице и влажно от топлината от прожекторите чело. Шоуто на музикантите винаги бе изпълнено с енергия, личеше им, че обичат всеки миг от представлението си. — А сега имам изключителното удоволствие да ви представя любимката на народа… — Той направи пауза, запълнена от барабанен ритъм — Госпожица Вера Лин!

Овациите започнаха още преди да е довършил и продължиха, докато Вера Лин излизаше на сцената. Франи бе запленена от нея — тя беше облечена с дълга до земята рокля от розов сатен, а светлата й коса бе вдигната в изящен кок. Певицата изглеждаше елегантна, изискана и богата — всичко, за което копнееше младата ирландка.

Вера Лин търпеливо изчака публиката да утихне, след което каза с мекия си, нежен глас:

— Благодаря на всички за сърдечното посрещане. — Тогава зазвучаха първите акорди на пианото и тя започна да пее „Пак ще се срещнем“^[2].

Понякога по време на представленията публиката разговаряше помежду си. Но Вера Лин бе приковала всички погледи. Няколко двойки излязоха на дансинга, но повечето само я гледаха с видимо удоволствие. Франи изгуби представа за времето, докато слушаше в захлас великолепната дама.

Чак когато Хейзъл изпрати един сервитьор да я повика, тя осъзна колко дълго е отсъствала от работното си място — бе изгледала почти цялото представление. Докато бързаше към гардеробната, Франи си даде дума, че един ден и тя ще бъде горе на сцената, известна и обожавана като самата Вера Лин.

 

 

През следващите няколко месеца във всеки свободен момент Франи се промъкваше да гледа изпълнителите. През повечето седмици участваха големи имена и тя успя да види всички, от Ела Фицджералд до Сами Дейвис Джуниър^[3]; от Франк Синатра до Лена Хорн^[4]. Заедно със звездите на сцената се изявяваха и други класни артисти — комици и танцьорки; илюзионисти и циркови изпълнители — чуден свят от цвят и звук. Франи ги гледаше, изучаваше изпълненията им и мечтаеше за мига, в който на сцената щеше да бъде тя.

Два пъти годишно клубът провеждаше отворени прослушвания за нови изпълнители. Следващото бе определено за юни и Франи се зарече да се подготви за него. Тя продължи да наблюдава изпълнителите в клуба, опитваше се да научи някои от песните им и ги упражняваше при всяка възможност — вкъщи с Кара или докато работеше като чистачка. Докато се усети, времето за прослушването настъпи.

В първия понеделник на месец юни 1949-а Франи седеше и притеснено очакваше реда си. Тя успя да пристигне в един часа благодарение на Ани, която предложи да я замести в чистенето следобеда. Сега се питаше дали не е направила огромна грешка. На прослушването се бяха явили повече участници, отколкото си мислеше, че е възможно. Беше обезкуражаващо да чува всички тези талантливи изпълнители. Не знаеше как би могла да се отличи сред тях.

Когато стъпи на сцената, увереността й я напусна. Щом застана пред микрофона, тя буквално се затресе от нерви — искаше това толкова много, беше толкова ужасена да не се провали, че се почувства почти парализирана от страх. След мъчителни колебания бе решила да изпее песента от филма „Копакабана“^[5], както я изпълняваше Кармен Миранда^[6]. Песента беше весела и ритмична, което щеше да замаскира слабостите в нетренирания й глас и да й позволи да покаже някои движения с тялото. Но сега, застанала в центъра на сцената пред всички тези непознати хора, които я гледаха с очакване, текстът на песента излетя от главата й. Щом оркестърът засвири румба, Франи бе толкова заета с танца си, че изпусна момента за включване. Опита се да се включи на втория стих от текста, но грешката толкова я бе стъписала, че вдигна ръце и музикантите спряха да свирят.

— Много се извинявам — прошепна тя на фронтмена Джейми. — Убий ме, ако знам какво ми стана.

Джейми й каза да не се притеснява и се съгласи да започнат отново. Този път Франи се включи в точния момент, но после нервите й взеха връх и по време на третия стих гласът й се разтрепери. Видя как някои в публиката примигнаха, когато доловиха фалшивия й тон. Тя спря. Инструментите също замряха един след друг.

Из залата се възцари тишина. На Франи й се прииска да избяга от сцената. Беше прекалено ужасно. Най-лошият й кошмар ставаше реалност. Но ако напуснеше сега, никога повече нямаше да има подобна възможност. Затова се принуди да помоли Джейми за още един опит.

Ако беше някой друг изпълнител, музикантът щеше да му откаже — щом някой се представяше толкова зле на прослушването, това не вещаеше нищо добро за представянето му на живо всяка вечер. Но той харесваше Франи и знаеше за огромното й желание, затова почувства, че още един шанс е най-малкото, което може да й даде.

— Добре — съгласи се неохотно. — Но този път за последно.

Той се обърна към групата, но преди да има възможност да им даде инструкции, Франи се обади:

— Този път предпочитам да пея без акомпанимент. — Тя се усмихна вяло. — Може би това ще помогне…

Джейми вдигна рамене.

— Разбира се. Както смяташ, че ще е най-добре.

Разбирайки, че това е последният й шанс, Франи реши да зареже „Копакабана“ — щеше да е много обезсърчаващо да започне същата песен отначало, а и нямаше настроение за весела песен. Вместо това искаше да изпее нещо от сърце, нещо от себе си. Затвори очи и се замисли колко много иска да успее в това начинание. Откъм публиката се чу нетърпеливо прокашляне, но Франи не му обърна внимание. В този момент я обзе странно спокойствие и — без музикален съпровод — тя започна да пее за трагичната съдба на Моли Боун:

Бъдете нащрек, приятели млади,

дето с оръжие бродите вън.

Вечер внимавайте, щом

слънцето започне да преваля.

И помнете винаги с поклон

злочестата съдба, сполетяла ловеца

и неговата Моли Боун.

Това беше стара ирландска балада, която тя някога пееше на седмичните вечеринки у дома си. Разказваше се за млад мъж, който излязъл на лов и по случайност застрелял любимата си, докато тя се криела от дъжда. Баладата беше елегична и идеално пасваше на настроението на Франи. Тя изля всичките си чувства на съжаление и разочарование с думите от песента, сякаш споделяше мъката от всичките си грешки — носталгията по семейния дом, който бе напуснала, огорчението от необмислените постъпки.

Към дома на чичо си вървеше,

щом пороят рукна изведнъж.

Под зеления храст тя застана

от дъжда да намери подслон.

Загърната в престилката си бяла,

заприлича му на лебед същ.

Но последва тишина и стон —

беше неговата Моли Боун.

Джейми и сценичният мениджър Калъм се спогледаха. Тъкмо това търсеха. Гласът на Франи се рееше като ангел из залата и макар тя да не бе перфектна във всички тонове, нямаше значение — имаше нещо толкова чисто и истинско в изпълнението й, че нямаше как да не заплени всеки, който я гледаше. Франи бе нещо повече от поредната певица — тя притежаваше артистичност, с което можеше да допринесе за успеха на шоуто.

— Ама ти си била скрита карта! — отбеляза по-късно Джейми.

Франи се засмя. Беше прекалено развълнувана, за да му отговори. Заради силното й представяне на прослушването управителят на клуба се съгласи да й отпусне двайсетминутна програма във вторник и сряда вечер в седем и половина. Не беше кой знае какво, защото номерът й беше по никое време — точно когато клиентите започваха да влизат. Но поне бе някакво начало.